Пиърс Браун
Златен син (36) (Книга втора от „Червен изгрев“)

36.
Властелинът на войната

Властта е короната, която изяжда главата — каза ми Чакала, докато планирахме инвазията. Той говореше за Октавия. Но истината стига по-далече. Тези Златни притежават власт от толкова отдавна. Вижте ги как действат. Вижте ги какво искат. При шанса за война те се надигат. Идат отблизо и отдалече — кораби, бързащи да се присъединят към моята армада, щом научат, че съм призовал Железен дъжд, първия от двайсет години насам. Използвах Чакала да разпространи новината заедно с кадри от падението на Плиний. Мнозина от тях са втори синове и дъщери, които няма да наследят имотите на бащите си. Войнолюбци, дуелисти, алчни за слава. И всеки повежда Сивите и Обсидиановите, които са на служба при него. Световете на Обществото чакат с притаен дъх да видят какво ще се случи днес. Ако загубим, Суверенът ще продължи да управлява. Ако победим — всеобща гражданска война. Нито един свят няма да може да остане настрана.

Легиони се строяват в кораба ми, докато моята армада се събира около спътника-док Фобос. Нося бръснача си извит като Секач — закривен и жесток, той е моят скиптър. Железният ми пръстен на Дом Марс се стяга, когато свивам юмрук и се взирам през илюминаторите. Пегасът подскача на гърдите ми.

Не виждам врага — Белона и голяма част от местните флотилии на Суверена, — но те са се разположили между мен и моята планета. Древният Властелин на пепелта на Суверена бърза насам от Ядрото на помощ със своята Армада на Скиптъра, ала има да пътува още седмица. Днес той не може да помогне на Белона.

Моите Сини ме гледат, а също и моите генерали — от личната флотилия на Виктра ау Юлии, която напусна войската на майка си, от Дом Аркос, от Дом Телеман и знаменосците на Август.

Марс е синьо-зелен и изпъстрен с градове под куполи. Бели шапки покриват полюсите. Сини океани се ширят край екватора. Полета с трева, редом с гъсти гори, покриват повърхността му. Облаци се вихрят около планетата — памучна риза, за да скрие искрящите й покрити с куполи градове. Има и оръдия. Грамадни пунктове в пустините и край градовете, където релсови оръдия — корабоубийци, сочат към небето.

Мислите ми се гмурват под повърхността й. Питам се какво ли прави майка ми сега. Закуска ли приготвя? Знаят ли те какво предстои? Дали изобщо ще го усетят заедно с нас?

Дори на прага на битката пръстите ми не треперят. Дишането ми е равномерно. Роден съм в семейство на Пъклолази. Роден съм от потекло на тежък труд и прах, роден да служа на Златните. Роден съм за тази скорост.

И все пак съм ужасѐн. Мики ме извая, за да бъда „бог на войната“. Ала защо ли се чувствам като момченце, пременено в глупави доспехи? Защо искам пак да съм петгодишен, преди баща ми да умре, да спя на едно легло с Кийран и да го слушам как говори насън?

Обръщам се към морето от Златни лица.

Тази раса… Какво прекрасно чудовище! Те притежават всички силни качества на човечеството, освен едно. Съпричастието. Те могат да се променят. Зная го. Може би не сега, не и след четири поколения. Но той започва днес — краят на техния Златен век. Разбий Белона, отслаби Златните. Изтласкай гражданската война на самата Луна и унищожи Суверена. И тогава Арес ще се надигне.

Не искам да съм тук. Искам да съм у дома, с нея, с детето ми, което тъй и не се роди.

Ала не мога. Усещам как в душата ми настъпва отлив и оголва стари рани. „Това е за теб — казвам й аз. — За света, в който ти трябваше да живееш.“

И затова се завръщам към ролята си и храня тези вълци.

— В последните есенни дни… — казвам със силен и дързък глас — Червените, които копаят в недрата на Марс, носят маски на щастливи таласъми, за да честват мъртвите, прибрани от червената земя, да отдадат почит на паметта им и да утешат духовете им. Ние, Ауреатите, сме взели тези маски и сме ги направили свои. Дали сме им лицата на легенди и митове, за да си припомняме, че няма зло, няма добро. Няма богове. И демони няма. Съществува единствено човекът. Съществува само този свят. Смъртта идва за всички ни. Но какъв вик ще нададем, за да го понесе вятърът? Как ще ни запомнят? — Свалям една от ръкавиците си и правя на дланта си много плитък разрез. Свивам юмрук, докато кръвта облее кожата ми, а после притискам длан върху лицето си. — Направете тъй, че кръвта ви да се гордее дълго след като смъртта ви е отнесла.

Тропват крака. Само веднъж.

— Луната е новата Земя. Тя ни управлява и ни кара да се кланяме и да живеем в лишения. Нашата жертва означава печалба за нея. И отново слабите пречат на силните. След днешния ден, когато ние превземем хилядата града на Марс, нашите редици ще нараснат. Галилейските господари ще ни дадат клетва. Губернаторите на Сатурн ще се преклонят пред нас. Нептун ще дойде с корабите си и ние ще отсечем пиявицата, каквато е Октавия ау Лун! — И ще направим един тиранин крал. За тях това е толкова смислено! Не зная как. Тиранин заменя тиранин. Как намират в това вдъхновение? С човеците винаги е било така.

Отново изтропване.

— Днес всеки миг ще бъде заснет с холоКамерите, които ви дадохме. — Също като в Института и когато превзех „Пакс“. Идеята е на Чакала. — Всеки миг ще бъде запомнен. Ако спечелите слава, холото ще я разнесе по всички светове. Ако посрамите себе си или семейството си, срамът няма да изчезне с вашата смърт. — Поглеждам Рагнар, все едно той е моят палач. Драматичният привкус кара Лорн да завърти очи. — Ние ще помним!

Тропване.

— Градовете трябва да бъдат превзети. Златните, които не се огънат — убити. НисшеЦветните — закриляни. Няма да рушим мините. Няма да насилваме градовете на планетата и да грабим зелените й поля. Ние трябва да завладеем даровете на Марс. Не ни трябва трупът му. Той е дом на мнозина от вас, затова вредете само на онази напаст, която го руши отвътре. И когато величието на деня отмине, когато избършете кръвта от меча си и дадете кърпата на своите синове и дъщери, за да запомнят, че сте участвали в една от най-великите битки след разгрома на Земята — запомнете, вие сами сте изковали съдбата си. Тя не ви е дадена от Суверена. Не ви е дадена от губернатор. Вие сте я превзели, както нашите предци са превземали световете. Вие сте Вторите Завоеватели.

Сега прокънтяват виковете. Противно ми е как при идеята за слава тялото ми се разтреперва. Нещо дълбоко в човека жадува за нея. Но аз мисля, че е слабост, не е сила да зарежеш порядъчността заради този по-странен и по-мрачен дух.

Поглеждам Чакала, застанал отстрани на мостика. Днес той не е особено важен. Той си свърши работата, като доведе тук всички тези мъже и жени. Бъркаше се в комуникациите и сееше фалшива информация, накара голяма част от помощта на Суверена за Белона да се разпръсне в преследване на неверни слухове за части от моята флотилия, промъкващи се тайно, за да нападнат Луната. Това беше само маневра. Цялата ми войска е тук.

— Страшен кукловод си! — прошепва ми Чакала, докато чакаме Белите да влязат в командната зала след чакащите Златни. Севро се приближава до мен, сякаш за да припомни на Чакала мястото му.

— Повечето от конците ги изработи ти. Така и не съм ти благодарил — отвръщам му тихичко.

Невзрачното му лице се сбръчква в погнусена гримаса.

— Трябва ли да изпадаме в сантименталности?

— Ти помогна на Мустанга да избяга. Затова Плиний те хвана. — Никога не го е споменавал, не се е хвалил, нито го е използвал за някакви свои цели. Било е обикновена помощ от брат за сестра му. Свивам рамене.

— И направи всичко, което беше по силите ти, за да спасиш Куин, по дяволите! Може би си по-добър човек, отколкото ти е известно.

Той се изсмива с онзи свой лаещ смях.

— Съмнително е. Но утре един предател ще стане крал, а една Императрица — предателка, та може и порочните да станат добродетелни.

Заглеждам се през илюминатора.

— Сателитите ти готови ли са?

— За вируса? — Той кимва. — Моите Зелени ще прекъснат всички комуникации веднага щом дадеш командата. Петнайсет минути ще цари гробно мълчание за всички. Техните глобални и регионални отбранителни части няма да разполагат нито с наблюдение, нито със сензори. Времето е достатъчно, за да се разбият повечето статични позиции. — Той забива поглед в нозете си, сякаш внезапно се е смутил. — Спаси баща ми, ако можеш.

Севро се размърдва, раздразнен от нашето шушукане.

— Ще го спася.

Бих предпочел Август да гние навеки в дупка под земята. Но той ще ми е нужен, след като Марс бъде превзет. Въпреки всичките ми умения аз не съм нито Губернатор, нито крал. Както ми напомни Теодора снощи, неговата легитимност ми е нужна. Без нея аз съм само една ръка, стиснала бръснач.

— А за Егия сигурен ли си? — пита той. — За трофея? Иначе е безразсъдно.

— Стопроцентово!

— Добре. Добре. Тогава, примен късмет ти желая! — Той се оттегля.

— Вече ме заменяш? — изсумтява Севро, докато го гледа как си отива.

— Той е еднорък. Ти си едноок. Падам си по определен тип.

Церемониите продължават. Двеста Златни подгъват коляно, докато Белите преминават през техните редици. Опитвам се да мисля за това като за глупав тържествен ритуал — всички тези мъже и жени с тяхното помпозно мълчание и привързаност към традициите. Но в момента се твори историята на човечеството. И в този миг има благородство.

Брони сияят на изкуствената светлина. Ефирни Бели вървят между редиците — девствени моми, босоноги и със снежнобели мантии, с железни кинжали и златни лаврови клонки. Бели деца носят триъгълните златни знамена — скиптър, меч и книга, увенчани с лавър. Усещам допира на ръце върху раменете си.

Чувствам тежестта им.

Казват, че така тръгвали на бой Древните Завоеватели — Бели девици им нанасяли рани с желязо. Те докосват челата ни с лавъра и порязват левите ни длани с желязото, докато тихо ни шепнат на ухо:

— Сине мой, дъще моя, сега, когато кървиш, няма да познаеш ни страх, ни поражение, единствено победа! Страхливостта изтича от теб. Твойта ярост се разгаря ярко. Стани, о, Златни воине, и понеси със себе си могъществото на своя Цвят!

После всеки воин размазва кървавия отпечатък от ръка по лицето си и върху своя шлем с лице на демон. Един по един безмълвно се изправяме. Всеки Златен представлява десет легиона. Това е бурята, която ще се изсипе върху Марс — порой от метал. Десет милиона Златни, Сиви и Обсидианови.

— Ние не се бием срещу планета. Ние се бием срещу мъже и жени. Отсечете главите им и нека техните армии рухнат пред очите ви — напомня на всички ни Лорн.

Събраните воини се изправят, лицата им сега са оцапани с кръв, и заедно изреждаме имената на главните ни врагове:

— Карн ау Белона, Айя ау Грим, Император Тиберий ау Белона, Сципия ау Фалте, Октавия ау Лун, Агрипина ау Юлии и Касий ау Белона. Техния живот искаме!

В залите на враговете ми ще декламират моето име и имената на приятелите ми. Онзи, който убие Жътваря, ще получи трофеи и ще се прочуе. Отделни ловци и групи от убийци ще сканират сигналите на комуникаторите ми и ще ме търсят. И ще се спускат на глутници, някои — за да влязат в двубой. Други — за потайната смърт от куршум на снайпер. Някои дори няма да участват в битката за Марс. Те са Сиви наемници. Освободени Обсидианови, ловци на глави. Рицари от Венера и Меркурий, дошли тук само за главата ми, използващи семейната собственост и семейните си войници, за да им окажат помощ в моето преследване и сами да се сдобият със слава. Всички те са ме гледали и са изучавали моите записи, моите победи, моите поражения. И ще познават моята природа и природата на моите Виещи. Ала аз няма да ги познавам.

Нека дойдат и се представят.

По-заинтересован съм от срещата с Касий. Поне така казах на Лорн. Но той знае, че не е вярно. Изгаря ме дълбок срам за това как се разкрещях като звяр на семейството му. Победих го честно, но нямаше нужда това да ми харесва чак толкова. Понякога се питам: ако Касий бе израсъл Червен, а аз — Златен, дали той в крайна сметка не би станал по-добър човек от това, което съм сега, а аз — по-лош, отколкото той изобщо би могъл да бъде.

Кой знае защо, си мисля, че можеше да съм способен на големи злини. Може би заради вината. Може би заради страха от един живот, в който никога не съм познавал Ео. Не зная. Или може би е заради страха от познанието колко лесно се поддавам на гордостта.

Моите воини отново се пръсват по семейните си кораби. Гледам през илюминатора как петдесетина совалки политат към великата армада, събрана от нас. Макар и да знаят, че вече сме тук, враговете ни не очакваха толкова бързо да стигнем до Марс.

Насочвам вниманието си към останалите ми командири. Орион ще е начело на „Пакс“, а Рок ще предвожда флотилията съвместно с Виктра. Одобрявам техния план. Останалите от вътрешния ми кръг се помайват — освен Мустанга, която се отправя към хангарите.

Посягам и леко тупвам двамата Телеман по раменете.

— Пакс щеше да изглежда блестящо в днешния ден. — Софокъл се свива на кълбо около глезените на Кавакс.

— Брат ми винаги е изглеждал блестящо — казва разпалено Даксо. — Смешен кресльо, който се опитваше да изглежда като татко. Ала въпреки всичко — блестящ! Ще убием стария Тиберий, не се притеснявай.

— Да ви приличам на притеснен?

И двамата великани кимат с грамадните си глави. Кавакс влезе в тази битка мълчаливо. Не може да говори, само мънка и затова Даксо продължава от негово име:

— Грижи се за себе си, Жътвар. — Той хвърля един поглед назад към Чакала. — Знаем, че това е брак по принуда, ала не му се доверявай.

— Знаеш, че му нямам доверие.

— Не му се доверявай! — повтаря Даксо.

— Имам доверие само на приятели.

Сбогуваме се.

Орион е сбърчила чело умислено. Питам я дали има нещо и тя се навежда над екрана на скенера. Оценява синхронно разположението на врага.

— Забелязаха ни преди час как влизаме в орбита. Бяхме уязвими, докато прониквахме, но те останаха в отбранителен строй около Егия.

— Странно — съгласява се Рок. — Отстъпват голяма част от планетата, без да се съпротивляват. Може би ще е по-добре да ориентираш удара си на юг…

— Искам Егия — казвам ледено.

— Ще те изстреляме в разгара на битката, братко. Столицата може да почака. Завладеем ли другите градове, можем да я превземем и без бой. Защо е това бързане?

— Превземем ли столицата, останалите градове ще паднат.

— И много хора ще загинат.

— Рок, това е война. За тези работи ми имай вяра.

— Това е твоята война. — Рок отдава чест. След като забелязва гневния поглед на Виктра, той протяга ръка. — Сбогом, Приме. — И изненадващо ме целува по двете бузи.

— Дълъг път изминахме — казвам предпазливо.

— И ни остава още много път, преди да заспим.

— Брате мой! — Обгръщам тила му с длан и долепвам челото му до своето. — Съжалявам! Толкова съжалявам! — Клатя глава. — За Куин. За Лея. За тържеството. За стотици обиди, с които те засипах. Ти беше и си най-скъпият ми приятел. — Дръпвам се назад и избягвам погледа му. — Трябваше да го кажа по-рано. Но се боях.

— В кой свят трябва да се боиш от мен? — пита той.

Клатя глава.

— Прости ми за всичко.

— По-късно ще се сдобряваме. — Той ме стисва за рамото. — Примен късмет ти желая!

Оставям го. С Лорн излизаме навън, до самия мостик, където пътищата ни се разклоняват в различни коридори. Обръснал се е за война, облякъл е старите си доспехи на Рицар на гнева. Изглежда бляскаво, ала смърди ужасно. Тези стари рицари са същите като Виещите. Суеверни са и нищо не мият и перат от страх, че ще отмият късмета, дето ги е опазил живи досега.

— Получих комюникета от мнозина стари приятели — казва Лорн. — Те подкрепят Белона.

— Всичките ли са старци и старици?

— Старите са закалени в много от сезоните на младите. — В очите му гори искра. — Но ме разпитват за теб. Питат дали момчето военачалник действително е четири метра високо. Вярно ли го следва глутница вълци? Разрушител на светове ли е той?

— А ти какво отговаряш?

— Казах, че си пет метра висок, следват те джудже и великан и яйцата ги ядеш бъркани със счупени стъкла. — Смеем се заедно. — Не ми се нрави, дето ме доведе тук. Не вярвам, че си какъвто искаш да си. Ако ти оцелееш, а аз — не, бъди по-добър от човека, изиграл приятеля си.

Тъпа болка се трупа в очите ми. Той ме умолява. Не за да се почувствам виновен, а защото действително държи на мен. Трябва да съм по-добър. Искам да бъда. В края на краищата, аз наистина ставам по-добър. Но със средствата, които използвам, за да постигна тази цел… дали съм като всички други изгубени души? Дали съм просто поредната Хармъни? Поредният Тит?

— Обещавам — казвам напълно сериозно, макар и да възнамерявам да го нараня отново и отново.

— Добре, добре. — Той разкършва жилавия си врат. — Значи след Егия превземай северното полукълбо. Аз ще превзема южното. И ще се срещнем пак тук да му ударим по едно уиски. Става ли, драги ми господине?

Кимвам, ала той все още не тръгва.

Взира се в мен, после забива поглед надолу, неспособен да ме погледне в очите. Гласът му надебелява от вълнение:

— Всеки път, когато се връщах при жена си, й казвах, че нейните момчета са загинали славно. — Той започва да си играе с пръстена си. — Такова нещо няма.

— Ахил е умрял славно.

— Не. Ахил се е оставил на гордостта и гнева да го погълнат и най-накрая стрела, изпратена от Феичка, го уцелва в крака. Освен това има още много, за което да се живее! Дано остарееш достатъчно, та да разбереш, че Ахил е бил кръвогаден глупак! А ние сме още по-големи глупаци, защото не разбираме, че той не е бил героят на Омир. Бил е неговото предупреждение. Струва ми се, че едно време хората са го знаели. — Пръстите му потупват бръснача. — Това е цикъл. Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт. Такъв ми е животът. Мисля… мисля, че не биваше да убивам момчето. Твоя приятел.

— Защо го казваш?

— Защото виждам как те гледат останалите. Струва ми се, че те са готови на всичко за теб, защото вярваш в тях.

Внезапно се навеждам да го целуна по съсухрената буза, както Червените целуват бащите и чичовците си.

— Такт нямаше да те обвинява. И аз не те обвинявам. Имаш да отглеждаш още един внук. Навярно ще можеш да го научиш на покоя, на който не научи мен. Затова направи ни услуга и не умирай, старче.

— Ха! — смее се прошареният благородник, отначало престорено. После се завърта на пета и се засмива по-убедително. — Ха! Тепърва ще трябва да го правят тоя, дето може да ме убие! — Неговите стари рицари, мъже и жени с грубо издялани черти, се нареждат от двете му страни — няма по-млад от седемдесет, ала ги разпознавам всички по лице от историите за Спътниковото въстание и други велики битки. Техните приятели и бивши другари ни чакат на Марс.

Тръгвам за хангарите и набързо се сбогувам с Виктра. Тя ме вика да се върна. Усещам, че Рок ни наблюдава. Виктра се оглежда и търси какво да каже. Червеното слънце върху черната й броня плаче с кървави сълзи. Черна бойна украса пресича с диагонална ивица лицето й. Очите й горят, ала все пак са уязвими и нежни, докато търсят в моите отражение на нейните чувства.

— След днешния ден името Юлии ще значи нещо повече от пари — казвам. Нейният план ще обърне хода на космическата битка.

— Това не ме интересува. — Пръстите й докосват моя нагръдник и виждам как устните й рязко се извиват в онази нейна злобна усмивка. — Ако умреш, искам последната ти мисъл да е колко голяма грешка беше да прекарваш всички онези нощи в Академията сам в стаята си. — Чуква леко по бронята ми и тя иззвънтява. — В какъв прекрасен безпорядък всеки от нас можеше да оставя другия.

Теодора ме чака в коридора и се вторачва в мен.

— Я си трай.

— Тя щеше да ви глътне и да ви изплюе, домине.

— Защо не си в покоите, на сигурно място?

— Никъде не е сигурно. — Теодора ми посочва да наведа глава и забожда в косата ми фиба с малко червено цвете, каквито носят младите момичета. — Всички рицари имат нужда от свой символ — казва ми тя и се откъсва от мен. — Не се прави на голям герой. Твърде умен си да умреш в глупава битка.

И си тръгва, като мимоходом стисва Рагнар над китката. Не знаех, че са се сближили. Рагнар ме следва, блуждае отзад като колеблива сянка, докато със Севро разговаряме на път за хангарите.

— Значи е готово? — питам Севро.

Той свива рамене.

— Пратих го.

— Говорил си с него?

— Тайна кутия в холоМрежата — казва той. — Аз изпращам съобщение. Те го получават. Да се надяваме.

— Значи не знаеш дали са го получили?

— Откъде да знам! Казах ти, че го пратих. Следвах протокола.

Изругавам тихо. Той си подсвирква оная проклета песничка, която изпя на Плиний. Первам го. Завиваме и подминаваме шейсетина Сиви от специалните части, подтичващи в тръс към тръбите. Шест Обсидианови ги следват и вдигат разтворена длан в знак на уважение към мен и Рагнар.

— Виждаш ли какъв знак носеха? Секач върху бронята — ухилва ми се Севро. — Разпространил се е.

— Мислил ли си какво ще стане, ако баща ти е долу? — питам.

— Не — отвръща той и усмивката му изчезва. — Не съм.