Пиърс Браун
Златен син (46) (Книга втора от „Червен изгрев“)

45.
Пъклолази

Корабът ми се приземява върху навалелия рано сутринта сняг в Атика, южен планински град, разположен на седем хълма. Сгради с назъбени очертания от стъкло и стомана увенчават хълмовете като ледени трънени венци, сега посипани с пресен снежец. Червеното утринно слънце изгрява на изток над планинската верига. Мостове свързват седемте хълма, а по-маловажните квартали на града са се разстлали около планинските подножия. Моята совалка прелита над тях. Плугове разтопяват пъртини в снега с пулсиращи оранжеви остриета. Скоро наземните коли на средноЦветните ще потеглят по булевардите. А совалките на висшеЦветните ще понесат Сребърни и Златни към службите им по планинските върхове. Усамотена и известна с банковото си дело, Атика е примно седалище на властта. И тя сега принадлежи на Чакала.

Под мощната охрана на цепоКрили кацам на платформа, заобиколена от вечнозелени дървета. Няколко мелези чакат там, облечени в бяло тактическо облекло. Заедно с тях там стои и самотна Златна. Виктра ме награбва в прегръдките си, бяла кожена наметка обвива плътно раменете й. Нефритови обеци звънтят, разлюлени от вятъра, докато Сивите оглеждат кораба ми отвън.

— Виктра — казвам и я отдръпвам от себе си, за да я огледам. Тя се усмихва дяволито и ме целува по бузата, като ме стисва за дупето. Подскачам от изненада. Тя весело се смее.

— Само да се уверя, че частите са в ред. Разтревожи ни, миличък. Рок ме държеше в течение, докато бях с Лорн.

— Посредничила си за поредния съюз, чувам.

— Кой да си го помисли — Виктра ау Юлии, миротворецът!

Сивите ме уведомяват, че имат заповед да претърсят кораба ми.

— Рагнар! — извиквам. Той се подава от вътрешността на кораба, почти двойно по-голям от най-едрия Сив. — Остави мишките да претърсят кораба. Те търсят…

Сивия хвърля поглед към Рагнар и преглъща.

— Бомби, домине.

Виктра ме отвежда в новия дом на Чакала — крепост на върха на най-високия хълм на Атика. Градът се простира далеч под нас. Край пътеката от площадката за приземяване до цитаделата растат дървета.

— Адрий превзе мястото веднага щом последният кораб на Белона се изтегли. Дойде с хиляда мелези и прогони собствениците му — съюзници на Белона. Взе им всичко, което притежаваха. Изпразни банковите им сметки. Кражба от край до край. Но така е на война. — Тя кимва на запад. — Само на няколко километра нататък има чудесни склонове. Ще си вземем няколко свободни дни, когато всичко това се уталожи. Доведи Виргиния, а аз ще си намеря мъж. — Висока почти колкото мен, тя ме поглежда косо. — Ти нали караш ски?

Изсмивам се.

— Никога не съм имал време.

Намираме Чакала във всекидневната му. Стените и подът са стъклени. Под пода се вихри огън и езиците му ближат колоните близо до прозореца. Няколко минималистични кресла от стомана и лицева кожа са разположени върху рунтави кожени постелки. Чакала се е привел над един холоМонитор и говори бързо на някого. Посочва ни да седнем. На холото мярвам Хармъни в тъмна стая, обкръжена от Сиви. Един от тях се е навел над нея и върши нещо с някакъв уред, който не виждам добре.

Сядаме край пламъците, но през мен преминава хлад, който никакъв огън не може да разсее.

Чакала приключва и дава на Сън-хуа един дейтаСтрип, преди тя да излезе. После идва при нас, разтрива врата си.

— Толкова много подвижни части! — Прави гримаса. — По дяволите, само за организацията на хранителните доставки са нужни сто Медни! А тия гнусни лайненца по цял ден са готови да се дърлят дали корабната кухня да е заредена с мюсли или с гранола. А може и с двете! И двете! Толкова ли е трудно, бе? Все едно бюрокрацията и таблиците ги кефят! Умът ми не го побира.

— Постоянно му повтарям, че трябва да делегира задачите по-ефикасно — казва Виктра. Значи и разговарят! Изостанал съм.

— Мразя делегирането — отвръща Чакала и се почесва по главата. — Поне на цифрите и подробностите. Вие двамата си превземайте всичките кръвогадни планети, които искате. Само оставете моята бюрокрация на мен, ще ви замоля.

— Много любезно от твоя страна — смея се аз. — Само ме дръж по-настрана от заявките за храна. — Навеждам се напред. — Чувам, че след две седмици флотилията ще е готова да потегли към Ядрото. Чудесен нов дом си имаш впрочем.

— Харесвам си го — въздъхва той. — Разбира се, баща ми е бесен, че го взех за себе си. Исках да го поднеса като подарък на един от губернаторите на Газовите гиганти.

— Мисля, че си го заслужил — казвам. — И него, и повече.

— Точно така. — Чакала махва уморено с единствената си ръка. — Като малък идвах тук да карам ски с майка ми. Винаги гледах насам, нагоре, и казвах, че ще е мой. Баща ми възразяваше, че не мога да имам всичко, което пожелая.

— А ти си питал „Защо не?“ — обажда се Виктра. Вече го е чувала.

— Защо не? — повтаря нежно Чакала. — Тъй че, ако баща ми си го иска обратно, ще трябва сам да се занимава със заявките си за храна. Всички знаем, че времето му не се запълва със заявките за храна. Не единствено.

Приемам чаша чай, поднесена ми от един Розов. Пред мен е наредена скромна закуска. Аз съм със седем часа назад от тази часова зона, но не бива да се издавам колко съм нервен.

Чакала ме гледа как набождам пъпеш на вилицата си. Кой знае какви мисли се крият зад тези подли златни очи?

— Значи, Дароу, излекуван и оздравял навреме за голямата битка.

— Оздравявам — казвам аз. — Не благодарение на твоите медии. Всичките холопредавания твърдят, че след като Карн ме разпори, съм станал безсмъртен.

— Всичко това влиза в играта, драги ми господине. Възприятия, заблуда, медии! — Той се плясва по бедрото, макар и в очите му да няма веселие. — Ти само ми кажи, и ще обявя публично за твоята подобрила се жизнеспособност. Ще има пресконференция. Ще те пременим в доспехи. Моите Виолетови ти майсторят твой собствен подходящ костюм. Заговорничат със Зелените да ти връчат същинско чудо на формата и техниката.

— Знаеш, че мразя камерите.

— Ух, стига си мрънкал. Точно на тях дължим половината си съюзници. И заради тях Суверенът се пързаля като паяк по лед. Коалицията й е… под напрежение.

— Тогава ще го направим днес — казвам. Поглеждам през прозореца и се сещам за казаното от Рок. — Исках малко покой, но… — И те заедно с мен се заглеждат в падащия сняг и далечния град долу в ниското. — Това сигурно тепърва трябва да си го заслужим. Което ме довежда до причината да свикам тази среща.

— Признавам, че ми беше любопитно — казва Чакала.

— Умира да го разбере! — поправя го Виктра.

Кимвам на Рагнар, последвал Виктра и мен в стаята. Той излиза напред с две кутии от моя кораб.

— Исках да връча подаръци и на двама ви. Нашият съюз имаше… интересно начало. Но искам и двамата да знаете колко съм предан не само на него, но и на всеки от вас. Дано приемете това като знак за моето доверие.

— Винаги имай доверие на Опетнен, който носи дарове — киска се Виктра, поглеждайки към Рагнар. — Кръвогадост, я иди там! Рагнар, ти си като дърво, което затулва светлината!

— Рагнар, изчакай навън — казвам.

Чакала изобщо не поглежда Рагнар. Физическата сила му е скучна.

За да привлече отново вниманието ми, Виктра щраква с пръсти, разопакова кутията си и открива кристално шишенце, което накарах Теодора да поръча на Ваятелите на борда на „Пакс“ преди обсадата на Марс.

— Петрихор^[1] — казвам аз, щом тя отваря шишенцето. Стаята се изпълва с мириса на камъни преди дъжд. Тя ми благодари, като слага нашарена с белези длан върху ръката ми и притиска шишенцето до гърдите си.

— Никой не помни такива неща. Благодаря ти, Дароу. — Тя седи така за миг, а после бързо става и ме целува по устните. Бих предпочел да е по бузата.

— Мой ред е. — Чакала разопакова своята кутия с единствената си ръка. Разкъсва хартията ухилен. Отваря увитото в нея кожено сандъче и се умълчава задълго.

— Дароу, не биваше…

Прекъсват го пронизителните писъци на аларма, разнесли се от стените.

Една Сива — мелез се юрва в стаята с извадено оръжие. Придружават я още четирима.

— Домине, на долния етаж са нахлули. Трябва да ви придружим до по-безопасна стая.

— Кой? — пита дрезгаво Чакала. Двамата с Виктра вадим бръсначите си. Сивата се готви да отговори, когато алармата секва и на нейно място от високоговорителите се разнася засилващ се невесел смях. Той отеква в стаята в мига, в който осветлението угасва. Втурваме се към вратата. Върху стъклото на прозореца се залепва метално паяче. То се стопява. Зрението и слухът ми изчезват. Заменя ги тънко пронизително пищене, подобно на рояк насекоми. Залитам, зашеметен от флаш гранатата.

В стаята влетяват тъмни силуети. Премигвам и мярвам маски на зли демони. Синовете са дошли. Те застрелват Сивите и ни изритват на земята. Рагнар се втурва вътре от коридора и поема три шокови Юмрука в гърдите. Строполява се като повалено дърво. Един от маскираните натрапници се навежда над Чакала. Когато слухът ми се завръща, чувам, че му крещи да даде шифъра за главния компютър на съоръжението. Той набутва дулото на пържачката си в устата на Чакала и накрая Чакала се предава.

— Златен, няма що! — изхъхря променен глас.

Зная, че за Севро, скрит зад маската, няма по-голямо удоволствие от това да дръпне спусъка, и за миг ми се струва, че ще го стори. Но той ме изчаква, както и трябва. И по сигнал аз се надигам мудно, отърсвам се от въздействието на флаш гранатата и грабвам едно от оръжията на нахлулите. Стрелям по тях, те стрелят по мен. И те, и аз умишлено не сме точни. После те изчезват обратно през прозореца. Сивите лежат мъртви на земята. Виктра има повърхностна рана на главата и кърви, но тя се изправя. Чакала се мъчи да стане, от носа му капе кръв.

Безмълвно се опитваме да отворим вратите към стаята. Заключени са. Синовете вече са овладели главния компютър. Чакала подпира глава на вратата. После отстъпва назад и я забива в метала, и пак, и пак, и пак, докато по лицето му не шурва кръв. Налага се да го издърпам, преди да си е счупил главата. Той се смее мрачно, а после се разтръсква.

— Два пъти — ухилва се презрително. — Два пъти вече нахлуват при мен. — Животинска тръпка разтърсва тялото му. — Надвивах ги. Още един ден, може би два, и щяха да се откажат.

— Кой? — пита Виктра.

Той не отговаря. И аз задавам въпроса настоятелно.

— Кой, Адрий? Кои бяха тези, по дяволите?

— Терористи. Дошли са за пленените Синове — отговаря той нетърпеливо. — Едната беше Розовата кучка, която се пробва да ни убие на Луната, Дароу. В крайна сметка не е бил Плиний. Синовете са били. Другата беше една от десните ръце на Арес. Наричат я Хармъни. С тях имаше един Виолетов. Изготвя им армия от изваяни войници.

— Държиш тук пленени Синове на Арес? Кога щеше да ни го кажеш? — озъбва се Виктра, щом се изправя, след като е проверила пулса на един мъртъв Сив.

— Нямаше да ви го кажа. Не и преди да разбера кой е Арес.

— Какво още криеш от нас? — питам. — Нали сме партньори! — Изритвам една маса и тя се прекатурва. — Защо, о, кръвогадно проклятие, съм ти аз, ако не за да те пазя от подобни неща?

— Вината е моя — казва той. — Вината е моя. — Преглъща кръвта, напълнила устата му, и отива до редицата от счупени прозорци, като пътем ме стисва за рамото. Вятърът нахлува с вой. — Ти действително ме опази. И този път. Благодаря ти.

Мръщя се и се замислям — чудесна актьорска изява.

— Не може да са били Червени — разсъждавам покрусено. — Не може да са били Синовете. Синовете никога не биха постъпили така, не биха могли! Не и с мен. Не и с Рагнар. — Помагам на Опетнения да стане от пода. — Бяха твърде организирани. Имаха гравиБотуши.

— Подценяваш ги, приятелю — казва Чакала. — И те могат да натискат спусъци. И щяха да ги натиснат, опрели дула в главите ни, ако не ги бе спрял.

— Кърваво проклятие, как са успели да преодолеят охраната ти? — пита Виктра. — Имаше ли уреди за проследяване? За заглушаване на сигнала? Сигнатури на гравиБотушите?

— Не знам — отвръща Чакала.

Защото Синовете се бяха залепили за моя корпус, обвити с призрачни наметала, като дребни раковинки.

— Кой още е идвал и си е отивал? — питам.

Чакала се оглежда, както се надявах да стори. Вика хората си по комуникатор на бюрото. След малко отново поглежда към нас.

— Сун-хуа — прошепва той. — Нейните хора са мъртви, а тя изчезна яко дим! Оцеля и в последната атака. — После се разсмива. — Предала ме е! — А когато види парите, прехвърлени в сметките на Сун-хуа, ще открие всички нужни му доказателства да лепне вината на началничката на неговата охрана.

Само дето Сун-хуа е вярна като куче и мъртва-мъртвеничка лежи в трюма на совалката, която сега излита надалече от зимната цитадела на Чакала, с Фичнър, Севро и моите някога пленени приятели на борда.

Отивам при Чакала, а Виктра отново се опитва да отвори вратата. Заедно наблюдаваме как корабът изчезва отвъд планините. И аз произнасям с тих, заплашителен глас:

— Ще ги избием тези плъхове, заедно. Обещавам. До крак!

— След Суверена — казва той и ме потупва по гърба. — След Суверена.