Пиърс Браун
Златен син (17) (Книга втора от „Червен изгрев“)

17.
Каквото бурята довява

Обсидианите ме придружават до новата квартира. Фичнър се влачи най-отзад, крачи весело по мраморните подове. Когато стигаме до моята врата, той ме хваща за ръката.

— Добре го отигра, малчуган. Добре й разчиташе мисълта — знаеше какво иска, а не може да има. Хитро бе, кръвогадост! Сгрява ми се душата, като те виждам най-сетне да играеш и да печелиш, пикльо малък. — Той ме тупва по рамото. — Утре ще отидем на пазар и ще ти купим прислуга. Розови. Сини, Обсидианови — твои собствени. Засега… съм ти оставил подарък. — Той посочва към стаята ми, където на леглото се изтяга една гъвкава Розова. — Да ти е сладко.

— Ти изобщо не ме познаваш, нали?

— Такива са картите, които ти е раздал животът. Не са лоши. Представи си какво можеш да извършиш като личен секретар на Суверена. Пред нея твоят Губернатор прилича на тартора на бордеите от някое забутано градче! Имаш си твоето момиче. Имаш възможности. Прегърни новия си живот.

Вратата се затръшва.

Нов живот — но заслужава ли си цената? Не зная какво се случва със Синовете. Върху това не мога да влияя. Но той очаква да оставя Рок да умре? Да оставя Такт, Виктра и Теодора да загинат от ръцете на преторианските смъртоносни отряди?

Крача из покоите си, без да обръщам внимание на Розовата. Нощните облаци на Луната се простират чак докъдето поглед стига отвъд огромната редица от прозорци, съставляваща северната стена на покоите. Сгради пронизват облаците като бляскави копия.

Аз съм в клопката на разкоша.

Дъждът продължава да се лее. Бурите на Луната са загадъчни творения. За човек от Марс този дъжд е бавен. Летаргичен. Сякаш капките се уморяват да падат при тази ниска гравитация. Но прииждащите ветрове са хали. В прозорците на Цитаделата няма пукнатини, в които да свири вятърът. Липсват ми стенанията на стария ми замък на Марс. Липсва ми плачът на дълбините в мините. Миговете, когато сондата изстиваше, а аз, седнал върху нея, докосвах венчалния си ширит през моя пържилник и си мислех колко скоро нейните устни ще се притиснат в моите, ръцете й ще обвият кръста ми, тялото й ще се спусне, леко като прах, над моето.

Не мога да мисля само за Червеното момиче. Когато виждам Луната, аз мисля за слънцето — Мустанга изгаря мислите ми. Ако Ео ухаеше на ръжда и пръст, то Златното момиче лъхаше на огън и есенни листа.

На някаква част от мен й се иска да бях запомнил само Ео. Мислите ми да принадлежат на нея, та да съм като някой от онези рицари от легендите. Мъж, толкова влюбен в жената, която е загубил, че заключва сърцето си за всички останали. Но аз не съм тази легенда. В безброй отношения съм още момче, объркано и уплашено, което търси топлина и обич. Когато пипам пръстта, аз почитам Ео. А когато виждам огън, си спомням топлината и трепкането на пламъците по кожата на Мустанга, докато лежахме в нашата килия от сняг и лед.

Оглеждам празната стая, която не мирише ни на листа, ни на почва, а на кардамон. Стаята е твърде обширна за моя вкус. Твърде разкошна. Стените са украсени със слонова кост. Има сауна. Масажен салон в съседство със Стая за наслади. Има комКресло, легло, малък плувен басейн. Сега това са моите покои. В един дейтаФайл виждам, че ми е отпусната стипендия от петдесет милиона кредита, за да избера помощниците си. Още десет милиона са ми оставили да си населя харема. Това е цената, която ми плащат, задето предадох приятелите си. Не е достатъчно.

Погледът ми сега пада върху Розовата, изтегнала се на леглото. Гола е, покрита само с одеяло. Аз го метнах върху нея, за да прикрия тялото й — когато я видях за първи път, се сетих за клетата Евей. Но колкото повече гледам това ново момиче, толкова по-трудно ми е да си спомня Евей, да си спомням Ео или Мустанга. Розовите са за това — да ти помагат да забравиш. Толкова ефикасно, че ти помагат да забравиш и собственото им окаяно положение. Когато тя остарее, от персонала на Цитаделата ще я продадат на някой изискан бордей. Още няколко бръчки — и ще я продават все по-надолу и по-надолу по стълбицата, докато вече не остане какво да дава. Това се случва с мъжете. С жените също. И започвам да осъзнавам, че се случва и със Златните.

Розовата ме подканя да отида при нея. Да й позволя да утеши всички мои болки. Не й отговарям. Присядам на ръба на перваза, ръцете ми мачкат коленете и чакат. Бръсначът ми не е у мен. Коридора навън го охраняват Обсидиани. Стъклото на прозореца няма да се счупи от нещо, което имам на разположение, но не се тревожа. Седя и наблюдавам бурята, усещам как тя кипи у мен.

Вратата изсъсква и се отваря. Обръщам се и усмивката вече цъфва на лицето ми.

— Мустанг, аз…

През вратата се промъква сдържан Розов мъж с бяла коса и очи, които биха сломили стотици сърца в Ликос. Сега сломяват и моето. Сгреших.

— Кой си ти? — питам.

Мъжът оставя ониксова кутийка на леглото ми, пред Розовата.

— От кого е? — питам настоятелно.

— Ще видите, домине — отговаря той и протяга изящно ръка на Розовата, която, объркана, я поема и го последва вън от стаята. Вратата се затваря. И аз съм не по-малко объркан от Розовата. Втурвам се към кутийката, отварям я и намирам вътре малък холоКуб. Задействам го.

Появява се сияещото лице на Мустанга.

— Прикрий се — казва тя.

Токът угасва и вратата, естествено се заключва. Стаята потъва в мрак. Мълния раздира облаците навън, еква гръм. И аз чувам нещо. Вой. Не е вятърът.

Още една мълния присветва и той се появява — носи се из свирепата буря като най-грозния ангел, който някога небесата са изсирали. Раменете му са заметнати с вълча кожа и тя плющи на вятъра. Черният му метален шлем изобразява вълча глава, той е въоръжен до проклетите си зъби.

Севро е дошъл и е довел приятели.

Мълния. Отново гръм и този път светкавицата огрява познатата усмивка-рана и осемте убийци, носещи се зад него. Общо деветима Виещи. Дребни и жестоки малки дяволи, които чакат в тъмното, а припукващите електрически заряди на бурята очертават силуетите им. Дългоногата Куин също е там.

Хлътвам в сауната, щом Севро докосва стъклото с пулсЮмрук, след като задейства полеЗаглушител, за да попие звука. Стъклото се пръсва навътре. Изкривеният вой на бурята влита подире им, докато късовете се сипят по застлания с килим мраморен под. Вятърът плющи в чаршафите и гоблените ми. Един по един те коленичат — дундестото Чакълче, жестоката Харпия, дългучът Клоун с откритото лице и всички останали.

— Приятели! Станете! — изревавам аз. — И без това сте дребосъци!

Те се смеят и се изправят. Чакълчето и Клоуна се втурват напред и заваряват металната ми врата с плазмаФакели.

От клюнестия нос на Севро капе вода, когато той кима насреща ми и шлемът му се разтваря в бронята. Ниска подстрижка във формата на дракони. Мълчалив и преливащ от присмех, той държи в другата си ръка грамаден тежък чувал. А когато ходи, се движи с презрение към тази ниска гравитация. Все едно тя е само за кучките и тъпаците.

— Господарю Жътвар! Мязаш на фръцлива Феичка в тоя будоар. — Севро театрално ми се покланя със замах, след като оставя чувала в нозете ми. — Може би тъкмо затуй Мустанга бе убедена, че си в отчаяна нужда от кръвогадната ти глутница!

— Тя ви е докарала тук от Периферията?

— Всички ни — отвръща Куин. — От няколко седмици изчаквахме тук в пълна готовност. Трябваха й бойци, за които е сигурна, че няма да са лоялни към Суверена.

Застрахователна полица. Не мога да повярвам, че някога съм се съмнявал в нея.

Няма такъв свят, в който Мустанга би помогнала да убият баща й. По време на разговора си със Суверена разбрах, че точно това трябва да е първопричината тя да е тук — да се внедри в семейството на Суверена така, както аз се внедрих сред Златните. Когато Мустанга влезе в нейните покои, аз си спомних как преди дуела тя спомена, че си има собствени планове. Сега най-сетне всичко си застава по местата. И двете са играли своя собствена игра, но аз помогнах Суверенът да си разкрие картите.

Тя не се тревожеше, че аз зная нещо — иначе защо да играем играта? Ала щом Мустанга влезе, парадигмата се промени. Суверенът трябваше веднага да приключи с играта. Но гордостта й бе по-силна от нея.

Колкото до Мустанга, проумях, че е с мен, щом извади от джоба си златния пръстен с кон — моят подарък, и го сложи на пръста си. В този миг сърцето ми подскочи и разбрах, че тя ще намери начин да ни измъкне от това.

— Севро! — Усмихвам се и му стисвам ръката. — Нашият АрхиГубернатор е…

— Знам. Мустанга ни осведоми.

— Ела тук, върлинест дяволе! — Куин излиза пред другите, обвива с тънката си ръка кръста ми и ме целува по бузата. Тя ухае като у дома. Липсваха ми тези хора! Вятърът вие, когато прониква през нашия полеЗаглушител. Бионичното око на Севро блести неестествено на бледото му лице. Куин ми е донесла гравиБотуши, абаносови на цвят. Нахлузвам ги.

— Мустанга може да ни е докарала от Периферията, но не сме дошли заради нея. Не сме дошли заради Август. Заради теб дойдохме, Жътварю! — изръмжава Севро. Куин се мръщи, когато Севро се изплюва на хубавия килим. — Видяхме какво стори на Касий. И искаме онова, което се опитваш да постигнеш.

— А то е? — питам, меко казано объркан.

— Каквото клетите убийци винаги искат. Война! — изръмжава той. — И всичката плячка, която тя може да докара.

— Ами баща ти? Сега той заема висок пост.

— Фичнър е лайноядец! — подсмихва се той. — Той си постла. Да го оставим да си поспи там, докато опожаряваме къщата.

— Е, щом искате война, щом искате плячка, по-добре да се размърдаме! АрхиГубернаторът е тоя, дето има армия.

Куин кимва.

— А Рок е там долу. И Такт.

— Такт… — мърмори Севро, макар и да знам, че ехидната усмивка на лицето му е за Рок. Той поглежда Куин и очите му за един кратък миг стават тъжни, а после нагласява бронята си.

— Та значи, какъв е планът? — питам аз, докато нахлузвам гравиБотушите и поемам бръснача, който ми подхвърля Чакълчето.

Севро и Куин се споглеждат и се разсмиват.

— Мустанга ще докара кораб. Тя каза, че останалото ще го измислиш ти — отговаря Куин.

И точно тогава вратата зад мен се разтреперва и върху нея просветва разширяваща се зеница от нажежен до червено метал. Нахлузвам ботушите и междувременно забелязвам нещо. Чувалът, захвърлен от Севро на пода. Той шава.

Севро ми се усмихва. Познавам я аз тази усмивка.

— Севро?

— Жътвар?

— Какво си направил?

— Мустанга ни донесе пакет. Достатъчно е просто да кажем… — Куин се ухилва до рамото ми — че не е готвачката им.

Отварям ципа на чувала и зяпвам.

— Ти луд ли си? — питам го.

Той само надава вой.