Пиърс Браун
Златен син (21) (Книга втора от „Червен изгрев“)

21.
Петна

Забивам се в командната зала като оловна топка, изстреляна в магазин за порцелан и стъкло. Блъскам се и троша монитори и стратегически пултове, а после преминавам през закаления метал на стените и през стоманата на коридорите, докато най-сетне тялото ми се удря в преграда на стотина метра зад мостика. Замаян съм. Не мога да открия Севро. Викам го по комуникатора. Той изпъшква нещо за гъза си. Може и да се е насрал.

Не чуваме, защото сме с шлемове, но корабът се изпълва с вой, докато космическият вакуум засмуква членовете на екипажа към смъртта им. Всъщност не толкова той ги изсмуква през изпотрошените прозорци, колкото вътрешното налягане на кораба ги изтласква навън. Тъй или иначе, Сини, Оранжеви и Златни се разхвърчат с писъци из Космоса. Обсидианите си отиват безмълвно. Не че има значение. В края на краищата Космосът запушва устата на всички.

Лявата ми ръка бълва искри. ПулсОръдието ми е настъргано на стружки. Вътре в скафандъра ръката адски ме боли. Имам сътресение на мозъка. Издрайфам се в шлема. Той се изпълва с остра воня, която пари ноздрите ми. Но се крепя на крака, а десницата ми що-годе върши работа. Визьорът ми е пропукан. Залитам, когато и мен ме засмуква към мостика.

Изпълзявам обратно през дупките, пробити от мен в стените. Добирам се до мостика и го заварвам в хаос. Членове на екипажа са се вкопчили кой в каквото завари, за да не бъдат всмукани в ледения мрак. Едно Златно момиче прелита край мен и изхвърчава през преградата. Най-накрая светват червени лампи.

Аварийни прегради с трясък затварят цялата тази част на кораба, за да преустановят изтичането на налягане. Една започва да се затваря зад мен — подсилва стената, която пробих. Виждам Севро да се задава и я задържам. Металът скърца и натиска роботизираната ръка на моята звездна Черупка. Севро се шмугва отдолу тъкмо навреме и преградата с трясък се затваря. Мостикът се заключва и ние сме затворени вътре. Идеално!

Вятърът от изтичащото налягане утихва зад гърба ни, щом върху разбитите илюминатори се плъзват пластини от дуростомана. Офицерите и екипажът на кораба се надигат от земята, мъчат се да си поемат дъх, ала въздух няма. Продължават да изпомпват кислород и налягане обратно в помещението. Затова тези с дихателни маски — Златни, Обсидиани и Сини — гледат невъзмутимо как няколкото Розови прислужници и Оранжеви техници на мостика се пльосват като риби и се мъчат да поемат въздух, какъвто няма. Един Розов повръща кръв и дробовете се спукват в гърдите му, защото се опитва да сдържа дъха си. Сините наблюдават смъртта ужасени. Никога не са виждали хора да умират. Свикнали са да виждат как изчезват сигнали на скенерите. Може би как далечен кораб избухва или пръска пламъци, докато Обсидиани и Сиви го вземат на абордаж. Разбирането им за страданието се променя.

Обсидианите и Златните не реагират на ставащото. Някои от Сивите се опитват да окажат помощ, ала е късно. Когато равнищата на налягане и на кислород се нормализират, нисшеЦветните са издъхнали. Никога няма да забравя тези лица. Аз им го причиних. Колко семейства ще ридаят заради деянията ми тук?

Разярен, тропвам с металния си ботуш по стоманената палуба. Три пъти. И онези, които нищичко не предприемаха, докато умираха съюзниците им, се обръщат и съзират мен и Севро в нашите скафандри убийци.

Ех, как най-сетне по тези Златни и Обсидианови лица се изписват чувства!

Един Обсидиан ни атакува с форсПика. Севро го удря веднъж и смазва с металния си юмрук грамадния мъж. Останалите четирима се обединяват и ни нападат с едно от противните си бойни песнопения на уста. Севро ги посреща, зарадван, че най-сетне е най-едрият в помещението. Аз се спускам към отряд Сиви, които се мъчат да извадят оръжията си.

И продължава така. Ние сме войници от метал, биещи се срещу дезорганизирани войници от плът. Все едно стоманени юмруци млатят вътрешността на диня. Никога не съм убивал хора така непочтително. И се плаша колко ми е лесно да го правя на война. Тук няма двусмисленост, няма престъпване на морално кредо. Тези хора са войноЦветни. Или те ще ме убият, или аз — тях. По-просто е, отколкото при Посвещението. По-просто е, защото не ги познавам, не познавам братята и сестрите им, защото използвам метал, а не собствената си плът, за да ги вкарам през тъмната врата на смъртта.

Бива ме в това, цели светове съм по-напред от Севро и това ме ужасява най-много от всичко друго.

Аз действително съм Жътваря. Каквито и съмнения да съм имал в себе си, те отпадат и усещам как петното се разлива върху душата ми.

Правим всичко по силите си да спасим Сините. Мостикът е обширен, но Обсидианите и Сивите със снаряди и енергийни оръжия не са много. Няма причина да са тук — никой досега не е нападал през илюминаторите. Истинската заплаха са две Златни жени с бръсначи. Едната е висока и широкоплещеста. Другата има живо лице, обзето от отчаяние, когато ни напада. С бръсначите си те могат да разрежат на две дори и нашите скафандри, затова Севро ги гръмва отдалече с пулсОръдието си, претоварва егидите им и разплисква енергията по броните им, където тя претоварва пулсЩитовете, разяжда метала и разтапя Златните. Ето защо те контролират технологиите. Човеците, независимо от какъв Цвят, попаднали в месомелачката на войната, са крехки като гълъби.

След като враговете ми са умъртвени, аз се обръщам към Сините в кабината.

— Има ли капитан? — питам.

Със скафандъра стърча поне метър над тях. Те все още се взират в пихтията, в която превърнахме останалите. Сигурно съм ходещ кошмар. Ръка, бълваща искри. Полуразрушен скафандър. Ужасен бръснач в ръцете.

— Няма цял ден да тропам и да ви заплашвам! Вие сте учени мъже и жени. Този кораб не е ваш. Вие само работите на него за Златните, под чиято команда е той. Сега аз командвам тук. И така — има ли Син капитан?

Капитанът е оцелял. Кротък мъж, чист на вид, с прекалено дълги в сравнение с тялото крайници и прясна дълбока рана на лицето, която му причинява ужасни болки. Той трепери и подсмърча, притискайки раната, сякаш, ако ръцете му се отлепят от лицето, то ще се разпадне. Чичо Нарол щеше да го нарече „превзет мухльо и лайнар“. Ео би избрала друг подход и затова заставам над него и изричам тихо:

— Ти си в безопасност. Не предприемай нищо необмислено.

Отварям шлема си. Повръщаното се излива навън. Казвам му да отиде в ъгъла и да свали значката си със звезда — отличителен знак за званието му. Разтреперан, той дори не успява да се подчини — Севро се втурва напред, взема му значката, вдига го и го премества като кукла.

Закръглена тъмнокожа жена — цялата сякаш е само плещи — посреща разжалването му със сумтене. Странно снажна е за Синя. Плешива е като останалите, с дигитални лазурни татуировки, които се вият не само по темето и слепоочията, но и по ръцете и шията й.

Севро се връща обратно при мен.

— Севро, стига с тия дивотии.

— Кеф ми е да съм голям!

— Аз съм още по-голям.

Той се опитва да ми покаже кръст, както е със скафандъра, но механичните пръсти не са толкова гъвкави. Нареждам на Сините в техническите помещения долу да бъде даден достъп на нашите приятели в щъркела до един от хангарите. След като отново застават на постовете си, те се подчиняват. Тук всички са лоялни, защото ги държа под своя власт. Но из целия кораб — кой знае? Може да са лоялни на Суверена. Или може да са лоялни само на човека, управляващ този кораб. Глупаво ще е да се смята, че всички действат с еднакво убеждение. Ще трябва аз да ги накарам.

Гледам на монитор как щъркелът каца в един хангар. Болтовете едва го крепят да не се разпадне. Два кораба-пиявици са се закачили от двете му страни. Моите Виещи ще трябва да отблъснат отрядите от убийци в тях. Може и да успеят, но ако Обсидианите и Сивите на „Авангард“ ги обсадят в хангара, всичко е загубено.

Откъм преградата, свързваща мостика с останалата част на кораба, се разнасят звуци. Свистене някъде в дълбините. Вратата се нажежава до червено — малка зеница в центъра на дебелата сива дуростомана. Обсидианови или Сиви морски пехотинци, несъмнено предвождани от някой Златен, правят опит да отвоюват кораба. Би трябвало да им отнеме известно време.

— Има ли холоКамера в коридора? — питам Сините.

Те се двоумят.

— Черен Космос, пръдльовци гламави! — изругава Синята, която забелязах преди. Тя избутва настрана друга Синя и синхронизира татуировките си с конзолата. На един от екраните се появява холо и потвърждава страховете ми. Златни предвождат отряда, който се опитва да проникне в командната кабина.

— Покажи ми машинното отделение, животоподдържащите звена и хангара! — нареждам аз. Тя ми ги показва. Отново Златни предвождат отряди от Сиви морски пехотинци и Обсидианови роби рицари, за да подсигурят жизненоважните системи на кораба. Те ще се опитат да изтръгнат от ръцете ми контрола над него. И по-зле — ще се опитат да превземат на абордаж или да унищожат щъркела, за да убият или пленят Мустанга и приятелите ми.

— Кой иска този кораб? — питам, разярен. Крача наперено по издигнатия команден подиум, изритвам настрана един препречил пътя ми труп и поглеждам надолу към управляващите комуникациите Сини в техния отдел. Те избягват погледа ми — две жени, не по-възрастни от мен. Лицата им, бледи и свежи като утринен сняг, сега са зацапани със следи от сълзи и мръсотия. Широко отворени небесносини очи с възпалени клепачи, нашарени с червено. Днес и тук те видяха как техни приятели умират. Беснея в пристъп на себелюбие, държа се, все едно съм постигнал триумф. Толкова лесно си изтървавам юздите.

„Никога не трябва да забравям какъв съм — напомням си аз. — Никога не трябва да забравям!“

Посрещат ни десетина кораба и наземната команда на Цитаделата. Искат да разберат какво е станало. Кораби факли и изтребители предпазливо се приближават към нас. Отварям комуникационен канал по затворена верига към целия ми кораб.

— Внимание, екипаж на кораба, известен преди като „Авангард“, а отсега нататък наричан „Пакс“! — Правя драматична пауза: знам, че всяка добра песен и всеки добър танц са игра на напрежение, довеждаща до кулминация от звуци и движения.

Севро не спира да ми се хили по момчешки. Прилича на дяволче в този огромен скафандър — главата му е толкова дребна без шлема. Той прави обширен замах с ръце, за да ме разсмее. Клатя глава насреща му. Сега не му е времето.

— Името ми е Дароу ау Андромед, улан на Марсианския Дом Август, и аз завладях този кораб като военен трофей! Той е мой! Това означава, че според правилата на Обществото за флотски сражения животът ви е мой. Съжалявам, защото то значи, че по всяка вероятност всички ще измрете. Животът ви бе посветен на една или друга професия — електротехника, астронавигация, артилерия, почистване и поддръжка, осветление и ремонти, сражения. Моята професия е завоюването. Има училища, които ни учат на това. И в училището ми ме учиха на правилния метод за нападение, завземане и овладяване на вражи военен кораб. След като някой е завладял мостика на кораб — притежание на врага, процедурата, която ни преподават, е проста: изпуснете въздуха на кораба.

Севро задейства скритата конзола, прикрепена от задната страна на навигационен монитор, до който имат достъп само Златни. Сините се дръпват изненадано. Това е все едно да влезеш в нечия кухня и да покажеш на стопанина ядрена бомба, скрита под мивката му. Конзолата сканира златната Сигла на Севро и примига в златно. Той трябва само да въведе един код и целият кораб ще се отвори към Космоса. Двайсет хиляди мъже и жени ще умрат.

— Ние сме построили тези кораби така, че да можем да ги изпразним. Защо? Не защото нямаме доверие във вашата лоялност — всъщност разчитаме на нея, — а защото на борда все още има… — поглеждам списъка, който ми даде един от Сините — шейсет и един Златни. Те са лоялни на Суверена. Аз съм неин враг. Те няма да ми се подчинят. Ще саботират кораба, ще се опитат да превземат мостика; вас ще ви съберат, ще се възползват от вашата лоялност и ще ви поведат на сигурна смърт. Заради тях и тяхната омраза към мен никога повече няма да видите отново обичните си хора. Има и още едно усложнение. Извън този корпус Суверенът се пита какво ли се е случило тук. Скоро тя ще разбере, че гордостта на нейната армада вече не й принадлежи. Тя е моя. Корабите на нейните Претори ще избълват ескадрони от кораби-пиявици, натоварени с легиони от Обсидианови и Сиви морски пехотинци. Ще ги предвождат Златни рицари, които искат главата ми, напълно подготвени да избият всички, които им се изпречат на пътя. Ако ви изхвърля в Космоса, няма да има кой да ги спре да ме убият. Затова разбирате, че вие сте моето спасение, а аз — вашето. Аз няма да жертвам двайсет хиляди от вас, за да убия шейсет и един от враговете си. Избрах този кораб сред всички останали заради неговия екипаж. Най-добрият, който Обществото може да предложи! За мен вие не сте заменими. Затова ето какво ви моля — изберете ме за свой командир и победете Златните, които ви смятат за заменими. Имате моето позволение, моята заповед и знака на АрхиГубернатора на Марс Нерон ау Август да заловите или убиете заради мен своите Златни командири. Вземете оръжията им и ги подчинете, а после подгответе бързо кораба за борба с нашествениците, които идват да ни унищожат. Направете го веднага! Ако изчакате, те ще ви убият! Аз ще зная кои са първите надигнали се мъже и жени. Като ваш нов господар аз ще ви наградя! АрхиГубернаторът ще ви награди! Направете го сега, веднага! Защото току-що отворих всички оръжейни складове из целия кораб. Грабвайте оръжието и завладейте тираните!

Сред тежко мълчание първите искри на революцията пламват.

Севро се приближава.

— Вдъхновяващо!

— Прекалено демократично? — прошепвам.

— Не мисля, че аристократичната демокрация важи. — Севро бърчи нос. — Нали ги заплаши да ги издухаш в Космоса.

— Заплашил съм ги? Аз си мислех, че го намекнах доста елегантно.

— Елегантно колкото и чакълът е мазен, лайнар такъв! — Севро се изкикотва с малко прекален възторг, плясва се по крака с механичната ръка и нащърбва метала й. Прави гримаса, после поглежда нагоре към мен позасрамен. — Я ходи се шлакай!

Вратата зад нас започва да свисти. Обръщам се да погледна светещата преграда. Враговете ми са докарали бургия, за да ми се нахвърлят. Ръцете ми треперят от адреналина. Усещам тежестта на десетки сини очи. Червеното сияние на вратата се сгъстява и се разлива. Нямаме много време.

Бръсначът ми се разгъва, готов за действие, дълъг и ужасен.

— Скоро ще си имаме компания — казвам. Поглеждам Севро, който се е втренчил в един от холоекраните. Заповядвам на Сините да се прикрият.

— Те изпълняват! — мърмори Севро. — Кърваво проклятие! Дароу, ела да видиш!

Той минава през живите образи, видени чрез зрението на Оранжеви и Сини, тършуващи из оръжейните складове. Някои Сиви им помагат. Други стоят наблизо и не са сигурни какви са прерогативите им, докато трети стрелят по прииждащите свои колеги от екипажа. Ала никакви куршуми не могат да възпрат тази приливна вълна. Те вземат оръжия, тичат тромаво из коридорите, редиците им набъбват. Водят най-буйните — не Сини, а Оранжеви работници от хангара и механици, заедно със Сиви… Разпознавам един от тях. Ефрейторът на средна възраст от кораба ми в Академията, онзи, който избяга с нас. Той насочва двайсетина мъже и жени към самостоятелната каюта на един Златен. Принуждават го да им се подчини, но действат с уважение. Това мирно уреждане на въпроса е изключение.

Три мощни отряда от Златни, предвождащи Обсидианови и Сиви, навлизат тържествено в стаите с животоподдържащи системи, при двигателите на пет километра оттук в задната част на кораба, точно пред вратата на мостика. Тези пред вратата са четирима Златни и шестима Обсидианови. Зад тях десет Сиви зареждат оръжия.

— Все пак ще си имаме компания — казвам.

Те ще нахлуят всеки момент. От вътрешната страна на преградата се разхвърчават искри, когато тяхната термобургия успява да надвие вратата. Металът капе вътре, кипи и се сипе на пода. Сините се разтреперват от ужас, а ние със Севро се приготвяме за бой и си слагаме шлемовете, за да посрещнем новата яростна атака. Вонята на повръщано отново нахлува в ноздрите ми. Нареждам на Сините да се скрият в отсека за комуникации. Там ще са на сигурно място.

Лампичката на един комуникатор неочаквано примигва на конзола близо до мен. Инстинктивно отговарям. Един глас като гръмотевица кара костите ми да се разтреперят. Няма картина.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Поглеждам към Севро. Който и да ни призовава, използва усилвател на гласа със звук на гръмотевичен екот. Севро свива рамене да покаже, че няма понятие кой е този. — Кой говори?

— Ти бог ли си?

Бог? Обзема ме зловещо спокойствие. Не е усилвател. Трябваше да се досетя по студеното провлачено произношение. Подбирам внимателно думите си — припомням си своите знания.

— Аз съм Дароу ау Андромед от Слънцеродените.

— Превзе кораба, а още не си Претор? Как така?

— Влетях през мостика.

— Сам, от Бездната?

— Имам си и другар.

— Ще дойда да се срещна с тебе и с твоя другар, божа рожбо.

Сините се споглеждат в ужас. Мънкат нещо. Опетнен. Тежестта на страха притиска раменете ми. Двамата със Севро се оглеждаме из залата, сякаш звярът се е скрил нейде в тъмното. Вратата продължава да се свлича и да капе вътре като някакъв светещ червен гнил плод.

После един от Сините ахва, поглеждаме отново холомонитора и виждаме, че камерите в коридорите пред вратата на мостика предават ужасяваща сцена. Съществото — той — се втурва към Златните в гръб, докато те се подготвят да нахлуят в залата: Обсидиан, ала толкова грамаден аз никога не съм виждал. Но работата не е само в големината му, а и в това как се движи. Създание на ужаса, съшито от сенки, мускули и броня. Не тича, а се лее. Перверзно е. Все едно гледаш нож или оръжие, превърнати в плът. От това същество кучетата ще побегнат. Котките ще съскат по него. То изобщо не бива да съществува където и да било по-нагоре от първия кръг на ада.

Той връхлита върху отряда убийци в гръб с два пулсиращи йонНожа, протегнати от бронята му, стърчащи от ръцете му три стъпки напред. Сивите просто прегазва, блъсва ги в стените с рамене и натрошава костите им на трески. После се заема сериозно да убива. Не издържам и отвръщам очи от тази диващина.

Термобургията продължава да топи сама вратата. В центъра се образува дупка. През нея виждам как умират мъже и жени. Кръв цвърчи по нажежения метал.

Когато Опетненият приключва, той кърви от десетина рани и е оцеляла само една Златна. Тя го промушва с бръснач, пронизва нагръдника на черната му броня. Той усуква тяло, блокира острието, а после, когато тя оставя бръснача отново да омекне и да се превърне в бич, го стисва. След това я награбва за шлема, златистата й броня лъщи на светлината на лампите в коридора. Тя се опитва да избяга, да се измъкне, но като лъв, заклещил хиена в зъбите си, той трябва просто да ги стисне. Когато тя издъхва, той полека я полага на пода — сега, след като й е донесъл добра смърт, е нежен. Севро неволно се дръпва назад от вратата.

— Майко милостива…

Опетненият стои от другата страна, а вратата помежду ни бавно се разтапя от центъра към периферията. Когато дупката добива размерите на торс, той сваля шлема си. Бледо лице без нито едно косъмче се взира в мен. Очите — черни. Обветрените бузи са бронирани с мазоли като кожата на носорог. Главата му е гола и към средата на гърба му се спуска един-единствен еднометров бял кичур коса.

Поглеждаме се в очите и той се обръща към мен:

— Божа рожбо Андромед, аз съм Рагнар, Опетнената първородна рожба на майка ми Алия Снежноврабка от Валкириеви кули, северно от Драконовия гръбнак, южно от Падналия град, де лети Крилатия ужас, брат на Сефи Тихия, разбил Танос, който нявга се издигаше край водата, и ти дарявам своите петна.

Напикавам се в проклетия скафандър.

Бръсначът все така стърчи от ребрата му.

Той разперва великанските си окървавени ръце, а после протяга десница през вратата. ЙонНожовете му се прибират в бронята.

— Гръмни ме, та да ослепея! — мърмори Севро. — Давай, Дароу. Докато туй чудо не е размислило.

Свалям шлема си и пристъпвам напред. Този го искам.

— Рагнар Волар. Добра среща! Виждам, че не носиш знак. Имаш ли си господар?

— Носех знака на Властелина на пепелта и трябваше с този велик кораб да бъда поднесен в дар на семейство Юлии. Но ти превзе кораба, значи си превзел и мен.

Юлиите? Дар за предателството им към Август, без съмнение.

А дали той просто не използва бюрократична вратичка, за да се оправдае, че е избивал войници на своя господар? И да присъства ирония в гласа му, не мога да я доловя. Но защо му е да постъпва така? Познават ли ме тези негови черни очи? Опетнените не могат да използват друга техника освен военно оборудване. Не е възможно да ме е виждал преди, ала ръката му все така чака във въздуха да стисне моята.

— Защо правиш това? — питам. — Заради Юлиите ли?

— Те продават моя род. — Бях забравил. Тъкмо корабите на Юлиите превозват робите Обсидиани през бездната. Те се боят от копиеносното слънце на семейството на Виктра.

Този мъж не се е упражнявал да крие омразата си. Тя е студена като ледовете, сред които се е родил.

— Ще приемеш ли тези петна, божа рожбо? — пита той и се привежда напред. Гласът му е жален, странна тревога вдълбава ъглите на устата му. Златните са сторили това след Тъмния бунт — единственото въстание, заплашило някога управлението им. Ние сме взели тяхната история, отнели сме им технологиите, затрили сме цяло едно поколение, дали сме на тяхната раса полюсите на планетите и религията на Скандинавия и сме им казали, че сме техните богове. Няколкостотин години по-късно аз стоя и докато се взирам в един от най-ужасяващите им синове, се питам как той може да ме смята за бог.

— Приемам тези петна в мое име, Рагнар Волар. — Ужасѐн, посягам и сред кръга от нажежен метал около китките ни си стисваме ръцете, почти еднакви на големина, макар моята да е обвита от метал. Поемам кръвта, която неговата ръка размазва по моята, и я обърсвам в голото си чело. — Приемам тяхното бреме и тежест.

— Благодаря ти, Слънцеродени. Благодаря ти. Ще ти служа — заклевам се в честта на майка си и на нейната майка преди нея.

— Имам приятели на борда на щъркела в трети хангар. Спаси ги, Рагнар, и ще съм ти длъжник.

Той се усмихва, показвайки жълти зъби, и от устата му се разлива бойно песнопение — тътен, по-мощен и от океанския по време на буря. Той изпълва коридорите с ужас. Мен изпълва с радост, със страх и с прастаро любопитство. С какво ли се сдобих току-що?