Пиърс Браун
Златен син (33) (Книга втора от „Червен изгрев“)

33.
Танц

Спя и сънувам миналото. Ръката ми, оплетена във филизите на нейната коса. Над нас долината бе притихнала в дрямка. Дори и децата не се бяха размърдали още. По възлестите клони в близката борова гора бяха накацали птици и не чувах нищо освен нейния дъх и припукването на позагасналия огън. Леглото ухаеше на нея. Не с аромата на цветя или парфюм. Само земния мускусен мирис на кожата й, на маслата, втрити в косата, покрила ръцете ми, на горещия й дъх, стоплящ бузата ми. Косата й бе от нашата планета. Буйна като моята, мръсна като моята, червена като моята. Една птица навън пее силно. Неспирно. По-силно. По-силно.

И аз се будя, защото чувам, че някой стои на вратата. Изритвам мокрите от пот чаршафи настрана и сядам на ръба на дюшека.

— Картина.

Появява се холо на Мустанга в коридора. Инстинктивно ставам да я пусна, но когато стигам до прага, се забавям. Ние имаме план. Не е останало нищо за обсъждане по това време на нощта. Нищо, от което би излязло нещо добро.

Гледам холоизображението й. Пристъпва от крак на крак и държи нещо в ръце. Ако я пусна да влезе… накрая това ще струва скъпо и на двама ни. Вече причиних болка на Рок. Вече убих Куин и Такт, и Пакс. Ако сега я привлека до себе си, това ще е себично. В най-добрия случай тя ще оцелее в тази война и ще научи истината за мен. Отстъпвам от вратата.

— Дароу, стига си се държал като задник и ме пусни да вляза.

Ръката ми избира вместо мен.

Косата й е мокра и разпусната, черно кимоно е заменило униформата й. Колко крехка изглежда до Рагнар, който се спотайва в коридора.

— Казах ли ти! — заявява тя на Рагнар и ми заговаря: — Знаех си, че си буден. Рагнар тук се инатеше. Твърдеше, че имаш нужда от сън. И не искаше да вземе храната, която му донесох.

— Нуждаеш ли се от нещо? — питам аз по-студено, отколкото възнамерявах.

Краката й пристъпват нервно и разиграват цял спектакъл.

— Ами… страх ме е от тъмното. — И тя се шмугва покрай мен. Рагнар наблюдава това и очите му не издават нищо.

— Рагнар, казах ти да си лягаш.

Той не помръдва.

— Рагнар, ако тук не съм в безопасност, значи никъде не съм. Лягай си.

— Аз спя с отворени очи, домине.

— Сериозно?

— Да.

— Добре тогава, спи така в койката си, Опетнени. Това е заповед! — Намразвам господарския си тон още щом думите излизат от устата ми.

Той неохотно свежда глава и тръгва безмълвно по коридора. Гледам го как се отдалечава, а вратата се затваря със свистене. Обръщам се и заварвам Мустанга да оглежда покоите ми. Дървото и камъкът са повече от метала, стените са украсени с дърворезба, изобразяваща горски сцени. Странни усилия полагат тези хора, за да се почувстват част от историята, а не елемент от бъдещето.

— Севро сигурно беснее, че вече не е единственият, който се мъкне подире ти.

— Севро е посъзрял малко, откакто си го виждала за последно. Дори спи в легла.

Това я разсмива.

— Е, Рагнар така непреклонно настояваше да си отида, че си помислих да не би да не си сам.

— Знаеш, че не използвам Розови.

— Голямо е — казва тя за жилището. — Шест стаи само за тебе, стария дребосък. Няма ли да ми предложиш нещо за пиене?

— Искаш ли…

— Не, благодаря. — Тя нарежда на управлението на стаята да пусне музика. Моцарт. — Но ти не обичаш музика, нали?

— Тази — не. Тя е… превзета.

— Превзета? Моцарт е бил бунтар, истински гений, разбойник! Рушал е всичко превзето!

Свивам рамене.

— Може би. Но после превземковците си го присвоили.

— Понякога си толкова недодялан! Мислех си, че оная твойта Розовата… Теодора? Мислех си, че ще успее да те направи малко по-културен. А какво харесваш тогава? — Тя прокарва длан по дърворезба, изобразяваща вълк начело на глутницата си. — Дано да не е оная електронна лудост, дето Виещите си блъскат главите в такта й. Връзва се, че това чудо са го измислили Зелените — все едно слушаш как робот получава припадък.

— Много опит ли имаш с роботите? — питам, докато тя обикаля около победните доспехи в една стая встрани от преддверието. Суверенът ги подарила на Властелина на пепелта, когато той изпепелил Рея. Пръстите на Мустанга играят по оцветения, подобен на скреж метал.

— Оранжевите и Зелените на баща ми имаха няколко робота в инженерните си лаборатории. Древни и ръждясали — татко ги беше ремонтирал и пратил в музеите. — Тя се засмива на себе си. — Водеше ме там едно време, когато носех рокли, а майка ми беше още жива. Истински се отвращаваше от тях! Спомням си, че майка се смееше на неговата параноя, особено когато Адрий се опита да рестартира един боен модел от Евразия. Татко бе убеден, че роботите са щели да победят човека и да управляват Слънчевата система, ако Земните империи не са били унищожени.

Изпръхтявам от смях.

— Какво? — пита тя.

— Просто… — Поемам си дъх. — Опитвам се да си представя как великият АрхиГубернатор Август има кошмари с роботи. — Пак ме разтриса пристъп на смях. — Повече смазка ли мисли, че ще искат? По-дълга отпуска?

Мустанга ме гледа развеселена.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Смехът ми постепенно утихва. Държа се за корема. — Нищо ми няма. — Не мога да спра да се хиля. — И от извънземни ли го е страх?

— Никога не съм го питала. — Тя почуква по бронята. — Те всъщност съществуват, нали знаеш?

Втренчвам се в нея.

— Това го няма в архивите.

— А, не, не. Никога не сме се натъквали на тях, искам да кажа. Но според уравнението на Дрейк-Роденбъри математическата вероятност е N = R* x fp x ne x fl x fi x fc x L. Където R* е средната скорост на формирането на звезди в нашата галактика, а fp е делът от тези звезди, които имат планети… Ти дори вече не ме слушаш.

— Какво предполагаш, че може да мислят те за нас? — питам. — За човека?

— Според мен сигурно щяха да си мислят, че сме прекрасни, странни и се държим необяснимо ужасно един към друг. — Тя посочва надолу по един коридор. — Това ли е тренировъчната зала? — Събува чехлите си и се отдалечава по мраморния коридор, като ми хвърля един поглед през рамо. Тръгвам след нея. При преминаването ни се запалват приглушени светлини. Тя бърза напред, а аз не се мъча да я настигна. Намирам я малко по-късно в центъра на кръглата тренировъчна зала. Бялата постелка е мека под краката ми. Дървените стени са покрити с резба.

— Родът Грим е стар — казва, сочейки фриз, изобразяващ мъж в доспехи. — Там виждаш първия праотец на Властелина на пепелта. Аук ау Грим, първият Златен, стигнал до земя в Железния дъжд, отнесъл Източното американско крайбрежие, след като един от прадедите на Касий, забравих му името, разгромил Атлантическата флота. А после следва Виталия ау Грим, Великата вещица, ето там. — Тя се обръща към мен. — Познаваш ли изобщо историята на нещата, които се опитваш да рушиш?

— Сципион ау Белона е този, който е разгромил Атлантическата флота.

— Така ли? — пита тя.

— Учил съм история — казвам аз. — Не по-зле от теб.

— Но ти се държиш настрана от нея, нали? — Тя крачи около мен. — Винаги си странял. Все едно си външен човек, който наднича. Защото си израснал далече от всичко това в астероидната мина на родителите ти, нали? Затова можеш да зададеш въпрос като „Какво биха си помислили извънземните за нас?“.

— И ти си също такъв външен човек като мен. Чел съм дисертациите ти.

— Нима? — Тя е учудена.

— Ако щеш вярвай, и да чета мога. — Тръсвам глава. — Като че всички забравят, че на институтския тест не отговорих само на един въпрос.

— Пфу, сбъркал си въпрос? — Тя сбърчва носле и взема тренировъчен бръснач от една пейка. — Сигурно затова не беше в Минерва.

— Между другото, как така Пакс се уреди да го изберат от Дом Минерва? Винаги съм се чудел… Той не беше от ученолюбивите.

— Как Рок попадна в Марс? — отвръща тя със свиване на рамене. — Всеки от нас си има скрити дълбини. Виж сега, Пакс не беше толкова умен като Даксо, но мъдростта е в сърцето, не е в главата. Пакс ме научи на това. — Тя се усмихва сдържано. — Единственото благоволение от страна на баща ми спрямо мен, след като майка ми умря, беше позволението да посещавам имението на Телеман. С Адрий ни държеше разделени, за да затрудни убийството на наследниците му. Имах късмета да съм близо до тях. Макар че, ако не бях, сигурно Пакс нямаше да бъде чак толкова лоялен. Може би нямаше да помоли да го вземат в Минерва. Може би щеше да е жив. Извинявай… — Тя се отърсва от тъгата и отново ме поглежда с напрегната усмивка. — Как ти се сториха моите дисертации?

— Коя точно?

— Изненадай ме.

— „Специализация при насекомите“. — Прас! Тренировъчен бръснач се врязва в ръката ми и ожулва плътта. Изскимтявам от изненада. — По дяволите, какво те прихваща?

Мустанга стои там с невинен вид и размахва напред-назад тренировъчното острие.

— Проверявах те дали внимаваш.

— Да внимавам? Аз отговарях на въпроса ти!

Тя свива рамене.

— Добре. Може просто да ми се е искало да те ударя. — Тя отново замахва към мен.

Отскачам.

— Защо?

— Без никаква конкретна причина. — Тя замахва, аз отскачам. — Но казват, че „чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда“^[1].

— Я не ми цитирай… — Тя замахва, аз се извивам настрана. — … Омир!

— Защо тази дисертация ти е любимата? — пита тя хладно и пак замахва към мен. Тренировъчният бръснач не е заострен, но е твърд като дървен бастун. Отлепвам крака от земята и се навеждам настрана за да го избегна — като всъдеход от Ликос.

— Защото… — Отбягвам още един удар.

— Когато стоиш на пети, ти си лъжец. На пръсти изричаш истината. — Тя отново замахва. — А сега казвай! — Удря капачето на коляното ми. Претъркулвам се настрана и протягам ръка към останалите тренировъчни бръсначи, но с вихрушка от замахвания тя ми попречва. — Изплюй!

— Хареса ми… — Отскачам назад. — … защото ти твърдеше: „Специализацията ни превръща в насекоми, ограничени, елементарни — факт… срещу… който Златните не са имунизирани“.

Мустанга прекратява атаките и вперва в мен обвинителен поглед, а аз осъзнавам, че съм попаднал в капан.

— Щом си съгласен с това, защо настояваш да се изграждаш само като воин?

— Защото съм такъв.

— Такъв ли си? — смее се тя. — Ти, който се доверяваш на Виктра! На една Юлии! Ти, който се доверяваше на Такт! Ти, който позволи на един Оранжев да дава стратегически препоръки. Ти, който поверяваш командването на своя кораб на Докер и поддържаш свита от бронзита? — Тя размахва пръст насреща ми. — Не бъди лицемер сега, Дароу ау Андромед! Ако ще разправяш на всички останали, че могат да избират своята съдба, то по-добре и ти постъпвай така, проклет да си!

Тя е твърде умна, за да я излъжеш. Затова съм толкова напрегнат до нея, когато ми задава въпроси, когато рови из неща, които не мога да обясня. За толкова много мои действия няма обяснима мотивация, ако наистина съм Андромед, отраснал в минната колония на Златните ми родители. Моята история й звучи кухо. Моят устрем е объркващ… ако съм се родил Златен. Всичко това сигурно изглежда като амбиции, като кръвожадност. И без Ео точно така и щеше да бъде.

— Този поглед! — Мустанга се дръпва на крачка назад от мен. — Къде отиваш, когато ме гледаш така? — Цветът се оттича от лицето й, изчезвайки някъде, когато усмивката й започва да угасва. — Заради Виктра ли е?

— Виктра? — Едвам се сдържам да не се засмея. — Не.

— Значи е заради нея. Момичето, което си загубил.

Нищо не казвам.

Тя никога не е любопитствала. Никога не ме е разпитвала за Ео, не и докато прекарвахме времето си заедно след Института, когато бях издигащ се улан. Не и когато яздехме коне в тяхното семейно имение, разхождахме се из градините или се гмуркахме край кораловите рифове. Мислех си, че е забравила как прошепнах името на друга, докато лежах с нея сред снеговете на Института. Колко глупаво от моя страна. Как би могла да забрави? Как би могло това да не се стаи в нея и да не я принуждава да се пита, докато лежи, положила глава на гърдите ми и слуша биенето на сърцето ми, дали то не принадлежи на друго момиче, мъртво момиче.

— Мълчанието не е правилният отговор, Дароу. — След малко тя ме оставя сам в стаята. Шумът от стъпките й заглъхва. Моцарт замлъква.

Хуквам след нея и я настигам, преди да е намерила вратата към коридора. Сграбчвам я за китката. Тя ме отблъсква.

— Престани!

Люшвам се назад стреснато.

— Защо го правиш? — пита тя. — Защо ме притегляш обратно, щом само ще ме отблъснеш? — Юмруците й се свиват, сякаш се готви да ме удари. — Не е честно! Разбираш ли? Аз не съм като теб… Не мога просто… Не мога просто да се затворя като теб!

— Аз не се затварям.

— Затвори се за мен. След онази реч за Виктра… и колко важни са приятелите… — Тя щраква с пръсти пред лицето ми. — Пак можеш да ме отрежеш, ей така. Загрижен си, а после — не! Може би затова той толкова много те харесва.

— „Той“?

— Баща ми.

— Той не ме харесва.

— Как би могъл да не те харесва? Та ти си досущ като него.

Отдръпвам се от нея и се отпускам на ръба на леглото.

— Не съм като баща ти.

— Знам — казва тя и гневът й се поуталожва. — Това не е честно спрямо теб. Но ще се превърнеш в него, ако продължиш по този път сам. — Тя допира длан до контролното табло на вратата. — Затова ме помоли да остана.

Как мога да й позволя? Ако тя ми отдаде сърцето си, аз ще го разбия. Лъжата ми е твърде огромна, за да градя любов върху нея. Когато открие какво съм, тя ще ме отхвърли. А дори да успее да преживее това, аз няма да мога. Взирам се в ръцете си, сякаш отговорът е там.

— Дароу. Помоли ме да остана.

Когато вдигам очи, тя си е отишла.