Пиърс Браун
Златен син (41) (Книга втора от „Червен изгрев“)

40.
Кал

ЕМИ избухва. Звукът е като ахване на дете великанче, убодено с игла. Нашата електроника изключва. ГравиБотушите ни пращят. Синапсите на звездната Черупка отказват и масивните метални скафандри попадат в хватката на гравитацията. Политаме надолу. Повечето падат в калта по речния бряг. Аз цопвам във водата. Потъвам. Потъвам. Ушите ми пукат. Надолу и все по-надолу, докато се забивам в тинята на дъното. Ударът е силен. Краката ми се огъват под тежестта на скафандъра. Падам по гръб. Не виждам войниците си. Докато падах, видях само сенки да се движат по повърхността на водата. Сега вече съм много надълбоко и не виждам нищо, освен как реката потъмнява от кръв. От време на време светкавици очертават силуетите на бързо потъващи тела.

Не мога да помръдна. Звездната ми Черупка е твърде тежка. Лежа като костенурка, затънал в тинята по речното дъно. Объркан съм. Измъчва ме страх. Случи се толкова бързо. Не мога дори да се огледам наляво или надясно, за да видя кой е с мен. Комуникаторът ми не работи. Ако работеше, сигурно щях да чувам писъци и проклятия.

Тази звездна Черупка ме докара от Космоса на земята. Спасителен сал, лична крепост в разгара на войната. Сега тя е моят ковчег.

Сърцето ми думка. Иде ми да пищя.

Хипервентилация. Ужасът засяда в гърдите ми, напряга ме, кара ме да преглъщам въздух, да го поглъщам, сякаш той ще ми даде сили да помръдна. По-бавно. По-бавно. Мисли. Мисли. Две тела потъват наблизо. Натежали в броните си, те падат бързо при другите на дъното. Няма изящество в смъртта — докато падат, от тях се лее кръв. Когато убийците приключат със затъналите в крайбрежната кал, те ще слязат тук при нас. Но няма нужда. Забавям дишането си. В скафандъра е останал ограничен запас от кислород. Рециклаторът е извън строя.

Касий е знаел за плана ми. Той трябва да е бил. Или са ме предали?

Не казах на никого, освен на Синовете, Севро и Мустанга. Никой от тях не би могъл да стане изменник. Той просто е знаел. Копелето му проклето! Ако можех, щях да се предам. Щях да спася живота на тези с мен. Но нямам комуникатор.

Извивам тялото си насам-натам и се мъча да се преобърна настрана. Но съм заклещен в калта, а скафандърът ми е куп метал, тежък над един тон. Подпирам се с ръце. Нищо. Калта ме поглъща. Мустанга избяга, струва ми се. Надявам се. Дали ще разбере, че сме тук долу?

Търся Севро, Рагнар, моите Виещи. Тъмни силуети край мен. Главата ми се върти. Кърваво проклятие, забави дишането! Забави. Мисли. Дори не си направиха труда да дойдат да ме убият. Ще умра на дъното на река, втренчен в повърхността, докато приятелите ми един по един падат при мен. Толкова сам. Севро. Рагнар. Чакълчето. Бурена. Клоуна. Те са мъртви. Умират. Пред очите им е същото. Или може би са на брега, а Белона вървят между парализираните брони и убиват когото пожелаят. Иде ми да заплача от безсилие.

Стига. Направи нещо. Движи се.

Издигнеш ли се ти до небесата чак, в калта ще рухнеш пак — отеква в паметта ми.

За трети път ме зарязват да умра в калта. Скърцам със зъби, докато усещам как емайлът им се рони, а аз влагам цялата си сила да размърдам десницата си. Бавно, ужасно бавно тя успява да се изтръгне от засмукващия вакуум на калта. Но се освобождава единствено тя. Няма да успея да се преобърна. Твърде съм затънал. Прекалено тежък съм в скафандъра. И тогава го виждам. Когато ЕМИ избухна, той изключи електрическите синапси, а това означава, че скафандърът се парализира, ала бръсначът все още е в действие — ето го, увит като бял питон около ръката ми.

„Той ще ти спаси живота на цената на един крайник“. Тези думи ми казаха, когато пъхнаха в ръката ми Секача като момче. Той ще се изправи. Но около ръката ми… Трябва да действам бързо.

Поемам въздух, затварям очи и усещам допира на щифта до палеца на скафандъра. Трябва да съм по-бърз от огнен език. По-бърз от пъклена пепелянка. Включвам.

Бръсначът се стяга, изправя се и прерязва метала както нож реже масло.

Изключвам. Острието се спира, когато захапва мускула, но не разрязва костта. Изскимтявам от ужасната болка над китката. Водата облива накълцаната ръка и охлажда изгарящата рана.

И тогава ме изпълва ужас. Вода. Току-що пропуснах в скафандъра си вода. Глупак. Скоро той ще се напълни. Вече я усещам как се процежда вътре до шията ми. Само след две-три минути ще се удавя. Измъквам от насечената метална черупка окървавената си ръка и свалям от нея отпуснатия бръснач, който се вие във водата като пипало. После отново го задействам. Той оформя смъртоносна питанка и аз го насочвам към другия ръкав.

Скафандърът ми вече е пълен с вода до гърдите. Въздухът е рядък. Всяко вдишване запалва още звезди зад очите ми. Обзема ме усещане за лекота, докато кръвта изтича от раните по ръцете ми. Мога да оцелея дълго време, като си сдържам дъха. Но получих хипервентилация и сега вдишвам въглероден двуокис. Ала после и другата ми ръка се освобождава от ръкава на скафандъра. Гола и бледа на странната мъждива светлина. От нея струят нежни облаци кръв.

Ако не ме бяха обучили за Пъклолаз, щях да умра на това речно дъно. Но сега смъквам звездната си Черупка и бронята отдолу. Спасява ме моята сръчност. Не мога да си помръдна главата от тежестта на шлема. Не виждам къде режа. Кожата ми и болката, която тя усеща, ми служат за очи. Лека-полека се измъквам от скафандъра. Малко по малко прокарвам смъртоносното острие край тялото си. Проливам кръв във водата и отърсвам черупката си в нея. Отделям се от екзоскелета. Приличам на скакалец, измъкващ се от изсъхналата си обвивка. Много внимателно свалям шлема, като го отрязвам по врата. Стаявам дъх и само си одрасквам гърлото.

Драскотина. Толкова близо до вратната вена.

Краката са последната част от мен, която освобождавам. Сядам, а отрязаните парчета от скафандъра дращят кожата ми. Издърпвам десния си крак от разсечения метал. Жив съм, ранен, в студената тъмна река. Без шлем. Сдържам си дъха, а пред очите ми разцъфват петна. Сега успявам да видя осеяното с хора речно дъно около мен. Изплувам до най-едрия и виждам затворените очи на Рагнар зад стъклото на звездната му Черупка. От тях се стичат сълзи. Дробовете му са грамадни, но в скафандъра няма как да е останал много кислород. Той се движи по-добре от мен — заради огромната си сила. Но никой не може да плува в тази вода с броня.

Не предполагах, че той може да плаче. Ала сега той безмълвно лее сълзи. Не едри и драматични. Тези са други, спокойни. И когато отваря очи, виждам в него и още нещо. Някаква задрямала частица от душата му се възпламенява. Той бе мъртъв, бе се предал на съдбата си. Ала ето ме, аз плувам тук, обвит в раздрани черни тактически дрехи, окървавен, определено изглеждам не в ред, ала съм свободен от черупката си. Аз съм неговата надежда. Започвам да режа, въпреки че собствените ми дробове се раздират. Той ми е нужен. Не мога да търся Севро — няма време. А не мога да изплувам само за да ме убият на място.

Работя по него като същински Ваятел, докато той се измъква от екзоскелета си. Други са забелязали какво правим. Но още не можем да им помогнем. Трябва да се крепят.

Двамата с Рагнар ритаме във водата и успяваме да изплуваме през бурното течение до повърхността. Дробовете ни жадуват за въздух. Бледото татуирано тяло на Рагнар се движи във водата с изящество, с което не мога да се меря. Не знаех, че Обсидианите са такива добри плувци. Обяснимо е за някой, роден в близост до плаващите ледени маси.

Близо сме до повърхността, когато разумът ми губи пред тялото. На десетина стъпки под нея се нагълтвам с вода.

Мрак.

Усещам кал между пръстите си. Нещо се движи из гърдите ми. Вода. Повръщам я, изплювайки я в груба ръка, долепена до устата ми, за да мълча. Продължавам да драйфам през пръстите. После ме разтърсва взрив от наслада, когато най-сетне вдъхвам въздух. Прекрасен въздух. Дланта все така покрива устата ми. И за миг нищо не съществува. Само чистият оргазъм от живота, нахлуващ в дробовете ми. Жегването на кислорода по изпразнените ми, измъчвани от болки органи. И внезапно гръмва грохотът на далечната война. И човешки стонове. Намираме се сред поле, осеяно с трупове. Стената се извисява горе. Реката тече бурно в нозете ни. От избухването на електромагнитния импулс са минали минути, но сякаш денят си е отишъл и ни е изоставил.

Рагнар ме извлича в калта между двама мъртви Обсидиани. Двама Златни от Белона, шестима Обсидианови и шестима Черни обикалят по тъмния бряг и довършват безпомощно лежащите. Късметлии сме, че останалите са зарязали клането, за да се върнат в битката край стената. Навярно Касий ги е отвел. Сигурно не е знаел, че аз съм тук, но му е било напълно известно поне за пробойната, дело на Синовете. За мен той би останал. Късмет, че не носех знамето, което ми приготвиха Клоуна и Бурена. Двоен късмет, че не им позволих да сложат вълчите си наметки.

Тази кал е гробище. Моите войници са наполовина погребани. Някои се опитват да се надигнат в тежките си мъртви брони само за да се подхлъзнат пак в калта или Златните да ги изритат на земята и да ги заколят безмилостно. Повечето лежат кротко. Цяло поле бръмбари в брони, от които изтича червено.

Сивите се шегуват помежду си, докато методично си вършат работата, не бързат да довършат един Обсидианов, затънал по гръб, използват форсПики, за да пробият дебелата звездна Черупка и го приковават на земята като момчета, измъчващи заседнал на плиткото рак. Най-сетне го довършват, като го застрелват с пушките с бронебойни куршуми, наречени „дълбачки“.

Рагнар посочва към калта. Полуголи, с него се облепваме с тъмната, тежка пръст. Тя охлажда трасиращите разрези по тялото ми и покрива татуировките по неговото. Посочвам шлема на един от Златните и със знаци обяснявам, че нашият спасителен кислород привършва. Рагнар кима. Изваждам бръснач от тялото на мъртъв Златен — не мога да различа кой е — и го подавам на Рагнар. Досега той е бил само в ръцете на Златни. Нито Преторианци, нито Обсидиани — дори и тези със знаци, връчени им лично от Суверена — са докосвали това оръжие от времето на Тъмния бунт насам. Да го докоснеш, означава да умреш от глад. Никаква възможност да попаднеш във Валхала. Само глад, студ и краят на всичко. Но нашите врагове ще имат пулсЩитове. Нито едно друго оръжие няма да върши работа.

Рагнар го изпуска, сякаш е направен от огън. Бутвам го обратно в разтрепераните му ръце.

— Те не са богове.

Промъкваме се напред през гробището като сенки, извадени от Стикс. Враговете ни не са в своите бойни отряди. Лесни мишени. Подтичвам напред на четири крака като някакъв ужасен паяк и едва се надигам от земята, за да убия двама Обсидиани, преди да успеят да се обърнат. Рагнар пречупва шията на още един и разсича друг на две, а пластината с Откат пада. Изправям се на крака, изтичвам до най-високия Обсидиан, скачам и забивам острието си в тялото му. Приземявам се неуспешно на ранената си ръка. Дори не усещам болката. Адреналинът ми е в повече. Виждам как отряд Сиви завива, падам заедно с тялото на Обсидиановия и след като се въргалям в калта, лягам в мрак и мръсотия сред останалите трупове. Без моите щит и броня техните пушки и пулсоръжия ще ме нарежат на лентички. И Рагнар е изчезнал. Не зная къде.

Времето отлита. Колко кислород може да им е останал? Сивите, които ни издирват, крещят нещо за призрачни наметала. Оцелелият Обсидиан се групира с двамата Златни. Сивите с неохота преравят труповете и довършват оцелелите ми войници, за да ни измъкнат с Рагнар и да ни дадат на Златните и Обсидианите. Лея умря така в калта. Не и отново!

Ставам — не с вик, не с вопъл. Безмълвно. Нека само се опитат да ме видят как се задавам. Бърз съм. И почти се каня да ги нападна, когато те откриват огън. Хвърлям се към тях, отскачам, лъкатуша като изтърван балон. Няма красота в движенията ми. Само трескав ужас. Не виждам куршумите. Само ги усещам наблизо. Усещам как тяхната горещина профучава край мен. Усещам удара, когато ме уцелват в бицепса. Тялото ми се разтърсва. Кожата се разкъсва, докато куршумът пробива плътта, сухожилието, мускула и изскача оттатък, като одрасква костта. Изсумтявам. После им се нахвърлям, а те не издават нито звук.

Пропуснаха шанса си.

Дванайсет врагове са повалени благодарение на уроците на Лорн по крават. Дванайсет мъже и жени.

Сега Златните и Обсидиановите ме нападат. Златните използват гравиБотушите си. Рагнар се надига от калта и мята бръснача си във въздуха като копие. Грамадният Обсидиан рухва в тинята, а Рагнар атакува двамата Златни с друг бръснач, вдигнат от земята.

Дивя се на неговата мощ. Той сграбчва единия Златен за крака, докато те прелитат във въздуха. ПулсЩита го удря с ток и болка пронизва тялото му. Но той само изревава, крепи се и с крясък, излязъл не от гърлото, а от душата му, забива Златния в земята, все едно сече дърва. Успява някак да му смъкне ботуша. Стройният Златен се изтърколва и изкрещява: „Опетнен!“, на приятеля си, който се връща да му помогне и двамата заедно се изправят срещу Рагнар.

Притичам му се на помощ.

— Жътварю! — Единият Златен прибира шлема си в бронята и отдолу се показва горделивото лице на Безподобен. Уверен в ранга си. В наследството си. В мястото си. Лицето му е олицетворение на радостта. После той вижда бръснача на Рагнар и чертите му се разкривяват.

— Даваш меча на своите предци на едно куче? — Впива омразен поглед в Рагнар, после се взира в бръснача побеснял, объркан. — Ти нямаш ли чест?

— Нито капка.

— Знай срещу кого се изправяш, Андромед! — беснее другият Златен. — Аз съм Гай ау Карт от рода Картни. Ние сме построили Колоните на Венера. Ние първи сме преплували бездната между Вътрешния и Външния кръг и сме основали мини в струпването Хелса.

— Това да не ти е „Илиада“. Рагнар, убий този глупак. ГравиБотушите му ни трябват.

Златният се изплюва.

— Пращаш куче да се бие вместо теб?

— Аз съм човек! — крясва Рагнар и надвиква рева на двигателите на прелитащ кораб. Хвърчат слюнки, лицето му е разкривено от гняв. Той надава вой и се втурва напред още преди да съм успял да вдигна бръснача си. Награбва трупа на един повален Обсидиан и с него отбива техните бръсначи. Забива един удар на Гай. Никакви оръжия. Само юмрукът му. Така здраво го удря по пулсЩита, че мъжът пада назад. После убива другия, пробива защитата му с безумна ярост и го прерязва на две. Изритва настрана горната половина на трупа и смила от бой Гай, който потъва в черната кал, а Рагнар се строполява напред, мускулите му потръпват от докосването до пулсЩита и той допира бръснача до гърлото на Златния.

— Предай ми се и ще живееш! — тътне гласът му.

Гай се изплюва.

— Предай ми се, като мъж пред друг мъж!

— Никога! — Устните на Гай бавно се извиват. Той изговаря последните си думи ясно и високо, с кураж и злоба. Най-доброто и най-порочното в тези необикновени люде. — Аз съм Безподобният Легат Гай ау Карт. Аз съм апогеят на човечеството. Затова не се предавам! Защото човек не може да се предаде на куче.

— Тогава стани на пръст! — Рагнар забива острието.

Започваме да вадим останалите от речното дъно. Колкото се може по-бързо, с откраднатите гравиБотуши, ала недостатъчно бързо. Севро не е мъртъв, но е близо до смъртта. Откривам го със забита в речния бряг глава. Псува и плюва, когато го измъквам с помощта на Клоуна и Чакълчето.

— Мъртвите? — пита той тихо. — Моите Виещи?

— Твърде много — отвръща нечуто Клоуна.

— Мустанга успя ли да пробие?

Всички вперват очи в мен.

— Така мисля — казвам. — Но не мога да се свържа с нея по нито един комуникатор. Тъй или иначе, трябва да побързаме. Ако тя е жива и взриви генераторите, за да могат да кацнат нашите подкрепления, щитът ще падне и Суверенът ще има много време да избяга. В момента е затворена натясно.

Севро кимва. Малкото Чакълче му помага да се изправи. Дребната Паламида — тя едва стига до слънчевия сплит на Рагнар — го вижда с бръснач в ръка, докато освобождава поредния Обсидиан от безполезната звездна Черупка.

— Хвърли това! — крясва тя.

Рагнар го пуска и ме поглежда, обзет от странна паника. Правя му знак да изчака.

След като проверяваме скафандрите на падналите на брега, вече знаем броя на убитите и той е толкова опустошителен, че Севро се отдалечава. Бурена е мъртъв. Гнилогърбия е мъртъв. Харпията умря още преди да кацнем. И много от новобранците са мъртви. Останали са само Паламидата, Клоуна, Шибаната мутра и Чакълчето. Единайсет от първоначалните петдесет Обсидианови са оцелели.

Чакълчето и Клоуна докосват лицето на Бурена, еднаквите им „гребени“ са полепнали по главите им, докато дъждът мокри всички ни. Чакълчето дере гърдите му, малките й ръце го удрят по сърцето, сякаш това ще го върне. Паламидата я хваща и я издърпва, а Клоуна изправя с кал „гребена“ на Бурена, същия като техните, в смъртта. Севро не може да гледа. Отивам и заставам до него.

— Бърках за войната — казва той.

— Без теб не мога да го направя. — И след миг на отчаяние додавам: — С мен ли си? Севро?

Той се дръпва назад, избърсва носа и омазва лицето си с кал. Сълзите прокарват бразди в нея, а той ме поглежда и изговаря с глас, изтънял като на дете:

— Винаги.