Пиърс Браун
Златен син (28) (Книга втора от „Червен изгрев“)

28.
Синовете на бурята

— Ти идваш при мен и предвождаш буря — казва приятелят ми, а вятърът развява брадата му, докато той гледа вълните ниско долу. — Ти знаеше ли, че тук, на тази планета-океан има момчета, които с леки лодки се втурват и в по-мощни вихри? Момчета от утайката на Сивите, на Червените, дори и на Кафявите. Тяхната храброст е налудничава, безумна. — Той с тежък пръст посочва от балкона бушуващата черна вода, над която се издигат десетметрови вълни. — Наричат ги „синове на бурята“.

Тук гравитацията може да те побърка. Всичко се носи из въздуха. При гравитация 0,136 от земната трябва да преценявам и контролирам всяка своя крачка, иначе ще подскоча петнайсет стъпки нагоре и ще трябва да чакам, докато изпърхам обратно до долу. Едно сражение тук ще прилича на подводен балет. Обул съм гравиБотуши само за да мога да се придвижвам удобно.

Старецът наблюдава как светът-океан се върти около неговия остров. Той е такъв, какъвто винаги ме е учил да бъда — камък сред вълните; мокър, ала безучастен към всичко, което се вихри около него. От брадата му капе солена вода. Блеснали златни очи примигат срещу свирепия вятър на бурята.

— Когато си в солта, ти се струва, че всеки вихър ще докара края на света. Всяка вълна е най-огромната, съществувала някога. Тези момчета яздят халите, захласнати от собственото си величие. Но от време на време се надига истинска буря. Тя троши мачтите им и изскубва косите им. И те не издържат дълго — морето ги поглъща цели. Но майките им са оплакали тяхната смърт много по-рано, както аз оплаках твоята още в първия ден, в който се срещнахме. — Той вперва очи в мен, присвил уста под гъстата брада. — Никога не съм ти го казвал, но аз не съм отраснал в дворец или в голям град като мнозина от познатите ти Безподобни. Баща ми смяташе, че на света има две злини: технологията и културата. Тежък характер имаше той. Убиец като всички тях. Но неговата твърдост се проявяваше не в онова, което умееше, а в това, което отказваше да върши, в неговото въздържание. В удоволствията, от които лишаваше и себе си, и своите синове. Той доживя сто шейсет и три години без помощта на клетъчното подмладяване. Някак успя да преживее осем Железни дъждове. Ала при все това никога не е ценял живота, защото твърде често го отнемаше. Не бе от хората, способни на щастие.

Гледам как бившият Рицар на гнева Лорн ау Аркос се навежда от балкона на своя замък — варовикова крепост, издигаща се сред море, дълбоко 90 километра. Сградата е с модерни линии. Замъкът не е средновековен, а е смесица от минало и настояще — стъкло и стомана сключват остри ъгли с каменния остров; така прилича на мъжа, когото аз уважавам повече от всички останали Златни от неговото поколение.

Също като него, и този замък е сурово място, когато връхлетят бурите. Ала щом стихнат, слънчевите лъчи ще го окъпят, ще сияят през стъклените му стени, ще блестят по стоманените му подпори. Деца ще тичат по цялата му десеткилометрова дължина, през градините му, покрай стените му, надолу към пристанището. Вятър ще роши косите им, а от библиотеката си Лорн ще чува само виковете на чайките, грохота на морето и смеха на внуците си и техните майки, които той закриля вместо мъртвите си синове. Отсъства единствено малкият Лисандър.

Ако всички Златни бяха като него, Червените все така щяха да се бъхтят под земята, ала той щеше да ги просвети за тяхното предназначение. Това не го прави добър, ала го прави истински.

Той е набит, плещест и по-нисък от мен. Пуска празната си чаша за уиски във въздуха и оставя вятъра да я отнесе настрана. Тя пада долу и морето я поглъща.

— Казват, че във вятъра се чуват крясъците на мъртвите синове на бурята — шепне той. — Аз казвам, че това е плачът на техните майки.

— Бурите в двора умеят да притеглят хората обратно — отговарям.

Той се изсмива подигравателно — смях, презиращ идеята, че искам да зная всичко за бурите в двора, всичко за това кой вятър откъде духа.

Дойдох при него тайно, само с един кораб — моя петкилометров разрушител „Пакс“. Казах на господаря ми, че той не е длъжен да ни помага. Но се бях вкопчил в надеждата, че би пожелал да ми помогне. Ала сега, когато отново виждам Лорн ау Аркос от плът и мускули, си припомням характера на този мъж и аз се тревожа. Той знае, че моите капитани и лейтенанти слушат през комуникатора в ухото ми. Отдадох му дължимото уважение и му го показах, за да не си мисли, че разговаряме на четири очи.

— След повече от век живот тялото ми все още не ме предава. — На пръв поглед човек би го помислил за около шейсет и пет годишен. Единствено белезите му действително го състаряват. Този на шията, подобен на усмивка, му го е оставил преди четири десетилетия един Опетнен по време на Въстанието на Спътниковите крале, когато Губернаторите на Юпитеровите спътници решили да създадат свое собствено кралство, след като Октавия свалила баща си от суверенския пост. Онзи, заместващ част от носа му, е от Властелина на пепелта, с когото се дуелирали като младежи. — Чувал ли си израза „Дългът на сина е величието на бащата“?

— Сам съм го произнасял.

Той изсумтява.

— Аз съм го живял. Мнозина съм загубил заради собственото си величие. Повеждал съм кораби към бурята умишлено. Всеки път жени и деца са ги следвали. — Той оставя вълните да говорят. Те се разбиват в скалите, после се оттеглят с плискане, повлекли разни неща към морето, наречено Дискордия.

— Не е редно, мисля аз, да се живее толкова дълго. Снощи се роди правнучката ми. Все още от пръстите ми лъха на кръв. — Той ги разперва; приличат на дървесни корени, разкривени и загрубели от стискането на оръжия. Едва забележимо треперят. — Те я извадиха от мрака на светло, от топлината на студа, и сами прерязаха пъпната връв. Светът би бил чудесен, ако това е последната разрязана от тях плът.

Той отпуска длани и ги полага на студения камък. Питам се какво ли би казала Мустанга на този човек. Да ги видиш един до друг, ще е като да гледаш как огънят се опитва да подпали камък. За пред хората тя се противеше на всичките ми планове, обаче всичко това го бяхме разработили заедно. Планове, скрити в планове, на свой ред скрити в планове.

— Като се замислиш какво чувстват ръцете — шепне Лорн. — Тези са усетили кръвта и душата на трима силни синове, докато сърцата им са я изтласквали извън техните тела. Усещали са студенината на дръжката на бръснача, докато са открадвали мечтите на младостта. Носели са любовта на момиче и жена, а после са усещали как тези удари на сърцето замират и замлъкват. Всичко това — заради собственото ми величие. Всичко — защото избрах да яхна морето. Всичко — защото съм силен и не умирам лесно като повечето хора. — Той бърчи чело. — На ръцете, мисля, не е било отредено да чувстват толкова много.

— Моите са почувствали повече, отколкото ми се иска — казвам. Усещам в тях изпращяването, когато Ео увисна на въжето. Допира на косата й. Спомням си топлата кръв на Пакс. Хладината на бледото лице на Лея в студената утрин, след като Антония я закла. Зърнестото червено петно на хемантовия цвят. Голото бедро на Мустанга, когато лежахме край огъня.

— Ти още си млад. Като ти побелее косата, ще си почувствал още повече.

— Някои мъже не остаряват. — Нито един Пъклолаз.

— Някои не остаряват, да. — Той забива пръст в лъвския герб на Август върху тъмната ми униформа. — А лъвовете не живеят колкото грифоните. Ние можем да отлетим, нали разбираш. — Той размахва собствения си семеен пръстен, маха смешно с ръце като с криле и предизвиква у мен усмивка. Носи накита заедно с пръстена на Дом Марс. — Ти някога бе пегас, нали?

— Това беше символът… Това е символът на Андромед. — Измисленото ми Златно семейство. Ала този символ ми напомня за Ео. Тя ми посочи Мъглявината Андромеда, преди да умре. Пегасът означава едновременно тъй много и тъй малко.

— Чест е да останеш, какъвто си бил — казва той.

— Понякога се налага да се променяме. Не всички сме родени богати като теб.

— Да идем да намерим Икар в гората. — Той често го споменаваше на Марс, ала никога не съм виждал любимеца на Лорн. — Каролина се уговори с Винсент да му направят нова играчка. Мисля, че ти ще го оцениш.

— Къде са децата ти?

— В източното крило. Докато си тръгнеш.

— Толкова ли съм опасен?

Той не отговаря.

Тръгвам след приятеля си — той се прибира от балкона точно когато един от облаците на Европа изригва синя светкавица и тя пресича тъмното небе. Океаните й бушуват, тресат се като огромни хлъзгави водни плочи и се просмукват в белите стени, сякаш планетата, покрита с океани, е сключила заговор да унищожи изкуствения остров. Въпреки всичко това замъкът и бушуващата буря изглеждат тъй дребни, когато виждам как Юпитер поглъща нощното небе отвъд облачната покривка — плътен газов гигант, взиращ се в нас от високото като главата на огромен мраморен бог.

Докато вървим из каменната вила, Лорн радостно поздравява всеки срещнат прислужник. Той вижда хора, не Цветове. Повечето служат при него от години. Трябваше да уча под негово ръководство. Но пък щях да се окажа тук — по-добър човек, ала неспособен да променя нищо тъй далече от центъра на Системата.

Коридорите са осеяни с детски играчки. Семейството му е тук — десетки любими хора, които той е събрал заедно, след като напусна обществения живот. Повечето живеят разпръснати по южните архипелази сред по-топлите води край екватора. Този месец ураганите са ги прогонили на север да потърсят убежище при дядо Лорн. Бурята като че ги е последвала.

Той отваря грамадна стъклена порта и ме извежда в центъра на своята цитадела. Тук си отглежда гора и тя покрива няколко акра на открито. Стените се издигат около гората и я затулват от яростните вълни. Знамената на Лорн плющят високо горе — ревящ пурпурен грифон на снежнобял фон. Дъжд капе по дърветата и свисти в игличките им, докато той задейства пулсКупол. Тогава дъждът зацвърчава по покрива му и се събира в гъсти облаци от пара. Той върви отпред, а аз се бавя и вадя малки черни стрелички, не по-дълги от ноктите на ръцете ми, от скрита в джоба ми кесия. Разпръсвам ги сред мъха досами вратата.

— Ти дойде при мен с краден боен кораб и ми поиска моите кораби и войници. Защо? — пита Лорн и се оглежда любопитно назад. Забързвам и разхвърлям още няколко, когато той се обръща пак. Чакам го да спомене Лисандър.

— Защото половината от Марс все още е завладяна от сили, верни на Белона и Суверена. За да освободим планетата от тях, са ни нужни твоите кораби и войници. След като ги получим, Лунните господари и Губернаторите от периферията ще ни се притекат на помощ срещу Ядрото.

— Значи имаш нужда от мен, за да ти помагам в държавната измяна?

— Измяна ли е, ако кучето ухапе господаря си по ръката, понеже господарят се опитва да го убие? — питам.

— Ужасна метафора. — Той се спира и се оглежда из гората, търси с поглед нещо. — А… — Тръгваме отново.

— Въпросът е, че имам нужда от твоята помощ.

Той се изплюва на обраслата с мъх земя и ми посочва да го последвам нагоре по склона на един хълм. Ботушите ми разбиват прогнил от водата пън.

— Защо да ме е грижа за теб?

— Защото си ме учил.

— Учил съм и Айя ау Грим.

— Кой знае защо, мисля, че аз ще ти допадна повече от нея.

— И защо така?

— Аз имам чувство за хумор.

Той се смее.

— Айя умее да се шегува.

— Не говориш сериозно, нали?

— Срещнеш ли мъж, ти го познаваш. Срещнеш ли жена, тя познава теб. — Той се засмива на някакъв свой спомен. — Може да е по-лесно да я мислиш за някакъв среднощен ужас. Но тя е от плът и кръв. Има приятели, семейство! И смята, че ти ще си награда за тях.

— И все пак тя е тази, която уби приятелката ми.

— Да, чух. Детето е било у вас. Хитра тактика. — Той вперва присвити очи назад, в бръснача, увит около китката ми. — Сега всички ли си носят бръсначите като тъпаци?

— Такава е модата.

— Трябва да е навит на хълбока. Така ще си клъцнеш ръката, без да искаш. — Той въздъхва. — Твоето поколение… Такива нахали сте! Променяте неща без основание. Питам се, нагло момченце, когато пристигна тук с откраднатия си кораб, ти предполагаше ли изобщо, че аз, един стогодишен мъж, бих ви последвал в битка? Ами ако заради теб поставя в опасност всичките си прислужници и семейството си, всички, които обичам? Заради теб, който ми отказа, когато ти предложих да станеш част от дома ми?

Не обръщам внимание на горчивината му.

— Ти напусна Обществото, защото си имаше основания, Лорн. Спомняш ли си защо?

— За да избегна гръмогласните глупаци.

— Мисля, че си напуснал, защото си смятал Обществото за болно. Защото вече не си е струвало да се жертваш за него.

— Стига си лаяло насреща ми, кутре!

— Значи съм прав.

— Не, не си прав! — Той се завърта ядно и застава пред мен. — Напуснах Обществото не защото е болно, а защото е мъртво! Обществото бе създадено, за да се наложи ред. Хората бяха накарани да се жертват, за да оцелее човечеството. Бяха им дадени Цветове и живот, ограничен и подреден, за да успеем да разрушим вечния цикъл на нашата раса — от благоденствие, през алчност към война. На Златните бе отредено да са пастири на останалите Цветове, не да ги погълнат. Сега отново сме в клопката на същия цикъл, тъкмо на онова, което се опитахме да избегнем. Та значи Обществото? Прекрасният сбор на цялата човешка предприемчивост? То е мъртво и се разлага от стотици години, а тези, които се борят за него, са само лешояди и червеи!

— Значи не е било заради смъртта на Брут. — Говоря за най-малкия му син, който е бил женен за починалата дъщеря на Октавия ау Лун.

— Това бе злополука.

— Удобна злополука — заявявам. — Носят се слухове, че дъщерята на Октавия е организирала преврат срещу майка си.

— Аз не вярвам на слухове — казва той мрачно.

— Ако ми помогнеш, мога да ти върна твоя внук.

— Лисандър е отглеждан с отрова в ухото. Той не е от моя род.

— Не си толкова студен. Лорн, срещал съм момчето. Прилича повече на теб, отколкото на нея. Не е порочен. Бори се за него.

Лорн се взира безмълвно в плющящия по пулсЩита дъжд.

— Ти се бориш с тирана, за да го замениш с тиран — казва той уморено. — Същата тази игра съм я гледал стотици пъти. Знаеш ли изобщо на кого служиш?

— Имам чувството, че ти се готвиш да ми кажеш.

— Няма да престана да съм твой учител само защото ти си спрял да слушаш. Седни. Не искам тази проклета история да разтревожи Икар. — Той сяда на един голям камък и ми казва да седна срещу него. Сядам. Той се прегърбва напред и започва да си играе с масивния пръстен на Дом Марс, надянат на пръста му. — Дом Август винаги е бил силен — убеден съм, че го знаеш. Дори когато Марс не е бил нищо повече от мина за хелий-3. С подкупи и убийства те успяха да се сдобият с повечето правителствени договори. И докато джобовете им се пълнеха, растеше и влиянието им. Те заедно с още няколко семейства — включително Белона и моето собствено — станаха господари на Марс. Ала имаше едно семейство, притежаващо повече власт, на име Цил. Те държаха АрхиГубернаторския пост и се ползваха с благосклонността на Сената и тогавашния Суверен. Когато твоят господар, тогава наричан просто Нерон, бе седемгодишен, баща му влезе в диспут с Юлий ау Белона. Бащата на Нерон се опита да подкупи Кафявата прислуга на Белона да отрови цялото семейство на вечеря. Планът се провали. Започна междуродова война. Бащата на Нерон призова своите знаменосци и ги поведе срещу Белона и АрхиГубернатор Цил, който бе обявил подкрепата си за Юлий ау Белона. Тогавашният Суверен не се намеси и вместо това позволи двата рода да влязат във война. Накрая бащата на Нерон попадна под обсада в Егия, където флотилията му бе разрушена и пленена около Фобос. Цил погуби бащата. Само малкият Нерон бе пощаден от наказанието, сполетяло Дом Август. Пощадиха го, за да не изчезне от историята един старинен род, участвал в Завладяването. Казват, че АрхиГубернатор Цил дори дал на малкия Нерон грозде да утоли жаждата си, защото в изгорения град около тях нямало вода. След това го отгледал в собствения си двор. Двайсет години по-късно Нерон, винаги смятан за честен и почтен човек, съвсем не като порочния си баща, поиска ръката на Иона ау Белона. Тя бе най-малката, любима дъщеря на стария Юлий.

Лорн се загледа нагоре, във водните капки, падащи от игличките на надвесените вечнозелени дървета.

— Добре я познавах. Синовете ми й бяха другарчета в игрите. И Нерон познавах. Харесвах го, макар и като дете да беше малко студен. С надеждата да излекува незарасналите рани на миналите поколения и да направи Марс единен и силен АрхиГубернатор Цил се съгласи. Белона се венча за Август. Сватбата бе прекрасна. Аз представлявах Суверена като Рицар на гнева. И прекарах чудесно. Никога не бях виждал Иона толкова щастлива, както в прегръдките на този строг млад мъж. Но същата тази нощ, когато Белона се завърнаха в дома си заедно с останалите от семейството, пристигнал колет. В него старият Юлий намерил главата на дъщеря си. В устата на Иона били натъпкани гроздови зърна, заедно с двата венчални пръстена. Той събрал дъщерите и синовете си, включително и бащата на Касий, и отлетял в Цитаделата да иска правосъдие от АрхиГубернатор Цил също както двайсет години по-рано, когато Август се надигнаха за пръв път. Но вместо стария си приятел завари на АрхиГубернаторския трон младия Нерон, подкрепен от Преторианци и двама Рицари Олимпийци. Единият бях аз. Беше ми казано от моя Суверен, че Цил е заплаха за Обществото, тъй че извърших онова, което ми бе наредено. Родът Цил бе заличен и изтрит от летописите. По-късно открих, че Нерон е влязъл в съглашение с дъщерята на тогавашния Суверен. Ти я познаваш като Октавия ау Лун. Тогава по-млада, тя убедила баща си да даде на Нерон трона на Марс и да му позволи да отмъсти — в замяна спечели подкрепата на Нерон, когато поведе фракцията, свалила от власт и убила баща й пет години по-късно. Това е мъжът, за когото ти започна война.

— Не знаех — казвам тихо.

— Историята се пише от победителите.

Лорн ме поглежда и бръчките по лицето му сякаш стават по-дълбоки.

— Не искам да воювам, Дароу. По мое време видях как изгаря спътник, защото един мъж не иска да се преклони. Предвождал съм милион воини, изстреляни от бойни кораби, за да превземат планета. Не би могъл поне мъничко да си представиш какъв е този ужас. Мислиш си само колко прекрасно ще бъде. Но това са мъже. Това са жени. Те имат семейства. И измират с хиляди. А ти ще си безпомощен да защитиш дори най-добрите си приятели. А! — посочва той нагоре по хълма. — Ето го Икар.

От боровете капе дъжд, докато си пробиваме път през ниските дървесни клони и намираме Икар, грифона — домашен любимец на Лорн, да спи в голямо легло от мъх, разположено върху висока издатина сред горичката. Лапите на Икар са свити и долепени до тялото му. Крилата му се извиват около него, докато спи — преливащи и блестящи от водни капчици. Едрата му орлова глава е, кажи-речи, по-голяма от мен, едното му око е колкото половината ми череп. Добре са го изработили Ваятелите.

— Изглежда мирен, когато спи — казва Лорн.

— По-голям е от всички, които съм виждал. — Не мога да прикрия страхопочитанието в гласа си.

— Значи не си бил нито на марсианския, нито на земния полюс.

— Откъде го купи?

— Марсианските Ваятели го изработиха за семейството ми. Проклет да е онзи моден тъпак Занзибар! Икар е от същия род като зверовете във високите орлови гнезда на марсианския Северен полюс. От онези, с които плашат Обсидианите, че магията действително съществува. — Той гали спящия великан. — Още ли си влюбен в дъщерята на АрхиГубернатора? — Обръща се и ме поглежда обнадеждено. — Затова ли го правиш? Чух за нея и онзи Белона.

— Не е заради случилото се между нея и Касий — казвам.

— Не е ли? — въздъхва той. — Това поне бих могъл да го разбера. Тогава действаше доста мърляво, да знаеш. „Виещият се дим“ щеше да го довърши с три движения.

— Не действах мърляво. Правех шоу.

— Оплеска я! Виолетовите са по шоуто. За шоумен ли съм те учил?

Заобикалям го, за да погаля Икар.

— Значи действително те е грижа за мен.

Той не ми отговаря доста време, и тогава разбирам, че мигът почти е дошъл.

— В друг живот ти щеше да си един от моите синове, Дароу. Щях да съм те намерил по-рано, преди да се случи онова, което ти е вдъхнало този гняв — каквото и да е то. Нямаше да те отгледам тъй, че да станеш велик човек. За великите няма покой. Щях да те направя порядъчен човек. Щях да ти дам кротката сила да остарееш с жената, която обичаш. Сега мога да ти дам само шанс. Икар! — проехтява гласът му.

Грифонът се размърдва до него, кехлибареното му око ми показва моето отражение. Земята се разтърсва, когато създанието се раздвижва и изкоренява едно дърво с такава лекота, с каквато аз бих изскубнал косъм.

Дръпвам се от звяра — не съм сигурен в намеренията на Лорн.

— Какво става? — питам Лорн.

— Погледни кораба си. — Той посочва нагоре в нощта. През разкъсаните облаци виждаме дългия ми кораб да блести на орбита. Вече не е сам. Сега корабите-факли идват за него, приплъзват се под прикритието на екватора на Европа, за да пленят „Пакс“.

— Преториански смъртоносен отряд те причаква вътре в моя дом, Дароу. Начело е Айя ау Грим. Те ще те пленят, оковат и отведат пред Суверена.

— Предал си ме? — питам.

— Не. Те пристигнаха още преди дни. Заплашиха ме. Какво бих могъл да сторя? Флотилията им се предвожда от Келан ау Белона. Тя ще унищожи или плени кораба ти. Не мога да попреча на това. Но аз не искам да умреш. Затова Икар ще те отнесе на един остров, където съм скрил кораб за теб. Използвай го, за да избягаш.

— Ще навредят ли на семейството ти, ако избягам?

— Може и да опитат — изръмжава той. — Това са последиците на твоето решение, и на моето.

Застанал е с гръб към морето.

— Искам да угасна в покой. Тъй че моля те, Дароу, тръгни си и никога не се връщай.

Той посочва Икар и аз виждам на гърба на звяра тънко седло — новата играчка, за която той спомена. Но аз нямам нужда да бягам. Отхвърлям предстоящото с поклащане на глава.

— Съжалявам, приятелю. Ала не мога да позволя това.

— Да го позволиш? — Той се обръща.

— Ти ще се присъединиш към нас в тази война. — Бръсначът ми се разгъва. — Независимо дали това ти допада, или не. — Започвам да говоря по комуникатора си и нареждам на моите Виещи да се подготвят за издигане, а на Титаните — да докарат корабите.

Кръвта се оттича от лицето му и той поглежда звяра, изобразен върху китела ми.

— Лъв в края на краищата.