Пиърс Браун
Златен син (20) (Книга втора от „Червен изгрев“)

20.
Пъклолаз

Трябваше да се досетя как би постъпил Такт. Той уби своя първи Прим в Института — Тамара. Винаги се е водил единствено по силата. Винаги се е стремил единствено към победата. Знаех, че е звяр, но го мислех за мой звяр. Мислех, че мога да му се доверя. Не, мислех, че бих могъл да го променя. Ругая себе си. Нагъл глупак! Връщам се в кабината, където Август се обръща към Синята — пилот.

— Пилот, ще успееш ли да ни измъкнеш?

— Не, господарю мой. Геомет моделите не показват вероятност да избягаме. — Отговорът й подобава на Синя — без емоции, деловит и декларативен. Тялото й е слабо, бегло напомня птиче. Сякаш цялата е сглобена от клонки, с дълга шия и дребна плешива глава. Очи, големи и свръхестествено лазурни — като дигиталните татуировки по черепа й. Когато се движи, сякаш е потопена във вода. Родена е на някой астероид, ако съдим по равното й произношение.

— Какъв е вероятният сценарий?

— Ще унищожат двигателите ни с огън от цепоКрилите. Преди да отворят пробойна в корпуса, която ще унищожи всички на борда. Алтернативата е нападение с кораби-пиявици и пленяване на всички на борда.

— Или просто ще ни гръмнат в кръвогадното небе — заключава Севро.

— Синя, откарай ме до моя кораб и ще получиш командването на фрегата — предлага Август.

— Аз бих предпочела крайцер — отбелязва тя.

— Тогава на крайцер.

— Много добре. — Синята завърта няколко копчета. — Ще пилотирам добре, но за да оцелеем, парадигмата трябва да се промени, преди те да завладеят нашия кораб.

Щъркелът се изкачва към края на лунната атмосфера. Този кораб е звяр с голям търбух. Раздут от складове, защото единственото им предназначение е да изстрелват войници от тръбите в корема си. Мъже като мен ще го разпердушинят с нашите цепоКрили. Такива кораби използвахме в Академията да катапултираме войници в звездни Черупки към вражите астероидни бази.

Огънят от триенето обвива кораба като венец.

— Ако пробият корпуса, задръжте дъха си, домини — дава наставления пилотът. — На борда нямаме достатъчно спасителни шлемове.

Виктра се мръщи.

— Ако го направим, дробовете ни ще експлодират!

— Издишайте тогава — отвръща Синята. — И си поживейте трийсет секунди, докато тъпанчетата на ушите ви се пукнат и кръвоносните съдове набъбнат като надути балони. Аз ще си задържа дъха.

Севро се оглежда назад към мен с широко разтворени очи.

— Мразя Космоса!

— Ти мразиш всичко.

Изскачаме от атмосферата на Луната. Огънят угасва и ние навлизаме в открития Космос, където бойните кораби на армадата се плъзгат като бегемоти по дълбокото море на Европа. Оръдейни куполи изпъстрят кожата им като раковини и хангари прорязват дъната им като огромни хриле. Търговски кораби бавно се носят по товарните коридори. ЦепоКрили и оси обикалят и патрулират. Никой не обръща внимание на присъствието ни, освен онези, които ни придружават от Луната. Суверенът не би излъчила това. Миговете цъкат и отлитат.

Няма как да се измъкнем. Мислехме да минем тъкмо под оръдията на Армадата на Скиптъра, когато Лисандър беше с нас. Но сега ще трябва да бягаме под кръстосан обстрел.

Пилотът ни е спокоен като метал.

Тя каза, че парадигмата трябва да се промени.

Какво мога да предприема? Мисли! Мисли!

— Ще влезем в комуникация с един от корабите — предлага Август. — Ще ги подкупим да ни приютят. Всеки човек си има цена.

— Заглушават ни. Изобщо не можем да излъчваме — напомня му Мустанга.

Ще умрем. Всички го знаем. Август не изпада в паника, нито е решен да се предаде. Не знам как си представях, че ще приеме смъртта. Може би съм се надявал да надава вопли и да пребледнее. Но при всичките си недостатъци е непоклатим. След малко той стисва с кокалестата си длан рамото на Мустанга. Тя се сепва изненадана.

— Дали ще ни ударят с ракети, или ще ни вземат на абордаж, умрете като Златни! — произнася тържествено Август. Не защото му се иска да го смятаме за силен в последните му мигове, а защото вярва в онова, което е — висше същество, господар на своите човешки слабости. За него смъртта е просто върховната слабост. Човеците хленчат, когато умират. Драпат за живот дори и когато няма надежда. Той няма да постъпи така. Смъртта не е по-велика от неговата гордост. Златните в много отношения са досущ като Червените! Пъклолазите отиват на смърт заради семействата си, заради гордостта на своя клан. Те не хленчат, когато мините рухнат около тях или когато пъклените пепелянки изскочат от тъмното. Те падат, а приятелите им ридаят и извлачват телата им настрани. Ала ние имаме какво да очакваме — Долината. А какво имат Златните? Когато загиват, плътта им чезне, а имената и делата им остават, докато времето ги помете. И това е всичко. Ако някой трябва сега да се стреми към живота, то трябва да е Ауреатът.

Аз се стремя, защото нося факела на идея, която не бива да умира, не бива да угасва. Затова сграбчвам Севро за рамото и с ужасен, зловещ смях нареждам на пилота да ни откара по-близо до най-смъртоносния кораб на орбита, който сега се е насочил към нас, за да ни засече.

— Откарай ни близо до „Авангард“ — повтарям на Синята.

— Това би намалило шансовете ни за оцеляване с…

— Не ми обяснявай за шансовете, просто го направи! — заповядвам.

Всички се обръщат и ме поглеждат. Не защото съм казал нещо странно, а защото са очаквали да се обърнат и да ме погледнат. Всички безмълвно са се молили да съставя план. Дори и Август.

Ео каза, че хората винаги ще разчитат на мен. Тя вярваше, че притежавам някакво качество, нещо, вдъхващо надежда. Аз рядко го чувствам у себе си. Сега в мен няма и капка от това качество. Има само ужас. Вътрешно се чувствам истинско момченце — сърдито, сприхаво, егоистично, виновно, тъжно, самотно — и въпреки това те се надяват на мен. Едва не се пречупвам под бремето на погледите им, едва не посървам и не замолвам някой друг да поеме юздите. Аз не мога да се справя. Аз съм нищо и никакъв. Аз съм само един лъжец в изваяно тяло. Но мечтата не бива да бъде унищожена.

И затова аз действам, а те гледат.

— Да не си се побъркал в Космоса? — пита Виктра. — Щом разберат, че момчето не е с нас…

— Вземи курс към мостика на „Авангард“ — казва Мустанга на Синята, досетила се е за намеренията ми и когато поглежда назад към мен, в очите й има страх.

Август ми кимва отсечено — разгадал е плана ми.

— Hic sunt leones.

— Hic sunt leones — повтарям като ехо и запазвам последния си поглед за Мустанга, не за мъжа, обесил жена ми. Тя не забелязва. Напускам мостика заедно със Севро и се понасяме в стремглав спринт. Нещо удря кораба ни. Корпусът му се разтриса. Знаят, че Лисандър не е с нас.

— Виещи! Ставайте! — изкрещявам.

Харпията мята нагоре ръце.

— Ти нали каза…

— СТАВАЙ! — изревавам.

Червени аварийни светлини обливат отсека за катапултиране в кървави оттенъци, докато двамата със Севро се натоварваме в студените звездни Черупки. Нужни са по трима Виещи за всеки, за да ни помогнат да се напъхаме в роботизираните раковини. Лягам в бронята, докато Харпията закопчава стъпалата ми в стремената и затваря бронираните крака над плътта и костите ми. Виещите действат с бързи движения дори и когато още една ракета уцелва кораба и той се килва настрана. Сирена надава вой — докладва за пробойна в корпуса. Опитвам се да забавя дишането си, докато Виктра наглася главата ми в шлема на звездната Черупка.

— Успех! — Тя навежда лицето си над моето и преди да успея да я спра, притиска устни в моите. Не се отдръпвам — не и толкова близо до смъртта. Оставям устните й да се разтворят и да се впият, топли и носещи утеха, в моите. После мигът на човешки чувства отлита и тя изчезва, след като е спуснала масивния наличник на шлема ми. При тази гледка моите Виещи викат и дюдюкат. Не мога да се сдържа — мечтая си Мустанга да ме бе запечатила в тази консервна кутия и да ме бе целунала за сбогом. Но после дигиталният монитор обсебва зрението ми, аз напускам приятелите си и изчезвам в металната катапултираща тръба. Сам съм. И ме е страх.

Съсредоточи се.

Аз съм като в пашкул с корема надолу в тръбата-катапулт. Тук повечето се напикават — разделени от приятелите си и от топлината на живота. В тръбата няма гравитация. В нея не се вкарва налягане. Мразя безтегловността вътре.

Не мога да погледна нагоре — иначе вратът ми ще се строши, когато ме катапултират. Не мога да помръдна от едната страна до другата. Моята звездна Черупка се прикрепя към хиляда подобни на зъби магнитни куки. Те се наместват с щракане като мънички цъкащи насекоми.

След мигове ще ме изстрелят в Космоса. Дъхът ми е хрипкав. Сърцето ми тупа и се блъска в гръдната кост. Поемам ужаса на тялото си и се усмихвам. В Академията, когато исках да се катапултирам, казаха, че това било самоубийство. Може и да са били прави.

Но за това съм създаден. Да се гмуркам в пъкъла.

Аз съм човек-бръмбар в черупка от метал, оръжия и двигатели, по-скъпа от повечето кораби. На дясната ръка имам пулсОръдие. Когато ми потрябва, то ще разцъфне като цвета на хемант.

Мисля за времето, когато Ео остави хемант пред вратата ми, и за онзи, който откъснах от стената вечерта, когато трябваше да спечеля Лавъра. Колко далечни ми се струват онези топли дни на това студено място, където листенцата са метални, а не меки като коприна.

— Приклещват ни. Неизбежно ще ни вземат на абордаж — разнася се гласът на Мустанга от комуникатора. — Подготвяме изстрелването ви. — Корабът изстенва, когато още една ракета едва не ни уцелва. Щитовете ни са простреляни. Само раздрънканият корпус крепи кораба цял.

— Цели се точно — моля я.

— Винаги. Дароу… — Мълчанието й мълви стотици неща.

— Съжалявам — казвам й.

— Успех!

— Изобщо не е забавно! — изпъшква Севро.

Хидравличната система на кораба изсъсква и металните зъби ме избутват напред в тръбата, зареждат ме в камерата. На педя пред главата ми магнитният поток на релсовото оръдие бръмчи зловещо и ме предизвиква да погледна нататък.

Говори се, че мнозина Златни не могат да понесат това. Че дори и Безподобните може да изпаднат в паника, да плачат и крещят в тръбата-катапулт. Вярвам го. Феичките в момента биха получили инфаркт. Някои дори не искат да пътуват с космически кораб заради страха си от тесни пространства и от космическия безкрай. Шубелии и глупаци! Аз съм роден в дом, по-малък от товарния трюм на този кораб. Изкарвах си хляба, яхнал ноктоСонда, в сравнение с която тази тръба е детска играчка, и през цялото време се потях и напикавах в пържилник, стъкмен от каквото дойде.

И все пак ужасът ме обзема.

Гледай как напада пъклената пепелянка, сине мой. — Веднъж баща ми ме стисна за китката и ме накара да играем на тази игра. — Гледай я как се навива все по-нагоре и по-нагоре, докато се издигне напълно. Дотогава не помръдвай. Не нападай със Секача си. Ако нападнеш, тя ще те докопа. И ще те убие. Действай чак когато тя се нахвърли. Така постъпвай и с ужаса в живота. Не действай, докато няма накъде повече да се уплашиш, и после… — Той щракна с пръсти.

Аз съм на етапа, когато започва музиката на машините. Цъкането и щракането, свистенето и бръмченето отекват в цялата обвивка. Започва предстартовото броене.

— Готов ли си, Гоблин? — питам Севро по комуникатора.

— Cacatne ursus in silvis?

Сере ли мечката в гората? Корабът се завърта и се тресе. Завиват още сирени.

— Латински?! Сега?!

— Audentes fortuna juvat — кикоти се Севро.

— Съдбата обича смелите? Заслужаваш да умреш, щом това е последното, което ще кажеш в тоя живот!

— Тъй ли? Абе яж ми…

Сърцето ми застопорява все по-бавния си ритъм.

Металните зъби ме избутват напред в магнитния поток на тръбата. И то се случва. Дори и през скафандъра гравитационните сили ме зашлевяват като опакото на ръката на Обсидиановия бог гръмовержец. Пред очите ми причернява и трепти. Стомахът ми се качва в гърлото. Дробовете ми се свиват. Кръвта потича по-бавно във вените ми. Подскачам напред. В очите ми трептят светлини. Не виждам стените на тръбата, през която ме изстрелват. Не виждам дори кораба, докарал ме тук. Съзирам в мрака лицето на Ео. Изпадам в несвяст. Телата не могат да понесат това. Тази скорост.

Мрак.

После в мрака зейват дупки.

Звезди.

Няма междинно време. Както съм на кораба, и изведнъж цепя дълбините на Космоса със скорост, петнайсет пъти надвишаваща тази на звука.

Мнозина на този етап се насират в скафандрите. Не е от страх. Това са биология и физика. Човешкото тяло си има предел на издръжливостта. Мики се е погрижил моето да е способно да понесе малко повече. Дано и със Севро да е така.

Поря безшумно Космоса. Надявам се, че Севро е близо до мен. Не мога да го видя дори на сензорите. Прекалено бързо се носим. Към най-грамадния кораб в Армадата на Скиптъра — тъкмо онзи, който трябва да избягваме. Всичко се случва за шест секунди. Край нас прехвърчат аварийни ракетни снаряди. Сега артилеристите ни виждат. Знаят какво се случва. Ние обаче не използваме тласкачи и затова снарядите не могат да направят контакт. Противовъздушните снаряди не могат да се взривят с толкова къс фитил. Неизбухнали метални контейнери прелитат край нас и едва не ме уцелват. Нашият пилот е произвел идеален изстрел.

Релсовите оръдия не ни улучват. Снаряди профучават край нас. Севро вие в комуникатора. Щитовете им са свалени. Не могат да ги вдигнат достатъчно бързо. Нужно е време. Синьо преливащо сияние затрептява над корпуса им, когато се задействат пулсЩитовете. Късно е, копелдаци!

Късно е, кърваво проклятие да ви стигне дано!

 

 

Не мога да мисля. Вътрешно надавам вопли. Смея се като пламъка на опустошителен огън. Смея се, защото зная, че тъкмо срещу моята лудост тези воини с тяхната логика не могат да се бият.

Мостикът е близо. Хвърлям едно око нагоре. Виждам как Златните вътре реват един срещу друг. Търчат към евакскафандрите си или към спасителните модули. Гледат ни втренчено как се приближаваме, също като Мустанга, когато моите коне на Дом Марс връхлетяха върху нея и Пакс сред калното поле. Нашият гняв е нещо уникално. Нещо, което тези Лунородени не разбират.

Сини се разпръскват. Обсидиани вадят оръжието си. Двама Златни нахлузват дихателни маски и разгъват бръсначи, готови за убийство. В мига, преди да се врежем, стрелям с пулсОръдието си. То думва по дебелото стъкло. Стрелям пак и пак, и пак. После се свивам на кълбо и се врязвам в дебелото стъкло на мостика с пълната скорост на изстрелването, към която в последния миг е прибавена и скоростта на моите ботуши тласкачи.

Надавам вик на безумец.