Пиърс Браун
Златен син (2) (Книга втора от „Червен изгрев“)

2.
Цевта

На тактическия монитор шестте пъргави изтребителя летят около моя оцелял боен кораб. Екипажът от Сини тъне в тайнствено мълчание, докато бойните функции вземат връх. В плоскостта, из която сега се реят техните мисли, думите са по-тромави и от айсберги. Лейтенантите ми следят моята флота. По всяко друго време те щяха да летят с личните си изтребители или да предвождат войници в кораби-пиявици, но в мига на победата аз искам моите другари да са наблизо. И все пак, когато лейтенантите ми застават до мен, усещам онова разделение, дълбоката бездна между техния свят и моя.

— Сигнатури на ракетите — произнася Синият командир. Из командната зала не се втурват в действие. Не светват предупредителни лампи и не всяват паника сред екипажа. Никакви възгласи не нарушават покоя. Сините са ледени екземпляри, от рождение отглеждани в секти комуни, в които ги учат да прегърнат логиката и да изпълняват своите функции с хладна оперативност. Често казват, че те са по-скоро компютри, отколкото хора.

Тъмното пространство зад моя илюминатор разцъфва в плътен воал от микровзривове. Артилерията ни изстрелва широк екран от матови бели облаци. Летящите към нас ракети избухват, когато артилерийските изстрели детонират преждевременно ракетните заряди. Една успява да пробие защитата и изтребителят в крайния ни десен фланг се разтриса от симулацията на ядрен взрив. При реална битка биха се посипали войници. Биха изтекли газове. Експлозии можеха да пробият дупки в металния корпус и да предизвикат изригвания на горящ кислород, подобно избликнала кръв на кит, само за да ги погълне след миг мракът. Но това е игра на война и не ни дават истинско ядрено оръжие. Най-смъртоносните оръжия тук са студентите.

Още един кораб пада жертва, когато залповете на електромагнитните оръдия проникват през обстрела на противовъздушната артилерия.

— Дароу… — тревожи се Виктра.

Стоя разсеяно и опипвам с палец мястото, което някога красеше пръстенът на Ео. Виктра се обръща към мен:

— Дароу… Той ни сдъвква на парченца, ако не си забелязал.

— Дамата отправи смислена забележка, Жътвар — обажда се Такт с лице, обляно в синьото сияние на тактическия монитор. — Каквото и да си намислил, недей да скромничиш, а казвай.

— Командири, наредете на ескадрони Изкормвач и Талос да атакуват врага.

Наблюдавам тактическия монитор, докато ескадроните, изпратени от мен половин час по-рано, връхлитат от двете страни на астероидите и се спускат върху фланга на Карн. От това разстояние те не се различават с просто око, но на монитора пулсират в златно.

— Поздравления, приятелю! — прошепва Рок още преди всичко да е приключило. В гласа му се долавя странно уважение и всякакви по-ранни чувства на раздразнение вече са се разсеяли. — С това всичко ще се промени. — Той ме докосва по рамото. — Всичко!

Наблюдавам по-съсредоточено моята клопка и усещам как неминуемата победа смъква напрежението от плещите ми. Сивите на моя мостик пристъпват напред. Дори и Обсидианите се навеждат и се взират в мониторите, докато корабът на Карн регистрира сигнатурите на ескадроните ми. Той се опитва да побегне и форсира двигателите си, за да се измъкне от това, което предстои. Но ъглите заговорничат против него. Моите ескадрони изстрелват ракети, преди Карн да успее да разгърне защитен екран или да изпрати собствени ракети. Трийсет симулирани ядрени взрива превръщат последния му кораб в развалина. На този етап от играта няма смисъл да пленяваме кораба му и затова Сините пилоти на изтребителите с охота изпускат малко повече ядрена мощност от необходимата.

И така побеждавам.

Моята командна зала се взривява от възгласите на Сивите и на Оранжевите техници. Сините енергично потриват ръце. Обсидианите, скарани с този високотехнологичен свят, не издават нито звук. Личната ми камериерка Теодора се усмихва на по-младите си подчинени в камериерския пункт на командната зала. Бивша Розова куртизанка, доста попрехвърлила годините на своя разцвет, тя е чула много тайни през живота си и ми служи за съветничка по светските въпроси.

По протежение на целия кораб, от двигателите до кухните, холоекрани излъчват победата.

Това не е само моя победа. Всеки мъж и всяка жена я споделя по свой начин. Такава е схемата на Обществото. За да преуспяваш, трябва да преуспява твоето началство. Както аз открих покровител в лицето на Август, така и по-нисшите Цветове е нужно да възприемат мен като свой покровител. Това по необходимост поражда лоялност към Златните, която самата система на Цветовете не може да създаде чрез прост диктат.

Сега моята звезда ще изгрее и заедно с нея ще се издигнат и всички на борда.

Властта и благоприятните перспективи — това са знаменитостите в тази култура. Неотдавна, когато АрхиГубернаторът обяви, че ще спонсорира обучението ми в Академията, холоканалите пламнаха от догадки. Можеше ли някой толкова млад и от толкова жалко семейство да победи? Вижте какво сторих аз в Института. Разбих играта. Победих Прокторите, убих един от тях и вързах останалите като деца. Но дали това бе просто един проблясък на мълния в нощта? Сега тези дрънкала получиха своя отговор.

— Главен командир, задай курс към Академията. Ще си поискаме лаврите — обявявам аз и избухва ликуване.

Лаври. Самата дума отеква в миналото ми и ми загорчава в устата. Макар и да се усмихвам, тази победа не ме изпълва с велика радост, а само с мрачно удовлетворение.

Още една крачка, Ео. Още една крачка напред.

— Претор Дароу ау Андромед — заиграва се Такт с титлата. — Белона ще се насерат! Питам се мога ли аз да се възползвам, за да поема командването, или според теб трябва да се присъединя към твоята флотилия? Никога не се знае. Кръвогадната бюрокрация е такава досада! Да се подмазваш на Медните. Да лобираш сред Златните. Моите братя, естествено, ще искат да ни спретнат купон. — И ме сръчква. — На купон на братя Рат дори и на теб най-сетне може да ти се отвори парашутът с някоя.

— Той пък все едно би докоснал твоите приятелки! — Виктра ме стисва за ръката и пръстите й се задържат върху дланта ми, сякаш е пременена с бална рокля, а не в броня. — Колкото и неохотно да го казвам, Антония беше права за теб.

Усещам как Рок потръпва и си спомням звука, когато Антония преряза гърлото на Лея, докато се опитваше да ме подмами навън от скривалището ми в Института. Аз останах в сенките и чух как дребничкият ми приятел влажно се строполи върху обраслата с мъх земя. Рок обичаше вярно Лея, както той умееше да обича.

— Казвал съм ти никога да не споменаваш името на сестра си в наше присъствие — напомням на Виктра и лицето й помръква, когато я срязвам.

Отново се обръщам към Рок:

— Като Претор аз съм убеден, че имам власт сам да подбера личния състав на своята флотилия. Може би трябва да привлечем отново някои стари муцуни. Севро от Плутон, Виещите — оттам, откъдето ги закараха, където и по дяволите да е това, и може би… Куин от Ганимед?

Щом споменавам името на Куин, бузите на Рок се зачервяват.

Лично на мен най-много ми се иска да привлечем Севро. Никой от нас не поддържа особено усърдно връзка по холоМрежата, особено аз, защото не съм имал достъп до нея, откакто постъпих в Академията. Той бездруго си пада само по това да изпраща холограми на уникално извратени еднорози и видеоклипове как чете игрословици. Ако Плутон му е въздействал някак, то го е направил още по-странен.

— Домине! — гласът на Синия главен командир ме привлича към монитора.

— Какво не е наред? — питам.

Очите му са оцъклени. Откъснати оттук и подключени към сензорите на кораба, те виждат суровите данни на монитора, в който съм се втренчил аз.

— Не е ясно, домине. Сензорна деформация. Призраци.

На големия централен монитор астероидите са изобразени в синьо. Ние сме златни. Враговете — червени. Не трябва да е останал нито един от тях. И въпреки това сега там пулсира червена точка. Рок и Виктра се приближават. Рок прави движение с ръка и данните се прехвърлят в неговия дейтапад. Пред него изплува по-малко холокълбо. Той увеличава изображението и преминава през циклите на аналитичните филтри.

— Радиация? — осмелява се да предположи Виктра. — Отломки?

— Рудата от астероидите може да причини огледална рефракция на нашия сигнал — казва Рок. — Не може да е софтуер… Изчезна!

Червената точка примигва и угасва, но напрежението е плъзнало из командната зала. Всички се взират в монитора. Нищо. Там, навън, няма никой друг освен моите кораби и победения флагмански кораб на Карн. Освен ако…

Рок се обръща към мен — лицето му е изпито и ужасено.

— Бягай! — успява да произнесе той точно когато червеният сигнал оживява отново.

— Двигателите на пълна мощност! — изревавам аз. — Трийсет градуса плюс спрямо средната ни линия!

— Изстреляйте остатъчните ракети към повърхността на астероида! — командва Такт.

Късно е.

Виктра ахва и аз виждам с невъоръжено око онова, което инструментите ни са се мъчили да уловят. Един прикрит изтребител изскача от кухина в астероида. Кораб, който си мислех, че сме победили преди три дни. Двигателите му са били изключени, докато е изчаквал в засада. Предната му половина е разкъсана и почерняла от повредите. Сега двигателите му гърмят на пълна мощност. А траекторията му го води право към моя кораб.

Ще се забие в нас като таран.

— Евакуационни костюми и модули! — извиквам. Някой ни крещи да се подготвим за удар. Тичам към онази страна на командната зала, където в стената е вграден моят команден спасителен модул. Той се отваря по словесен сигнал, даден от мен.

Такт, Рок и Виктра нахлуват в пределите му. Аз спирам и извиквам на Сините да побързат и да се десинхронизират. Въпреки цялата им логика те са готови да умрат за своите кораби.

Командвам из залата и им крещя да активират своя шлюз за бягство. Синият главен командир се подчинява — натиска едно копче и то задейства разширяващия се отвор в пода на долната част. Един по един те се десинхронизират и гравитационната тръба ги всмуква в спасителните им модули.

— Теодора! — изкрещявам, когато я виждам да зяпа някакъв Син младеж, все още вкопчен в своя операционен монитор с побелели от страх кокалчета на пръстите. — Влизай в кръвогадния модул! — Тя не слуша. Нито пък Синият се пуска. Тръгвам към тях точно когато сензорът за приближаване издава последен предупредителен сигнал.

Всичко забавя ход.

Лампите из залата пулсират в червено.

Скачам към Теодора и я обгръщам с ръце.

И изтребителят се врязва в средната линия на моя боен кораб.

Притиснал Теодора до гърдите си, аз съм отхвърлен на трийсет метра назад в командната зала и се блъсвам в метална стена. Бяла болка разкъсва лявата ми ръка по шевовете на заздравяващото счупване. Мракът ме зашлевява. Там танцуват светлини — отначало като звезди, после като виещите се линии на подетия от вятъра пясък.

Червена светлина прониква през клепачите ми. Нежна ръка подръпва дрехата ми.

Отварям очи. Обвил съм се около изкривен електрически стълб, а корабът се тресе и стене като древно умиращо чудовище, потъващо в дълбините. Стълбът яростно се клати и аз го усещам с корема си, докато изтребителят се врязва по средата ни и спира. Изкормва ни с бавна жестокост.

Някой крещи името ми. Звукът бавно се завръща.

Светлина облива командната зала, редуващи се отсенки на убийствено червено. Предупредителни сирени. Лебедовата песен на кораба. Крехките остарели ръце на Теодора ме теглят, все едно птица се мъчи да изправи повалена статуя. Челото ми кърви. Носът ми е счупен. Избърсвам парещата кръв от очите си и се преобръщам по гръб. Зад мен проблясва счупен монитор. Изцапан е с моята кръв. Дали е паднал върху мен? До него лежи лост и погледът ми се извръща към Теодора. Тя го е отместила. Но тя е толкова дребна! Теодора поема лицето ми в шепи.

— Станете. Домине, ако искате да живеете, трябва да станете! — Ръцете на старицата треперят от страх. — Моля ви, станете!

Вдигам се на крака, стенейки. Командирския ми спасителен модул го няма. Трябва да се е изстрелял при сблъсъка. Или е станало така, или са ме изоставили. Спасителният модул на Сините също се е катапултирал. Изплашеният Син се е превърнал в петно върху преградата. Теодора не може да откъсне очи от тази гледка. От сълзите те лъщят като стъклени.

— В моите покои има още един модул — промърморвам аз. И тогава виждам защо Теодора трепери. Не от страх, а от болка. Кракът й се е откъснал и стърчи, килнат настрана като парче мокър строшен тебешир. Розовите не са предвидени да издържат на такива неща.

— Няма да оцелея, домине. Тръгвайте веднага.

Заставам на коляно и я премятам през рамо над здравата си ръка. Тя простенва ужасно, когато кракът й се измества под нея. Усещам тракането на зъбите й. И побягвам. Тичам през разрушената командна зала по коридорите на нивото на мостика към раната, убиваща кораба ми, и нахлувам сред хаос. Хора се тълпят из главните коридори, изоставили постовете и задълженията си, те търчат към спасителните модули и корабите за превоз на войски в предния хангар. Хора, които са се били за мен — електротехници, чистачи, войници, готвачи, камериери. Те така и няма да успеят да се спасят. Мнозина променят посоката си, щом ме съзират. Залитат напред, облягат се на мен, изпаднали в паника и подлудени от манията си да намерят спасение. Дърпат ме, пищят, молят се. Аз ги отблъсквам и губя по частица от сърцето си с всеки изоставен подире ми. Не мога да ги спася. Не мога. Един Оранжев сграбчва здравия крак на Теодора и Сив сержант, жена, започва да го удря по челото, докато той рухва на земята като камък.

— Дайте път! — изревава набитата Сива, изважда със замах пържачката си от тактическия кобур и я изстрелва във въздуха. Друг Сив се опомня или пък си мисли, че аз съм единственият му шанс да се измъкне от този смъртоносен капан, и започва да цепи хаоса редом с нея. Скоро още двама успяват да разчистят пътя с насочено оръжие.

С тяхна помощ стигам до апартамента си. Вратата се отваря със свистене при контакта с моята ДНК и влизаме. Сивите се шмугват след нас, прицелили пържачките си в трийсетте отчаяни нещастници, обкръжили входа. Вратата изсъсква, сякаш да се затвори, но една Обсидианова си пробива път през тълпата, набутва се в рамката и я препречва. Един Оранжев се присъединява към нея. После и един Син с нисш чин. Без колебание Сивата сержантка прострелва Обсидиановата в главата. Спътниците й гръмват Синия и Оранжевия и ги избутват от вратата, за да се затвори. Откъсвам очи от кръвта по пода и полагам Теодора на една от кушетките си.

— Домине, колко място има в спасителния модул? — пита ме Сивата сержантка, щом тръгвам към шлюза. Косата й е ниско подстригана по военному. Изпод яката върху загорялата й шия се подава татуировка. Ръцете ми хвръкват над контролната призма и с поредица от движения въвеждат парола.

— Седалките са четири. На вас се полагат две. Решете помежду си.

Ние сме шестима.

— Две? — пита студено сержантката.

— Но Розовата е робиня! — просъсква единият от Сивите.

— Пукната пара̀ не струва! — казва друг.

— Тя е моя робиня! — изръмжавам аз. — Подчинявайте се!

— Я се шлакай! — После не само чувам, а и усещам мълчанието и знам, че единият от тях се е прицелил в мен. Обръщам се бавно. Якият стар Сив не е глупак. Изтеглил се е от обсега ми. Нямам броня, разполагам само със своя бръснач. Може и да успея да го убия. Другите го питат какви ги върши, по дяволите.

— Аз съм свободен човек, домине. Аз трябва да се кача — казва Сивият с разтреперан глас. — Имам семейство. Мое право е да отлетя. — Той поглежда другарите си, облени от неприятната червена светлина на аварийните лампи. — Тя е само една курва. Нахална курва.

— Марсел, свали оръжието! — нарежда тъмнокожият ефрейтор. Погледът му е натежал от скръб за приятеля му. — Спомни си, дал си клетва. Ще теглим жребий.

— Не е честно! Та тя дори не може да има деца!

— А какво биха помислили сега твоите деца за теб? — питам аз.

Очите на Марсел се напълват със сълзи. Пържачката в тежката му длан затреперва. После се чува изстрел. Тялото му се вдървява и се свлича безжизнено на пода, когато куршумът от пържачката на жената сержант пробива главата му и се забива в металната преграда.

— Ще го решим по чин — заявява тя, докато прибира оръжието в кобура си.

Ако все още бях мъжът, когото Ео познаваше, щях да замръзна от ужас. Но онзи мъж вече го няма. Всеки ден жаля за кончината му. Все повече и повече забравям кой съм бил, какви мечти имах, какво обичах. Сега скръбта се е вцепенила. А аз продължавам напред, въпреки сянката, която тя хвърля над мен.

Магнитният шлюз щраква и спасителният модул се отваря. Вратата изсъсква и се вдига нагоре. Вземам Теодора от кушетката и я пристягам с ремъците на едната седалка. Те са твърде широки, предназначени са за Златни. После в търбуха на моя кораб на половин километър от нас се чува ужасен грохот. Запасите ни от торпеда се взривяват.

Изкуствената гравитация изчезва. Изчезват здравите стени. Чувството е коварно. Всичко се върти. Блъсвам се в пода на модула, а може би в тавана? Не зная. Налягането изтича от кораба. Някой повръща. Не го чувам, подушвам го. Крясвам на Сивите да влизат в модула. Сега там остава само един, с кротко, изпито лице, докато сержантката и ефрейторът се вмъкват в спасителния модул. Те се закопчават на седалките срещу мен. Задействам функцията „изстрелване“ и отдавам чест на Сивия, който остава. Той също ми отдава чест, горд и верен въпреки мълчанието, с което посреща последния си миг със зареян поглед, замислен за някоя своя младежка любов, за някой път, по който не е поел, и може би се чуди защо ли не се е родил Златен.

После вратата се затваря и той изчезва от моя свят.

Когато спасителният модул се откъсва от умиращия кораб, аз се забивам в седалката. Той се врязва в отломките, а после се включват инерциалните уреди, отново ставаме безтегловни и се отдалечаваме от мястото на нещастието. През илюминатора ни виждам своя боен кораб да изригва сини и червени пламъци. Преработеният хелий-3, задвижващ и двата кораба, се запалва покрай двигателите му и причинява верижна експлозия, която го разкъсва на парчета. Внезапно разбирам, че когато напуснах кораба, съм усетил не ударите на отломки в модула, а на хора. Моят екипаж. Стотици нисшеЦветни, разпръснати из Космоса.

Сивите седят срещу мен.

— Той имаше три дъщери — казва тъмнокожият ефрейтор и трепери, докато адреналинът спада. — Още две години и щеше да се пенсионира. А ти го гръмна в главата.

— След моя доклад тоя страхливец няма да получи и посмъртна пенсия за семейството си! — казва с насмешка жената сержант.

Ефрейторът примигва насреща й.

— Ледена кучка такава!

Думите им избледняват, заглушени от ударите на кръвта в ушите ми. Аз съм виновен. Аз наруших правилата в Института. Промених парадигмата и си мислех, че те няма да се приспособят. Че няма да променят стратегията си заради мен.

А сега съм загубил толкова много хора, че може и никога да не узная броя им.

Само за един миг жертвите са повече, отколкото за цяла година в Института, и смъртта им отвори черна дупка в душата ми.

Рок и Виктра ме приветстват по комуникаторите. Явно са проследили моя дейтапад и знаят, че съм спасен. Едва ги чувам. Гняв, гъст и зъл гняв се вихри в мен и кара ръцете ми да треперят, а сърцето да се блъска в гърдите ми.

Корабът на Карн продължава кой знае как да се носи из Космоса, след като разполовява моята команда — повреден, но не разрушен. Изправям се в модула и разкопчавам ремъците на седалката. В далечния край на спасителния модул е разположена тръбата катапулт, заредена със звездна Черупка — механизиран скафандър, предназначен да превърне човека в торпедо. Разработена е да изстрелва Златни на астероиди или планети, защото модулът не би оцелял след повторно навлизане в атмосфера. Но аз ще го използвам за отмъщение. Ще се изстрелям върху мостика на онова проклето копеле Белона.

Теодора още не се е свестила. Радвам се.

Нареждам на ефрейтора да ми помогне да надяна костюма. Две минути по-късно съм в металната черупка. Още две ми трябват, за да се скарам с компютъра за изчисленията, нужни да се пресече траекторията ми с тази на Карн, да разбия прозорците на командната им зала и да нахлуя вътре. Никога не съм чувал някой да го е правил. Дори не съм виждал някой да се опитва. Това е безумие. Но Карн ще си плати.

Започвам сам предстартовото броене.

Три… Неприятелският кораб нагло прелита на сто километра от мен. Прилича на тъмна змия със синя опашка и мостик вместо очи. Между нас сто спасителни модула блестят като рубини, запратени към слънцето. Две… Моля се, ако не оцелея, да открия Долината. Едно. Командните ми уреди се изключват и по шлема ми проблясва червено. Прокторите превземат компютъра ми и блокират моите команди.

— НЕ! — изревавам аз и гледам как корабът на Карн се стапя в черния мрак.