Пиърс Браун
Златен син (34) (Книга втора от „Червен изгрев“)

34.
Кръвни братя

Разузнавачите на Лорн залавят кораба-камила, когато той докарва хранителни продукти за флотилията на Плиний, събрана около Станция Хилдас — звездообразен център за търговия и комуникации в периферията на астероидния пояс между орбитите на Марс и Юпитер. Петнайсет часа се крия с Рок, Виктра, Севро, Виещите, Телеманите, Лорн, Мустанга и Рагнар сред кашони и сандъци с вакуумирани ястия от протовлакна. Рагнар смачка първия кашон, върху който седна, и разпръсна храна навсякъде, преди да напусне влажния товарен трюм и да се настани във фризера с температура под нулата.

Севро отваря половин дузина пакетирани ястия и похапва по време на цялото пътуване, споделя ги с Телеманите и своите Виещи, докато Рок седи и разговаря с Виктра в ъгъла. Мустанга се е облегнала на Даксо и с Кавакс си разказват истории за Пакс. Избягва погледа ми.

Опитах да се извиня, преди да се качим на кораба, но тя бързо-бързо ме отряза:

— Няма за какво да се извиняваш. Големи хора сме. Хайде да не се цупим и заяждаме като деца. Имаме работа за вършене.

Думите изстиват, докато отново и отново ги прехвърлям в мислите си. Лорн ме смушква с ботуш:

— Пробвай да не ти личи толкова, момче. Зяпаш.

— Сложно е.

— Любов и война. Една и съща монета. Две страни. Твърде сбръчкан съм и за двете.

— Може би войната ще вдъхне малко живот на старите ти кокали.

— Абе пробвах любовта миналия месец. — Той се навежда по-близо. — Не се получи като едно време.

— Прекалено си откровен, Лорн. — Не мога да се сдържа и се разсмивам.

Той изсумтява, намества се върху кашоните и изстенва шумно, когато нещо му се забива в гърба.

— Значи ето каква била причината за всичко това. Да помогнеш на клетия старец Лорн да си получи дозата война. — Гневът му още не се е разсеял, а и аз не го очаквам. — Нека ти върна услугата. Днес ключът ще е в тактичността. Преторите, Легатите и знаменосците, които ти се опитваш да ухажваш, не са глупаци. И не понасят глупаците. Плиний им е представил основателен аргумент. Той е обвързал техните интереси със своите. Ти трябва да контрираш със същото.

— Плиний е пиявица — казвам аз. — Лъжец, колкото ти си честен човек!

— И това го прави опасен. Лъжците дават най-хубавите обещания. — Лорн започва да си играе със своя пръстен с грифон и несъмнено си мисли за онзи звяр и за внуците си, летящи с неговите кораби във флотилията. Той вдигна цялото си домакинство от Европа — три милиона мъже и жени от всички Цветове. „Не бих могъл да ги оставя — каза ми, когато забелязах колко е голяма флотилията ни при напускането на онзи воден спътник. — Октавия ще дойде и ще изгори дома ми, докато ни няма.“ И затова те напуснаха своите плаващи градове и потеглиха към звездите. Скоро цивилните ще се отделят от моята флотилия и ще се скрият сред планетите в черния космически безкрай под ръководството на трите му оцелели снахи.

— А Плиний има зад гърба си мощта на Суверена — продължава Лорн. — Трудно ще е да ги разубедиш. Като стана дума за Суверена… Забелязах, че ти притежаваш нещо нейно.

— „Пакс“?

— Не. По-дребно. Макар и не кой знае колко. Опетненият, който беше тук.

— Рагнар?

— Ако така му е името на това нещо — казва Лорн.

— На този човек — поправям го. — Бил е предназначен за дар на Юлиите, задето са предали Август.

— Веднъж го гледах на арената в Цитаделата — страшен е като някои чудовища, дето се крият в моретата на Европа.

— Той може да е Обсидиан, но все пак е човек.

— Биологически може би. Но е отгледан само за едно. Не го забравяй.

— Със собствената си прислуга ти се държиш добре. Очаквам и с моята да се държиш по същия начин.

— Аз се държа добре с хората. Розовите, Кафявите, Червените са хора. Твоят Рагнар е оръжие.

— Той ме избра. Сечивата не избират.

— Както кажеш, но последствията са ти известни. — Лорн свива рамене и измърморва още нещо под носа си.

— Кажи каквото имаш за казване.

— Ще си навлечеш неприятности, защото вярваш, че изключенията от правилото създават нови правила. Че един лош човек може да бъде добър просто защото той казва, че може, или просто защото постъпва така веднъж, докато гледаш. Хората не се променят. Затова убих момчето на Рат. Усвои урока сега, та да не ти се налага да го учиш по-късно, с нож, забит в гърба. Има причина за съществуването на Цветовете. Има причина за съществуването на репутацията.

За пръв път той ми се струва дребен и стар. Не заради бръчките — заради думите си. Той е реликва. Подобни мисли принадлежат на епохата, която аз се опитвам да унищожа. Той не може да преодолее убежденията си. Не е виждал онова, което съм виждал аз. Не идва оттам, където съм бил аз. Не е имал Ео — за да го тласне; нито Танцьора да го направлява; нито Мустанга — да му вдъхне надежда. Израснал е в Общество, където обичта и доверието са толкова оскъдни, колкото и тревата в пустинята. Но той винаги е копнеел и за двете. Той е като човек, който засява семена и гледа как от тях израстват дървета само за да ги отсекат съседите му. Този път ще е различно. И ако всичко мине добре, аз ще му върна един внук.

— Ти някога ме учеше, Лорн. И това ме направи по-добър човек. Но сега е мой ред да те уча. Хората могат да се променят. Понякога се налага да падат. Понякога — да скачат. — Потупвам го по коляното и се закрепвам на позицията си. — Преди да умреш, ще разбереш, че убийството на Такт бе грешка, защото така и не му даде шанс да повярва, че е добър човек.

 

 

Намирам Рагнар излегнат на пода във фризера, у дома си сред свирепия студ. Свалил е ризата си и виждам страховитите ъгли на татуираното му тяло. Руни навсякъде. „Закрила“ — върху целия му гръб. „Злоба“ — върху ръцете му. „Майка“ — на гърлото. „Татко“ — на стъпалата. „Сестра“ — по ушите. Тайнствената рисунка на череп, носена от Опетнените — върху лицето.

— Рагнар — казвам аз и сядам. — Не си падаш много по компанията, а?

Той поклаща глава, бялата конска опашка се къдри по пода. Очи като катранени петна се вторачват в мен и ме преценяват. Вторите очи — татуировки върху клепачите, са странни, зениците им са като драконови или змийски, и когато той мига, животинската му душа вижда света наоколо.

Седя, гледам го и се чудя как да кажа онова, което искам да кажа. Обсидиановите са най-странните от всички Цветове.

— Като ми предложи петната, ти се обвърза с мен. Какво означава това за теб?

— Означава, че се подчинявам.

— Безусловно? — Той не отговаря. — Ако поискам от теб да убиеш сестра си или брат си?

— Това ли искате от мен?

— Говоря хипотетично. — Обяснявам му понятието, но той не го разбира.

— Защо да планирам? — пита той. — Вие планирате. Вие решавате. Аз върша или не върша — план няма. — Той внимателно обмисля следващите си думи. — Смъртните, които планират, умират стотици пъти. Ние, които се подчиняваме, умираме само веднъж.

— Какво искаш ти? — питам. Той не помръдва. — На тебе говоря, Опетнени.

— Да искам! — засмива се той. — Какво е да искаш? — Подигравката в гласа му идва от място по-дълбоко от нашето безбожно царство. Тук той е пришълец, защото ние отглеждаме такива като него сред светове, където има лед, страшилища и древни богове. И получаваме онова, за което плащаме. — Ти го назоваваш, значи мислиш, че ми е познато. Да искаш.

— Не си играй игрички с мен и аз няма да си ги играя с теб, Рагнар. — Изчаквам продължително. — Трябва ли да се повтарям?

— Златният планира. Златният иска — боботи той бавно. След всяко изречение следва пауза. — Да искаш — тъй бие вашето сърце. Ние, рожбите на Всеобщата майка, не искаме. Ние се подчиняваме.

— На колене? — Той не казва нищо, затова продължавам: — Ти някога си носил окови, Рагнар. Сега оковите не ти тежат. Затова… какво искаш? — Той не отговаря. Дали се дразни? — Несъмнено все нещо искаш!

— Ти разби чуждите окови, за да ми сложиш оковите, които оковават и теб. Твоите желания. Твоите мечти. Аз не искам — повтаря той отново. — Аз не мечтая. Аз съм Опетнен. От Всеобщата Майка Смърт ми е отредено да изпълня обещанието й. — Лицето му не ми издава нищо, но усещам раздразнението у него. — Ти не знаеше ли?

Оглеждам го предпазливо.

— Преструваш се на по-тъп, отколкото си в действителност.

— Добре. — Той чевръсто сяда, преди да имам време да се дръпна назад. Кърваво проклятие, колко е бърз! Вади нож и светкавично порязва дланта си. — Когато предложих петната, аз се обвързах с теб. Завинаги. Нищо не може да разруши това.

Зная, че такъв е обичаят им. Зная и през какви ужаси е минал, за да спечели званието Опетнен. Този човек не дава половинчати клетви и не предприема половинчати мерки. Да си Обсидиан, означава да познаваш нещастието. Да си Опетнен, значи да си самото нещастие. И да подчиниш живота си само на едно: на службата на своите Златни богове като мен, ако имаш този късмет. Ние вземаме силните. Зарязваме слабите сред тях. Пращаме Виолетови с техника да разиграват светлинни спектакли по склоновете на хълмовете. Сеем глад, а после се спускаме от небето с храна. Изпращаме чума, а после ги ощастливяваме с Жълти, които да изцеряват болните и да лекуват слепите. Ваятелите засяват океаните им със страшилища, а планините им — с грифони и дракони. А когато сме недоволни, ние рушим градовете им с бомбардировки от орбита. Ние сами се обявяваме за техни богове. А после ги довеждаме в нашия свят, за да служат на алчните ни цели. Ние искаме. Те се подчиняват. Как би могъл Рагнар изобщо да стане такъв, какъвто ми е нужен на мен?

— Ами ако исках ти да бъдеш свободен?

Той се дръпва назад. Очите му изразяват дълбок страх.

— Свободата удавя.

— Тогава се научи да плуваш. — Слагам ръка на мощното му рамо. Под кожата мускулите му са като камък. — Като от брат към брата.

— Ние не сме братя, Слънцеродени — казва той с колеблив глас. — Ти си господар. Не разбираш ли? Аз се подчинявам. Ти командваш.

Казвам му, че сам ме е избрал за свой господар. Аз не съм го завоювал, както си мисли той. И той, а не аз е командвал нападателния отряд, превзел кораба на Келан ау Белона. Това е негово дело. Нямало е Златен, който да го ръководи. Който да го направи водач. Но само това не е достатъчно. Какво би му казала Ео? Какво би казал Танцьора?

— Нашият Цвят е един и същ — казвам му. Той не разбира, затова порязвам пръста си. Потича червена кръв и аз я размазвам върху черните Сигли на ръцете му, белег за неговия Цвят. После вземам кръв от него и я размазвам върху златното по опакото на дланите ми.

— Братя. Всички сме вода. Всички сме плът. Всички сме от пръст и при пръстта ще се върнем.

— Аз не разбирам. — Той уплашено отстъпва назад, по-далеч от мен, докато го приклещвам в ъгъла като детенце. — Ние не сме еднакви. Ти си от слънцето.

— Не съм. Роден съм педя над пръстта. Рагнар Волар, освобождавам те от служба при мен, независимо дали това ти харесва, или не. Няма да позволя да бъдеш обвързан. Няма да позволя да те водят. Стой си в тоя хладилник, докато събереш достатъчно мъжество да решаваш сам какво искаш. Застреляй се в главата. Замръзни до смърт. Давай. Но каквото и да направиш, ще е, защото ти си го решил. Може и да решиш да ме последваш. А може би — да ме убиеш. Каквото и да решиш, трябва да го решиш сам.

Той се взира в мен с разширени от ужас очи.

— Защо? — тътне гласът му. — Защо ме посрамваш? Във всички светове няма човек, който да отхвърли Опетнен! Аз избирам да предложа себе си, а ти плюеш на мен! Какво съм сторил?

— Когато предлагаш себе си, ти предлагаш и своите братя и сестри, своя народ, за роби.

— Ти не знаеш! — кипва Рагнар. — Ние живеем, за да служим! Ако не служим, Златните ще ни довършат! Няма да ни има вече! Виждал съм от небето да се сипе огън!

Преди векове, по време на Тъмния бунт, Златните избили над девет десети от неговия Цвят. Изтребили ги, както се унищожава популация от хищници. Това е единствената им позната история. Тази, която им даваме ние. Страхът.

— Крили са историята на човечеството от вас, Рагнар. Златните ви учат, че винаги сте били роби. Че Обсидианите съществуват, за да служат, да убиват. Но е имало време преди Златните, когато човекът е бил свободен.

— Всеки човек? — пита ме той.

— Всеки мъж и всяка жена. Ти не си роден, за да служиш на Златните.

— Не! — боботи той. — Ти ме изкушаваш. Хвърляш ми стръв. Виждал съм това и преди. Чувал съм фалшиви думи, предназначени за измама. Истинските думи са ми известни — на мен, на нас. Нашите майки ни учат на тях. „Бой се от Златните хора и им служи. Или те ще дойдат и ще изсипят желязо от небето. Златните ще ви обсипят с Огъня на Слънцеродените. Защото те не са обвързани от обичта. Не са обвързани от страха. Не са обвързани със земята, а с небето и слънцето. Бой се от Златните хора и им служи.“

— Аз не им служа.

— Защото си един от тях.

— Ами ако ти кажа, че не съм?

Той се взира в мен. Никакъв отговор. Никакво движение. Нищо. Само смут. И аз му разказвам. В онзи фризер аз му разказвам онова, което Танцьора ми разказа в пентхауса. Били сме мамени.

— Аз имах жена — казвам му. — Отнеха ми я. Обесиха я. Накараха ме да дръпна краката й, та вратът й да се строши и да не се мъчи. След това се самоубих, погребвайки я, оставяйки ги да надделеят. Оставяйки ги да ме обесят. Удавих се в скръб. — Разказвам му как Синовете дойдоха за мен. — И Арес ми даде втори шанс, същият шанс, който имаш сега и ти да извършиш нещо. Седемстотин години сме били поробени, Рагнар. Твоят народ. И моят народ. Били сме държани на тъмно. Ала ще дойде ден, когато ще излезем на светло. И това няма да е по тяхна милост. Няма да е дар от съдбата. То ще дойде, когато доблестните мъже и жени въстанат и решат да разкъсат веригите. Ти трябва сам да избираш. Ще избереш ли трудния път? Ще избереш ли да бъдеш мой приятел? Ще въстанеш ли с мен? Или ще избереш отъпкания път и ще оставиш баща си, сестрите и братята си да умрат, без дори да са узнали, че има шанс за нещо друго?

След това си тръгвам. Не го заклевам да мълчи. Не настоявам за отговор. Танцьора не го искаше от мен. Избора трябваше да направя аз. Ако не бе така, ако ме бяха принудили да служа, то вече да съм се предал хиляда пъти. Робите не притежават храбростта на свободните. Затова Златните лъжат нисшеЧервените и им внушават, че са храбри. Затова лъжат Обсидианите и им внушават, че е чест да служат на богове. По-лесно е от истината. Ала е нужна една-единствена истина, за да накараш царството на лъжите да рухне с трясък.

Рагнар трябва да ме подкрепи, защото само Червените ще са недостатъчни.