Пиърс Браун
Златен син (35) (Книга втора от „Червен изгрев“)

35.
Време за чай

Прикритието ни в кораба-камила издържа, докато се приближаваме до флотилията около Хилдас, насочвайки се към някогашния флагмански кораб на Август, понастоящем на Плиний — „Инвикт“. ЦепоКрили политат безшумно подире ни и искат кодове за разрешение. Пилотът ни изпраща кодовете и те ни придружават, за да се присъединим към шествието от товарни кораби, точещи се в хангара на „Инвикт“ като керванджии, наредили се пред величествената порта на някоя пустинна цитадела. Когато започваме бавно да се спускаме, оръдия ни вземат на прицел.

Кацваме тежко. Пилотът отваря задните люкове и аз и хората ми изскачаме от кораба на пода на хангара. Вместо да посрещне Кафяви хамали, както може би е очаквала, Оранжевата докерка вдига очи от дейтапада си и съзира военен отряд в пълно бойно снаряжение. Въоръжен до зъби. Тя сяда без колебание — не желае да се замесва в това.

Севро се смее и я потупва по главата.

— По-умничка си от Златните.

Кръг от кораби изпълва хангара. От високия таван светят лампи. Оранжеви и Червени търчат наоколо. Оксижени пращят и заваряват корпуси. Мъже и жени си крещят. Моите хора тръгват след мен през хангара към асансьорите, откъдето имаме достъп до останалата част от кораба.

И докато вървим, тишината се разстила наоколо със скоростта на горски пожар. Оксижените спират да пращят. Мъжете вече не се провикват. Просто гледат втренчено. Аз вървя наперено най-отпред заедно с Лорн. Мустанга и Кавакс ау Телеман са се наредили от двете ни страни. Следват ни Рок, Севро и Даксо. След тях иде Виктра с Виещите. А подир всички тях като някакъв блед пастир великан крачи Рагнар.

Той избра да излезе от фризера и да дойде с нас. Споглеждаме се и с едно кимване разбирам, че имам нов генерал за въстанието. Издувам се от гордост.

Никой не възразява срещу нашето движение, въпреки че по премяната ни се досещат — не сме дошли за мирни преговори. Моята броня е черна. С издълбани ревящи лъвове. Над нея трепти тънък пулсЩит. Егидата се задейства на лявата ми ръка и матовосинята й повърхност попива светлината. Белият ми бръснач се плъзга на китката. Ботушите ни тропат като градушка по металните палуби. Пращам Чакълчето да накара своите Зелени отряди да разбият корабната система за комуникации.

Един Меден ни вижда и започва да прави нещо с дейтапада си. Рагнар се плъзва към него и го докосва по рамото с такава сила, че мъжът пада на колене.

— Не.

Качваме се в асансьора и навлизаме във вътрешността на кораба без нито един изстрел. Изкачваме се на първа палуба над командния етаж. Вратата на асансьора се отваря и ние заставаме лице в лице с отряд Сиви морски пехотинци.

— Капитане, придружете Виргиния ау Август до инженерния отсек — казвам аз на Сивия. Погледът му оценява сериозността на ситуацията. След едва забележимо колебание той отдава чест. Обърканите му войници се нареждат след Мустанга и Телеманите и се отдалечават в тръс.

Корабните аларми започват да вият.

Виещите отиват при двигателите и животоподдържащите системи, докато собственият ми отряд продължава и се изкачва три етажа по-нагоре — не сме тръгнали за командната палуба, където Плиний ще е настанил новите си съюзници, а към ареста. Рок, Виктра, Лорн, Севро и Рагнар се шмугват през вратите и се справят със стражите още преди да съм влязъл.

Пленниците — около четирийсет Безподобни лоялисти на Август, са затворени в малки килии от дуростъкло. Севро минава покрай всяка, освобождавайки мъжете и жените вътре с дейтаключ.

— Благодари на Жътваря — казва той на всеки. На една внушителна възрастна Безподобна й го повтаря четири пъти, докато тя най-сетне схваща, че няма да излезе навън, докато не се включи в игричката му. Всичките въртят очи и благодарят.

— Я гледай каква добра, ненормално висока и грохнала Безподобна си! Отлично! — възкликва Севро и пуска жената да излезе. — Лорн! Май ти намерих с кого да спинкаш.

Когато застава пред стъклената килия на Чакала, той се забавя.

— Какво съзира оченцето ми? — надава той радостен възглас. — Я чакай! Пак са ми двечки!

— Пусни ме! — заявява решително Чакала. — Няма да играя твоята игричка, Гоблин.

— Благодари на Жътваря. А пък аз се казвам Севро. И знам, че го знаеш.

Чакала врътва очи.

— Благодаря ти, Жътварю!

— Поклони се като добър слуга.

— Няма.

— Пусни го де — недоволства Лорн.

— Длъжен е да играе моята игра! — заявява Севро. — Тоя лайнар няма да излезе оттук, докато не почне да слушка! Вместо това ще му задам гатанка. Какво имам в джоба си?

Играта почва да ми омръзва и затова зад гърба му посочвам окото си.

— Око — отвръща Чакала.

— Кръвогадост! Кой му го каза?

Рок взема ключа от ръката на Севро и го прокарва по килийната конзола. Чакала излиза при нас.

— Севро, порасни най-сетне! — мърмори Рок.

— По дяволите, какъв ти е проблемът? — пита Севро. — Бездруго не бива да бързаме. Не може ли малко да се позабавлявам?

Не бързаме, за да се страхува Плиний, чудейки се какво ли правим. Той сигурно се съмнява в лоялността на по-голямата част от екипажа. Но несъмнено разполага с контингент от платени войници на борда. Най-вероятно наемници. Ще се скрие зад тях като зад щит.

— Къде е баща ти? — питам Чакала.

— Не знам — отвръща той. — Не ми се вярва да е на кораба. Сестра ми стигна ли благополучно при вас?

— Намери ни.

— Добре — казва той и се извърта да поздрави Лорн: — За мен е удоволствие, Аркос! Баща ми като дете ми забраняваше да чета за вашите подвизи. И все пак успявах. Разказите за старата Каменна стена ме държаха буден до късно през нощта.

— Както и мен — твоите изпълнения в Института — отвръща Лорн, като ми пуска усмивчица. — След като гледах кампанията ти, ме беше страх да затворя очи.

Чакала се киска.

— Явно мисията ти на Европа е била успешна, Дароу.

— Хванаха се в капана, както се надявахме. А Айя избяга.

— Тогава да вървим да оправим този проблем и да продължаваме с войната.

Рок поглежда ту мен, ту него — може би забелязва фамилиарността, с която разговаряме. Още едно нещо, което не съм му казал. Бездната се разраства.

Срещаме се с Мустанга на обяд в столовата за нисшеЦветни. Стотици Оранжеви членове на корабния екипаж и електротехници се смесват с Червените фабрични работници и Кафявите чистачи. Жуженето на разговори и тракането на пластмасови подноси по металните маси секва, щом влиза Рагнар. Гробно мълчание — чува се само викът на един превъзбуден Кафяв чистач, който изпищява с цяло гърло. Другарите му бързо му запушват устата.

Рагнар стига до центъра на стаята и премества една от масите, без да изчака нисшеЦветните да станат от нея. Изтръгва я от металните болтове и я помъква със скърцане по металния под заедно с насядалите по завинтените за нея пейки. Те не помръдват, опулили от ужас очи и напълно объркани от гледката на моя отряд от петдесет Златни.

Телеманите тръгват след Рагнар — бащата и синът мъкнат помежду си кръгло метално приспособление, метър дебело и два метра в диаметър, за което бяха ходили до инженерния отсек. Ръцете им са покрити е броня, но вените на вратовете им се издуват от тежестта му. Мустанга ги води и поглежда дейтапада си.

— Тук — казва тя и те го оставят там, където им посочва. Сивите ги следват и носят грамаден акумулатор, който поставят върху една съседна маса.

— Виещи, вдигнете шум! — казвам аз в комуникатора си.

— Прощавайте. Извинете. Съжалявам — казва Чакълчето и размахва дундестите си ръчички, после взема един кабел от акумулатора и го включва към диска.

Високоговорителите на кораба се задействат с пукот.

— Плиний! — сладко-сладко призовава някакъв глас. Оглеждам се за Севро и го виждам при един терминал заедно с двама от Зелените.

— Севро! — крясваме и двамата с Мустанга.

Той ни вдига пръст да изчакаме.

— Той си включи комуникатора — избърборва откровено единият Зелен.

— Драги Плиний — пропява Севро по комуникатора: —

Щом като тъпан думка ти сърцето

и струйка ти се стича по крака,

то знай, че туй Жътваря е, задето

дошъл е да си прибере дълга!

Изпява го три пъти, докато Рагнар не мята една маса по конзолата. Разхвърчат се искри. Севро бавно вдига поглед към масата, увиснала над главата му. Подминала го е на няма и педя. Той се извърта.

— Кръвогадост, пикоч и лайна! На тебе пък какво ти има бе, трол планински, че се вживяваш толкова!

— Римушки… Нннннгх! — Рагнар изпъшква болезнено.

— Намерил си го! — прошепва Мустанга, след като се споглеждаме.

— Кого? — питам, докато Севро псува Опетнения с всички известни му словосъчетания. И за всеки случай притуря и кръста.

— Кудкудякаш като… като кокошка! — заявява Рагнар в отговор.

— Той не може да ме обижда! — крясва Севро отвратен и ме поглежда. — Я го стегни!

Измивам си ръцете.

— Предлагам да продължим, ако обичате — обажда се Лорн.

— Хайде! Всички със сериозни физиономии! — Шлемовете се показват от броните и покриват черепите ни. Виждам на дигиталния монитор показатели за температура, равнища на енергия.

— Зареди го — нареждам на Мустанга.

Тя активира Пиявичната термална помпа. Устройството е предназначено да пробива външния корпус на кораби и да отваря пробойни, достатъчно големи, за да нахлуе отряд на абордаж вътре. Затова да пробиеш пода на кораб си е нищо работа. А ний сме само един етаж над командните зали. Мятам се върху сондата.

Бързината е всичко за един Пъклолаз, за военните операции, за живота. Не спирай да се движиш и предизвикай всеки, който ти се изпречи на пътя.

— Нали знаеш какво казах по-рано? — пита ме Лорн.

— За тактичността ли?

Той се ухилва злобарски в брадата си.

— Шлакай я тактичността! Вдъхни им ужас.

Поглеждам Мустанга.

— Пали.

Тя натиска едно копче. Сондата се нажежава до червено. Горещината ме лъхва нагоре. Плъзва по пода. НисшеЦветните хукват, зарязват храната си и бягат от помещението, а подът хлътва и се стапя като пясък, изтичащ в пясъчен часовник. Сондата пропада в размекнатата палуба и се озовава в командната зала, а аз съм я яхнал. Пак съм Пъклолаз, макар и само за миг.

Тя се стоварва в средата на грамадната дървена маса на Август, продънва я и се забива като метеор в мраморния под, а след това продължава да топи. Прерязвам захранващия кабел с бръснача си, масата се запалва и аз се издигам сред дима, парата и лумналите пламъци.

Сто Златни от Обществото се взират в мен. Претори, Легати, Правници и рицари на могъщи родове стоят с оголени бръсначи. Всички някога са били верни на Август. Всички сега са под петата на Плиний. Отнесени от вихъра, дето се вика.

Ето го и него, начело на дългата маса — лицето му бързо пребледнява. Красивият и умен Плиний. Останало му е едно око, на мястото на другото се мъдри временен бионичен заместител. От дясната му страна седи една от Фуриите, Политико — Мойра. В сравнение с Айя тя е не жена, а бухнал сладкиш. Но сладката й усмивка също е зловеща поне наполовина колкото бръснача на сестра й. До нея — Рицар Олимпиец, Рицарят на Бурята от Земните Японски острови.

— Драги ми господа! — изревавам през вградения в шлема ми усилвател на гласа. — Дошъл съм за Плиний! — Скачам долу от сондата и шлемът ми отново се прибира в бронята, та да виждат лицето ми. Тръгвам към него. Приятелите ми се изсипват след нас през дупката. Първи е Аркос, след него — Мустанга и Севро.

— Ти каза, че бил мъртъв! — изръмжава някой вляво от мен с наполовина изваден бръснач.

— Лорн ау Аркос? — мърмори друг. Името му се понася из залата, докато Севро и Рок залостват входната врата.

— И КАВАКС АУ ТЕЛЕМАН! — изкрещява диво Кавакс, щом се приземява. Предполагам, че Пакс все отнякъде е трябвало да го научи.

— Жътваря не е мъртъв! — казва Мустанга и скача долу от сондата. — Нито пък аз. Нито брат ми. И дойдохме да вземем онова, което принадлежи на баща ми.

Безподобните не знаят какво да правят.

— Лъжци! — извиква Плиний. — Вие предадохте АрхиГубернатора! Хванете предателите!

Лорн излиза със скромно изявление:

— Ако някой припари на два метра от Дароу, ще избия всички в тази зала.

Те като че нямат желание да проверяват дали блъфира. Мъжете, между които минавам, отскачат назад. Репутацията на Лорн ми отваря тунел право до Плиний. Не забавям крачка.

— Плиний — казвам. — Трябва да поговорим.

— Убийте го! — крясва Плиний. — Убийте Жътваря!

Един млад мъж се хвърля напред и умира — намушкан в гърба от съседа си. Той поглежда страхливо Лорн.

— Два метра и тридесет сантиметра — казва Лорн. — Почти.

— Убийте го! — крещи напразно Плиний. — Та той е само хлапак!

Заговарям тихо, ала всички ме чуват:

— Плиний ау Велоситор, ти си изменник на АрхиГубернатора Нерон ау Август. Ти заговорничеше да унищожиш Дома му, да се ожениш насила за дъщеря му, да убиеш сина му и да го предадеш на Суверена, която е негов враг. Твоят господар те издигна, а ти се опита да го съсипеш. Ти предаде доверието му само и единствено за своя лична облага. И най-лошото от всичко — ти се провали.

— Спрете го! — крещи сега Плиний и ръкомаха към мен като обезумял. — Мойра!

Мойра прошепва нещо на Рицаря на Бурята и двамата се отдръпват настрана.

— Ти трябваше да си мъртъв! — мърмори Плиний. — Айя каза, че ще те убие на Европа!

— А да познаваш някой, който може да ме убие? — питам и онази смешна ярост на Златните ехти в гласа ми, та да впечатли всички тези алчни душици. — Чакала не успя. Антония ау Север-Юлии не успя. Прокторите Аполон и Юпитер не успяха. Касий ау Белона не успя. Карн не успя. Кагни не успя. — Палачът не успя. Мините и пъклените пепелянки не успяха. — А сега не успя и ти!

В този миг се хвърлям напред, по-бърз и от нападаща пъклена пепелянка, и го зашлевявам през лицето. Той се килва настрана на седалката си като листо, брулено от вятъра, и се блъсва в отдръпналата се настрана Златна. Тя го заплюва и тръгва към мен.

— Ти си червей, който се мислеше за змия — само защото пълзиш! Но твоята власт не бе истинска, Плиний! Всичко бе сън. Сега е време да се събудиш.

Плиний се надига на крака и се отбутва от мен. Грижливо сресаната му коса е чорлава, дясната му буза е зачервена и се надува. Завъртам се и го зашлевявам още веднъж, по-силно. Той се стряска. Не знае какво да прави. Него в първия ден от пребиваването му в Института не са го измъквали Обсидиани от леглото, за да го пребият. Той не е яздил начело на бронирана колона по снежни брегове. Не е гладувал. И затова сега може само да реве и да се бута.

Сграбчвам го с ръце и го вдигам високо във въздуха. Но повече не му причинявам болка. Няма да принизя този миг с жестокост, както биха сторили Карн или Тит. Моето оръжие е моята снизходителност. Настанявам отново Плиний в АрхиГубернаторското кресло. Излъсквам брошката му с дракона. Приглаждам косата му като грижовна майчица. Потупвам го по мократа от сълзи буза и му протягам ръката си с пръстена на Дом Марс.

Той я целува, без да му наредя.

— Сбогом, Плиний. Оставям те на приятелите ти.

Тръгвам си и погледите на всички тези Безподобни ме сподирят, изоставили Плиний. Чувам мляскащ звук, ала не се обръщам — зная какъв звук издават бръсначите, когато убиват. Дори не изчакаха. Плиний е забравен.

Безподобните се тупат в гърдите — така ми отдават чест. Изчадия с изчадия! Те се обръщат накъдето духа вятърът, търсейки само властта. Но не разбират, че тя не е изменчива. Властта е непоколебима. Тя е планината, не вятърът. Да се изменяш с такава лекота, означава да губиш доверие. А доверието е онова, което ме е опазило жив. Доверието в приятелите ми и тяхното доверие в мен.

Суверенът знае това. Тъкмо затуй тя държи наблизо своите Фурии. Те са готови да умрат за нея, както моите приятели са готови да умрат за мен. Защото в края на краищата какво значение има цялата власт на света, ако най-близките ти приятели могат да те предадат? Бащата на Суверена го е научил, когато неговата дъщеря му е взела главата. Плиний го научи с цената на живота си. Аз го забравих, отдалечих се от приятелите си и за малко не загубих всичко тогава, когато Такт се почувства с мен тъй засенчен и изолиран, както и с братята си. Ето защо започнах отначало с Виктра, затова казах истината на Рагнар, затова трябва да се сдобря с Лорн и Рок.

Доверието — заради него Червените имат шанс. Ние сме народ, обединен от песента и танца, от семейството и родството. Тези хора са съюзници само защото се смятат за длъжни.

Сега ги гледам и зная защо са толкова сковани и вцепенени, че в сблъсъците помежду си се пречупват и разбиват на парчета — не заради мен, а заради това какво представляват те.

Излитам във въздуха с гравиБотушите си и се спирам, за да заявя:

— Кажете на всички, които искат да чуят, че Жътваря отплава към Марс. И че призовава Железен дъжд.