Пиърс Браун
Златен син (49) (Книга втора от „Червен изгрев“)

48.
Магистратът

Минният магистрат Тимоний ку Подгин ме чака, а край него е строена котерия от Сиви стражи на мината, издокарани сега с най-хубавите си и лъскави униформи. Един от тях държи поднос със сирене, фурми и най-добрия, навярно единствен хайвер на Подгин. Дан Грозния си е отишъл.

— Господарят Андромед, не е ли тъй? — гука Подгин с онази надменна интонация, така любима на Медните парвенюта. Надебелял е. Косата му е оредяла. И се поти като разгонен шопар, когато разтваря обкичените си с пръстени пръсти, за да ме почете с ексцентричен поклон, популярен в политическите драми по холото. — Аз извършвах проверка на съоръженията за рудна компресия… — най-вероятно някой бардак в близкия Йорктон на края на тайгата — когато ме застигна вестта за вашата визита. Втурнах се назад възможно най-бързо, но при все това ви моля за прошка. Чудя се обаче, мога ли да си позволя дързостта да запитам за целта на вашето посещение? — За да продаде информацията на хора като Плиний. Медните рядко имат предвид всичко, което казват. — Проверки не се очакват чак до…

— Във възпитаното общество се смята за грубост да не се представиш, Медни. — Говоря като Безподобен, не като Феичките, на които той така ревностно подражава.

— Моите извинения! — пелтечи той тревожно и ми прави такъв дълбок поклон, че бих се изплашил да не докосне с нос пода, ако не беше възглавничката на издутото му шкембе. — Аз съм Минен Магистрат Тимоний ку Подгин, ваш покорен слуга. И мога да кажа, ако не е твърде голяма дързост… — Още не се е изправил. — … че външността ви е тъй великолепна, тя надминава и най-смелите ми очаквания! Да не споменавам, че не очаквах да сте плещест и висок. АрхиГубернаторът, естествено, взема на служба само най-добрите сред най-добрите, но холото ни най-малко не ви представя по справедлив начин!

— Можеш да спреш да се кланяш.

Той се изправя смутено и се взира зад гърба ми в градината, търси маниакално причината някой като мен да пристигне непредвидено в мината му.

— Както зная, вие несъмнено сте чули от други — Минните Магистрати с огромна радост посрещнаха вестта, че планетата е освободена от контрола на Белона. От война тези хора може и да разбират, но от минно дело? Пфу, аматьори!

— Очевидно и от война не разбират.

Преглъщайки, той отново поглежда бръснача ми, а после — градината.

— Прекрасно място, не е ли тъй? — пита той. — Напомня ми за времето, прекарано на река Пир. Разцъфналите лалета там — ах, какъв цвят! Няма други такива, както, убеден съм, знаете. И дърветата, не приличат ли досущ на брезите, редящи се из степите на вулкана Олимп? Там отсядах в Шато льо Брьо. — Той прави странно, непринудено движение с ръце. — Знам, знам, но човек понякога трябва да се поглези. Всъщност точно там открих най-уникалното сирене соточенере. — Усмихва се гордо. — Приятелите ми ме наричат Марко Поло, защото обожавам да пътувам. Това, което търся, е културата. Изискана компания, както несъмнено бихте се досетили, е дяволски трудно да се намери…

Не зная колко време щеше да се мъчи да ме впечатли, ако не бях погледнал парадните униформи на бойците му, после — неговите парадни пръстени, и не бях се намръщил.

— Нещо нередно ли има? — пита той.

— Прав сте — отвръщам.

Малките му оченца се стрелват напред-назад между най-добрите му Сиви и търсят признаци на забелязаната от мен нередност. Отвращава ме как отчаяно се старае да ми угоди. Този мъж открадна от моето семейство. Нареди да ме набият с камшик. Гледаше как убиват Ео. Обеси баща ми. Той не е зъл. Той е само жалък в алчността си.

— Прав съм за какво? — пита той и мига насреща ми.

— Че е невъзможно да се намери изискана компания по подобни места. — Погледът ми така тежко се забива в него, че се уплашвам да не избухне в плач. Виждам него, виждам Дан, ала това ме изпълва единствено със сдържано отчуждение. Исках те да са страшни, отвратителни чудовища. Но не са. Те са маловажни човечета, които съсипват животи и дори не забелязват. Колко ли други има още като тях?

Изпаднал в паника, Подгин махва към подноса със сирена.

— Соточенере, господарю мой. Италиански внос с нотки на лакрица, намек за мускатово орехче, щипка кориандър, поръска от карамфил и игрив, ала тайнствен привкус на канела и резене, с които е обсипана кората. Убеден съм, че ще угоди на вашия…

— Не съм дошъл тук да ям сирене.

— Не, не! Разбира се, че не! — Той се оглежда изнервено. — Ако мога да запитам, за какво дойдохте тук, господарю мой?

Потеглям. Подгин подтичва подире ми, за да ме настигне.

— Рагнар. — Кимвам на титана, който вади от джоба си малък дейтапад. На Чакълчето й отне по-малко от час да го научи да го ползва.

— Вашият добив на хелий-3 е намалял с четиринайсет процента за последното тримесечие. Проекциите ви показват очакван спад от 13 500 килограма за текущото фискално тримесечие. Претор Андромед желае да обясните.

Подгин не знае какво да прави. Поглежда ту мен, ту Обсидиана, ту дейтапада. Изпелтечва в отговор:

— Аз… аз… Имахме проблеми с населението. Графити, нелегални брошури. — Обръща се към мен. — Знаете, че ние бяхме ядрото на движението Персефона… — Рагнар го тупва тежко по рамото.

— Претор Андромед си има работа.

— Аз… аз… — Подгин се върти, попаднал в кошмар, който не разбира и от който не може да избяга. — Забравих какво…

— Намираш си оправдания.

— Оправдания. Оправдания? Как смееш! — Той изпъчва рамене. — В момента по цял Марс тече поток от бунтове. Няма мина, незасегната от недоволството. Моята мина надали е изключение. Имаше убийства. Саботаж. И не само от Синовете на Арес. От самите миньори!

Подгин отново се обръща към мен и отчаяно усеща, че гибелта му иде бързо, краката му се мъчат да не изостават от дългите ни крачки.

— Господарю мой, направих повече от възможното в прилагането на нужния метод за потушаване на недоволството, както е изложен в раздел трети, подраздел А на „Ръководство за управление на мините“, издадено от Министерството на енергията. Орязах им дажбите, смазах със сила закононарушенията и дискредитирах идейните ръководители, като ги подмамих да влязат в хомосексуални връзки. Дори приложих сценариите, препоръчани от „За обезвреждането на бунта“. За последните години съм приложил „Напаст и лек“, „Бунт и потушаване“, „Природно бедствие“, „Миграция на пъклени пепелянки“ и дори съм обмислял прилагането на пакета „Извънпланетни правителствени катаклизми“! — Задъхан, той ми маха умолително да се спра. — Никой не би се справил по-добре от мен!

— Твоят пост не е застрашен — казвам.

Той потръпва от облекчение. Изведнъж главата му щръква пак.

— Вие не бихте… — Той се навежда напред. — Вие обмисляте да наложите карантина! Нали?

— Защо да не наложа карантина върху тази мина? — Продължавам надолу по коридора, докато пристигаме на площадката за кацане, където чака моят кораб. Там се спирам. — Както каза, населението й не е откликнало благоприятно на стратегиите, одобрени от Министерството на енергията и Съвета за Качествен контрол. Защо да не напомпаме въздуха с газ ахлис-9 и да не заменим неуправляемите Червени с кланове от сервилните мини по-близо до екватора?

— Не! — И той всъщност ме сграбчва! Рагнар дори не си прави труда да заплашва дебелака.

— Подбирай внимателно думите си! — казвам.

— Господарю мой, недейте! — В алчните му, паникьосани очи проблясват сълзи. — Печалбите от моята мина може и да са намалели, но тя все още е жизнеспособна, все още функционира! Образец за това как се оцелява!

— Ти си нейният спасител! — казвам му подигравателно.

— Червените там са добри миньори. Най-добрите в света! Затова са необуздани! Но сега са се успокоили. Увеличих алкохолните им дажби, увеличих и циркулацията на феромони във въздушните устройства. Плодят се като зайци. Освен това наредих на моите внедрени Гама агенти да поразчовъркат машините и картите им. Те си мислят, че мините се изчерпват. Ще стъпват на пръсти от страх, че няма да си изпълнят квотата! След това ще поправим машините и те ще се изпълнят с нова целеустременост. Дори им казвам, че тераформирането е завършено и миграцията ще започне след десет години, както и че Земята е започнала да изпраща имигранти. Има още толкова много възможности, преди да прибегнем до карантината!

Гледам мъжа как спира да ломоти и клюмва, безжизнен като увиснала на закачалка мокра риза. Дали всичко това е само заради неговата суета, или наистина го е грижа за Червените? Това бе проверка — да видя. Сега не мога да кажа. Може и действително да изпитва някаква странна загриженост. Още едно чудовище от миналото, което камшикът на Обществото превърна в човек.

— Твоята мина засега не е застрашена. Поддържай работната си сила. Увеличи дажбите, като започнеш от довечера. Искам доволни работници и преливащи контейнери. В моя кораб ще намериш провизии. Храна и пийване. Устрой едно угощение на Червените.

— Господарю мой… Угощение? Защо?

— Защото аз така казвам!

Сам съм в стаята за наблюдение и гледам през стъклото под краката ми как празненството набира сила. Хиляди Червени ядат и пият, докато младите танцуват около бесилото на мелодията на „Балада за стареца Хикъри“. Масите са отрупани с храни, каквито тези Червени не са и вкусвали, и с питиета, с каквито никога не са опитвали. И макар да се смеят, макар да танцуват, самият аз не усещам никаква радост. Те живеят в ужас, ала този ужас им е познат. От него могат да намерят убежище. Ще им остане ли някакво убежище, когато Синовете на Арес разкрият голямата лъжа? Това ще подкопае начина им на живот. Те ще се изгубят сред огромните светове. И ще бъдат омърсени от тях. Също като мен.

Разпознавам почти всички. Момчета, с които съм играл, вече пораснали. Момичета, които някога съм целувал, вече с деца. Племеннички. Племенници. Дори брат ми Кийран. Избърсвам сълзите от очите си.

Едно момче повлича в танц момиче, след като я целува по бузата. Никога вече няма да съм като това момче. Невинността ми е загубена. И Червените никога вече няма да ме приемат като свой, каквото и бъдеще да им донеса. Аз не съм героят победител. Аз съм необходимо зло. За мен няма място тук, но не мога да си тръгна. Има неща, които трябва да се кажат. Тайни, които трябва да се разкрият.

— Още ли се опитваш да създадеш култ? — пита тя от вратата. Обръщам се и виждам Мустанга, облегната на металната рамка, с коса, вързана на опашка и униформа на Политико с висока яка, разкопчана небрежно на врата.

— Сигурно след това трябва да поръчам статуи, а? — питам.

— Рагнар плаши Сивите от пущинаците.

— Много добре.

— Толкова си гаден към Сивите — смее се тя. — Нещо в тях не ти харесва ли? — Тя идва и прокарва пръсти през косата ми, докато се настанява на облегалката на креслото.

— Много са послушни.

— А, ето защо аз ти харесвам! — Тя леко забива нокти в скалпа ми, за да ме подразни. — Статуите не са добра идея. Много са лесни за обезобразяване. Вандалите може да ти изрисуват мустак или да ти турят гърди, когато им скимне. Това с гърдите е рисковано начинание.

— И по-зле може.

— Е, няма нищо по-гадно от мустаците. Даксо се мъчи да си пусне. Струва ми се, че по идея са иронични? Не съм сигурна. — Мустанга се смее и се настанява на металния стол до мен. — Сестрите му ще я оправят тази работа.

Тя се оглежда из мината и из Консервата.

— Мястото е ужасно. Написах няколко закона, които Реформаторите смятат да прокарат след всичко това. Те ще изкормят Министерството на енергията, ще реструктурират Съвета за Качествен контрол — тя се оглежда из Тенджерата — и ще променят начина на ръководство на тая касапница. Виждаш ли складовете тук? Храната стига за седем години, обаче те продължават да си раздуват заявките на макс. Попрегледах файловете им. Минният магистрат обира каймака. Вероятно препродават запасите на черния пазар. Лъжливият Меден си мислеше, че няма да забележим. Вероятно защото някой Златен или Сребърен му е казал, че ще бутнат на когото трябва, та никой никога да не го разкрие. Докато населението му е недохранено. Корупция навсякъде.

Тя бърчи носле и изтръсква една люспа от боя от стола си.

— Защо сме тук? — пита. — Нещо се е случило с брат ми ли?

— Това е мината, в която момичето изпя Забранената песен — отговарям аз след малко. Очите й се ококорват, докато тя оглежда навалицата долу.

— Тези клети хора.

Тя ме гледа и очаква това, което имам да кажа. Но не са ми останали думи. Мога само да й покажа. Хващам я за ръка и казвам:

— Ела с мен.