Пиърс Браун
Златен син (27) (Книга втора от „Червен изгрев“)

27.
Желирани бонбончета

Телеманите ме чакат в коридора. Кавакс ме прегръща и така ме притиска, че гръбнакът ми изпуква. Даксо кимва с глава. Оставят ме зашеметен помежду си. За първи път говоря с всеки от тях, без да предстои да се бием. Да си кажа право, избягвах ги от срам, че позволих да се случи така с Пакс.

— Моето момче загуби единствено от теб — казва Кавакс. — Малкият Пакс. Ако е трябвало да подгъне коляно, не е срамно, че го е подгънал в дружба. Иска ми се само той да можеше да превземе Олимп с теб. Щеше да е знаменита гледка.

— Много би ми харесало да го видя как взема бронята на Проктор Юпитер.

Даксо се ухилва.

— Самият аз бях в Дом Юпитер. Прим, докато не загубих от Карн ау Белона.

— Тогава вярвам, че имаме общ враг.

— Освен онова копеленце интригант, дето уби малкото ми братче? — пита тихо Даксо. — Имаме много общи врагове, Андромед.

Кавакс вдига на ръце своя лисугер. Той го близва по шията, а после се вторачва свирепо в мен, преди да зарови муцуна в гъстата му червена брада. Има черни крака, а тялото му е покрито с тъмна червеникавокафява козина, с изключение на гърдите, които са бели. По-як и по-жилав от обикновена лисица и с тегло близо трийсет и пет килограма, той действително по размери повече го докарва на вълк.

— Лисиците са прекрасни създания — казва Кавакс и гали звяра.

Даксо кимва.

— Пакостници. Всеядни. Издържат срещу бракониерите. Моногамни. Много необикновени и способни да разширяват ловните си полета дори и на вълча територия. — Той вдига мрачен поглед към мен. — Но поради проклета приумица на природата лисиците зле се справят срещу чакалите. Помолихме Август да прати Адрий в изгнание. За известно време той бе прогонен, ала сега се завръща във флотилията.

— Това е престъпно! — казвам.

Те кимват.

Даксо слага ръка на рамото ми.

— Момичетата… тоест сестрите ми и майка ми… искаха да ти кажем, че ние не те държим отговорен за смъртта на Пакс. Обичахме това момче и знаем, че ти си искал единствено почести за него. Знаем, че си кръстил кораба си на него. И няма да го забравим. Веднъж приятели — приятели завинаги! В нашето семейство е така.

Кавакс кима при всяка дума, произнесена от живия му син. Той подхвърля на лисугера си шепа желирани бонбончета.

— Та значи, ако имаш нужда от нас — предлага Кавакс и кима към щаба, — само кажи, и Дом Телеман ще подкрепи твоята кауза.

— Сериозно ли? — питам.

— Това щеше да зарадва моя Пакс — отвръща по-старият, Кавакс, с гръмотевичния си глас.

Стискам му ръката и си пробвам късмета.

— Простете, че се държа тъй невъзпитано, но ми трябвате още сега.

Грамадни вежди се извиват в дъга — двата колосални звяра се споглеждат изненадано.

— Души, Софокъл! Души! — възкликва възбудено Кавакс. Едрият лисугер в краката му пристъпва предпазливо напред да ме проучи — подушва коленете ми, взира се в обувките и в ръцете ми. Промъква се между краката ми и търси. После се хвърля върху мен, опира лапи в бедрата ми и заравя муцуна в джоба ми. Софокъл се показва с две желирани бонбончета и скимти доволно.

— Магия! — бумти гласът на Кавакс и той ме шляпва по рамото. — Софокъл откри чрез магия благоприятен знак за одобрение! Каква добра поличба! Даксо, синко! Повикай сестрите и майка си. Жътваря зове, Дом Телеман трябва да откликне!

— Момичетата са заминали за Уран, татко. Ще прекарат там няколко месеца.

— Е, тогава ние трябва да откликнем.

— Не бих могъл да съм по-съгласен с теб, татко.

— Ще дам инструкции до един час — казвам.

— С огромно нетърпение! — продължава да ме тупа Кавакс. — Чакаме с огромно нетърпение да ги получим! — Той подвиква комплименти на преминаващите Оранжеви и ги ужасява с усмивката си до уши и одобрението си. С Даксо го наблюдаваме.

— Той действително ли вярва в магията? — питам.

— Разправя, че нощем гномите му крадат ушната кал. Майка ми смята, че твърде много са го млатили по главата. — Даксо се отдръпва и тръгва подир баща си. Но не може да скрие хитрата си усмивка, когато пъха в уста желирано бонбонче и се досещам откъде са се взели тези в джоба ми. — Аз твърдя само, че той живее в по-забавен свят от нас. Обади ни се скоро, Жътварю. Татко няма търпение!

След холосреща с Чакала, за да го информирам за моя план и след като го променям заради няколко негови препоръки, нареждам на Орион да зададе курс към Европа. Ще отнеме две седмици. Рок идва при мен на мостика и наблюдава скелетоподобния екипаж от Сини. И дума не обелва. Ала за първи път ме търси, откакто напуснахме Луната. Над главата ми е надвиснал товар.

— Извиня… — заговорвам.

— Не искам да говорим за Куин — казва тихо той. — Знаех, че ти искаше тази война. Ти я нагласи, вместо да ми се довериш да откупя договора ти и да те защитавам. Само не зная защо ме упои.

— Аз исках да те защитя. Защото щях да имам нужда от теб след тържеството и не можех да рискувам твоята безопасност.

— Ами моите нужди? — пита той. — Ти нямаш право да избираш вместо мен, защото се боиш, че това може да осуети плановете ти. Приятелите не постъпват така.

— Постъпих неправилно.

— Неправилно? Да забиеш игла в шията ми?

— Много повече от неправилно. Но ти знаеш, че намерението ми е било добро, въпреки че идеята и изпълнението бяха толкова тъпи, че по-тъпи няма накъде. Ако трябва да падна на колене…

— Ей това ще е гледка! — Наясно съм, че се шегува, ала на лицето му няма усмивка, когато той се обръща и се отдалечава.