Пиърс Браун
Златен син (39) (Книга втора от „Червен изгрев“)

39.
Край стената

Той не ме пита откъде знам. По-късно ще му кажа как съм позволил на Айя да избяга от Европа, за да я проследим обратно до Суверена чрез радиационната сигнатура на моята бомба. Тя е нейният личен убиец. Разбира се, че ще се върне, за да е до нея. Не казах на никого, освен на Мустанга и на Севро. Не биваше да рискувам да се разчуе, особено при това държание на Рок.

Той затваря, без да каже и дума повече.

Авангардът на моята войска — войниците на Рагнар, са кацнали в долината пред нас. Виждам как тумбестите кораби кацат и изчезват в земята, под която на километри се простира Валес Маринерис. Нашите Сини в Космоса обстрелват с огън отгоре самата Егия. Пороят нагрява щита и от него той помътнява и пулсира. Ще я нападнем на ниво земя на дъното на стокилометровия каньон от север и юг, през двестаметровия процеп, който щитовете й трябва да поддържат над почвата за избягване на сеизмични смущения.

Скачам от планинския връх преди телохранителя си. Севро и Мустанга ме придружават — прескачаме на друг връх, после прелитаме над ниското подножие под обстрел.

Суверенът е ключът към тази война, ключът към разбиването на това Общество, за да могат да се надигнат Синовете на Арес. Когато тя попадне в плен, самото Общество ще се чуди и мае дали изобщо съществува без Октавия на трона му. Сенатори и губернатори ще се опитат да завземат властта. Ще избухнат десетина местни войни и те ще раздробят войската и единството.

Под мен по дъното на обширния каньон се е разположил светът на изобилието — езера и потоци, високи до кръста треви, дървета, покрити с цвят и спартански борове, израснали под странни ъгли по километричните стени на каньона въпреки стръмния наклон. Над всичко това царува грамадната рееща се планина Олимп. Мярвам спокойните замъци и виждам елени да тичат из долината на Марс. Но не съзирам деца край големите реки, там няма момчета и момичета в доспехи. Само спомени и разкаляна пръст. Вече са извозили учениците. Колко ли странно е било — да се борят за живота си със средновековни оръжия само за да се спуснат нашественици от Космоса и да ги приберат в капсули.

Върху една от белите островърхи кули на плаващия Олимп се срещаме с Рагнар и Юпитер. В залите, по склоновете лежат мъртъвци.

— Използвали са го като база — казва бодро Юпитер. — Твоят Опетнен не одобрява тяхната самонадеяност. Харесвам го тоя звяр! — Нашите войници заемат частта на Валес Маринерис, заделена за Института, далеч на изток от Егия в горната част на големия каньон. Гледам през прозореца как стотици приятелски капсули кацат на плацдарма и за трийсет минути разтоварват повече от триста хиляди души. По всяка спусната рампа изтичва Златен и неизменно стъпва пръв на вража земя.

— Няма съпротива — отбелязвам тихо. Шлемът на звездната ми Черупка е отворен. Поглеждам нервно Мустанга.

Тя отмята руси кичури от очите си.

— Колкото по-дълго се окопаваме, толкова по-трудно ще ни изтикат. Защо изчакват?

— Искат да ни струпат на едно място като чепки грозде и после да ни стъпчат — гадае Севро. — Атомно оръжие?

— Глупави деца! — Юпитер пребърква джобовете на един от мъртъвците. — За това си имаме Сиви. Нека стъпчат тях. Те ще са като смазка, която ще улесни преминаването ни.

— Няма атомни оръжия — отвръща Мустанга. — Сензорите щяха да ги усетят от сто километра. — Тя оглежда земята долу. — Изчакват, защото нямат достатъчно хора да ни излязат насреща и да ни спрат в долината. Или сме ги изловили неподготвени, което е съмнително. Или са пратили твърде много войска да спре настъплението на Лорн. Или са изградили точки за блокаж в долината. Или строяват войските около Цитаделата. Или са ни заложили капан.

Умът й е машина.

— Заложили са капан — добавя тя след малко. — Но разчитат прекалено на него, за да ни задържи, докато преразпределят войски и оборудване. — Изсумтява презрително. — Статичната защита без масивна мобилна подкрепа е неприложима от времето на Линията Мажино насам!

— Но те знаят, че не искаме да погубим града, нито населението — казвам.

— Знаят го. — Мустанга нагласява дейтапада си и преглежда картата. — Което намалява тактическата ни гъвкавост.

— Тоталната война е по-лесна! — недоволства Юпитер. — Дайте да използваме смазката от Сиви, за да улесним преминаването си, после да пуснем бомби върху стените под щитовете. Достъпът осигурен.

— За да разрушиш един град, е нужен цял ден, а след това трябват петдесет години, за да го построиш наново! — сопва се Мустанга. — Ще се главиш ли за началник на реконструкцията?

— Да ти приличам на строител? — пита Юпитер.

— Коридорът до Егия е широк средно осемдесет километра, обграден от двете страни със седемкилометрови стени. Целият е зает от ферми и селски стопанства, снабдяващи града. Белона вероятно са осеяли цялото пространство с мини. Ако са имали време. Не им казахме точно кога ще дойдем. — Дали са имали време?

Мустанга ми прави знак да се отстраним.

Отдалечаваме се от останалия ми команден състав, а те се споглеждат и извъртат очи. Просторните коридори на двореца би трябвало да ми напомнят за минали победи, но тук ме обзема само остра меланхолия. Толкова много спомени. Толкова изгубени приятели, мисля си аз, когато виждам Сиви да кацат край замъка Минерва, където някога се дуелирахме с Пакс.

— Оттук до стените са осемдесет километра — казва Мустанга. — Можем да осъществим набега по план. Само защото не се възпротивиха при нашето кацане, не означава, че съществува някакъв нечестив замисъл. — Тя забелязва колебанието в очите ми. — Ние сме тук колкото заради Суверена, толкова и заради баща ми. Трябва да действаме премерено.

— Боиш се, че Лорн ще го убие, ако пръв проникне през южните градски стени — досещам се. — Нали?

— Знаеш миналото им.

— Да, знам го.

— А вярваш ли, че Лорн няма да тури край на старата вражда?

— Лорн не е убиец.

— Не. Той погубва онези, които го заслужават, като Такт. А баща ми го заслужава не по-малко от всеки. Затова трябва да побързаме. А ти трябва да кажеш на останалите за Суверена.

— Рок е разбрал. Преторианци на „Рожба на войната“.

Връщаме се и аз се обръщам към своя малък съвет:

— Знаете, че идваме тук заради Август, но има и втора причина да настъпваме към Егия. Суверенът е тук.

— Без майтап? — мърмори Клоуна.

Гнилогърбия се чеше по главата:

— Кръвогадост!

— В Цитаделата? — пита Чакълчето и сръчква възбудено притеснения Бурен с коляно.

— По всяка вероятност. Проследихме дотук Айя. По остатъчната радиация от бомбата, с която поразихме екипа й на Европа. Целта на другите нападения е да отвлекат войски от Егия, за да имаме шанс да проникнем отвъд стените й и да заловим Октавия, преди нейният Властелин на пепелта да пристигне с цялата мощ на своята армада. — И ако Синовете са свършили своята работа, както обеща Арес, ще можем да влезем в града, без да си проправяме път с бой през сто хиляди мъже и жени в доспехи.

— Касий в града ли е? — пита Севро.

Мустанга кима.

— Така мислим.

Севро се усмихва.

— Ако се натъкнете на Касий, не го нападайте — казвам. — Нито Карн, нито Айя.

— Искаш да офейкаме? — пита Клоуна обидено.

— Искам да живеете — отвръщам. — Наградата е Суверенът. Не се оставяйте на отмъщението или гордостта да ви разсейват. Ако я пленим, ние сме новата сила в Слънчевата система, приятели мои.

Виещите си разменят вълчи усмивки. Севро изпъчва рамене.

— Тогава стига сме си чоплили дирниците.

— Самият аз надали бих го казал по-добре.

Приятелски цепоКрили тътнат в небето и оглеждат за вражи сили по нашия път.

С цялата ни войска поемаме под строй през зеления каньон. Не се тътрим. Придвижваме се бързо. Спийдърбайковете са по-бързи от звездните Черупки. Възседналите ги Сиви и тези с „паяците“ се втурват напред след цепоКрилите и тежко бронираните капсули, които ще разтоварят войници още по-близо до стената. Лумналите проблясъци пред нас показват, че са взривили мини или сапьорите са си свършили работата. Няма как да сме сигурни. Тук каньонът се стеснява. И от двете страни в далечината се издигат грамадните му, покрити със зеленина стени, колосални и нереални, сякаш е земя на раса, много по-едра и велика от човека. Сред тези простори не мога да обхвана с поглед цялата си войска, виждам само върха на копието. Придвижваме се след бързоходните Сиви — подскачаща колона от вдъхващи ужас рицари в черни звездни Черупки. Пороят се сипе още по-мощно. Зад нас напредват танкове и колоните на пехотата с техните въздушни лодки — леки бронирани машини с плоска конструкция, които пренасят по сто души. Ще ги стоварят на километър от стените. Атаката на Лорн от юг до голяма степен ще е като тази.

— Дронове! — провиква се Севро по комуникатора. От едно малко депо в източната стена на каньона към нас се издига метален облак. Виещите се втурват подир заплахата и оръжията им раздират въздуха. При все това огънят на дроновете прави на пух и прах отряд летящи Обсидиани. Те рухват на земята, телата им са неразпознаваеми. Сега се носим над сгради. Градчета. Курорти. Имения. Хамбари. Прелитаме над езеро. Мълния присветва в небето, очертава ни и виждаме сенките си.

Сега съзирам защитната стена. Тя прегражда хоризонта като желязна завеса. С ширина деветдесет километра на това място в каньона и близо двеста метра висока тя прищипва долния край на щита. Езерата и реките тук не достигат крайната си точка, а протичат под стената през гъста мрежа от дуростоманени греди, издръжливи като корабен корпус. За да минат през тези греди, сто души трябва да си пробиват път десет часа.

Стените на повечето градове не са толкова масивни. Твърде скъпо излизат. Егия и Коринт са без конкуренция по качество на своите укрепления. Можехме да дойдем през тунелите, които се вият в утробата на Марс и свързват всеки град с неговите мини, ала аз не исках. Трябва да пазя някои тактики. И да давам пример.

Нападения като това не се протакат. Зная как протичат. Те са диви и налудничави. Технологията винаги печели срещу статичните обекти, стига решителността на обсаждащия никога да не секне. Едно време е било почти невъзможно крепост, защитавана от способен гарнизон, да се превземе с директно нападение, без това да се превърне в пирова победа. Затова сухопътните войски я обсаждали и принуждавали с глад защитниците да се предадат. Сега никой няма толкова търпение.

Егия е град с население двайсет милиона души, но колцина от тях дават пукната пара̀ за това кой ще победи днес? Между управлението на Белона и управлението на Август няма разлика. Медните и Сребърните ще ги е грижа. Но Червените, Кафявите, Розовите просто ще гледат как поредният господар поема веригите.

Сега те ще видят как кораби изпълват небето. Как бомби раздират въздуха. И ще се скупчат в обществените си жилища, и ще се страхуват от безликите мародери. Откак човекът съществува, след превземането на един град ехтят писъци на изнасилени, на ограбени, на пиянски ужас. Безподобните белязани не вземат участие в подобни диващини. Нито е изгодно, нито съответства на вкусовете им. Но ако някой превземе град със сила, Златните са убедени, че градът и всички в него вече са собственост на завоевателя. Щом си достатъчно силен, заслужаваш трофеите. Някои пощадяват трофеите си. Други ги хвърлят на вълците, предоставяйки градовете на своите армии от Обсидианови и Сиви като награда за пролятата кръв.

Ако аз мога да защитя Егия, ако успея да им покажа, че има и човек от по-добра порода, тогава, току-виж, спечеля и сърцето на Егия. Да я пленя. Да я защитя. И тези в нея да ме обикнат, както ме обича моята армия. Но първо трябва да строша черупката й.

Навсякъде покрай необятната защитна стена над стоманата трепти огън. Като мънички цветчета, разцъфващи бързо по деветдесет километра широката чисто сива стена. Вляво и вдясно от мен повеждат две фалшиви атаки. ЦепоКрилите там стрелят с релсови оръдия и се спускат настрана, докато обстрелват стената с боеприпаси. Ответният огън от оръдейните кули по стените разтреперва тъпанчетата ми и ушите ми започват да бучат. Искам да стисна ръката на Мустанга. Кимването й възпира ужаса в мен. Но едва-едва.

Сиви в бойни доспехи се втурват напред като безбройни мравки. Ракетни екипи се разгръщат и не след дълго изпращат летяща смърт сред защитниците. Трудно е да се възприеме всичко — като космическата битка горе, пласт над пласт от нападения и контранападения. Само че тук има и звук.

Мини отварят ями в моята войска. Отрядите убийци на Белона изскачат от стената сто метра по-нагоре и политат величествено с развети знамена, блестящи в злато. Щитовете им просветват, пронизани от оръжейния огън. Сред Белона виждам знаме с орел и вече съм готов да тръгна срещу него — мисля, че е Касий, но Мустанга ме сграбчва за ръката.

— Планът! — напомня ми тя и посочва реката. — Срещу тази стена всички ще умрем. Планът!

Трудно е да се помни. Трудно е да се помни, че целият този хаос е за отвличане на вниманието. Важни са реката и работата, свършена нощем от Синовете. Ако са я свършили. Реката се промъква под стената. Сто метра широка и още по-дълбока, тя вече влачи трупове към града.

Гмуркам се във водата. Усещам напрежението, когато течението забавя, а после ускорява придвижването ми. Пред нас се разпръсват риби. Странно е да не усещаш хлад. Виещите плуват край мен като торпеда. После и Рагнар поема с нас със своята група Обсидиани. Юпитер също. Всички скачат под водата. Мустанга е най-близо до мен. Оглеждам реката във вдигнатата от нас мътилка и откривам дара на Арес.

Ето го. На сто метра дълбочина — виждам го. Ако има нещо, което Червените умеят, то е да пробиват. А Синовете цяла нощ са ни подготвяли проход към града. Моите войници ще решат, че някакъв елитен отряд мелези е пратен тук преди армадата. Няма да разпитват как са били прерязани грамадните решетки, нито как са излъгали сензорите, предназначени да установяват повреди в тях.

— „Към пробива отново“^[1] — измърморвам, все едно Рок, Виктра или Такт биха могли да ме чуят. Включвам гравиБотушите си и тръгвам напред.

Проходът е тесен и хлътва под стената ниско над речното дъно. Минаваме двама по двама. Затова вземам със себе си най-добрия боец, Рагнар, и се гмурваме първи в подводния коридор. Комуникаторът ми пращи и предава новини за битката горе. Край стената губим.

Двамата с Рагнар разчистваме заедно тунела. Донякъде очаквах засада на Белона, но не се натъкваме на такава. Синовете добре са си свършили работата. Изчакваме от другата страна, все още под водата, на сто метра дълбочина на речното дъно. Идват и другите от отряда ми — Мустанга, Севро и останалите Виещи. Още петдесет Златни и тройно повече Обсидианови и Сиви.

Щом всички се събираме на дъното, казвам в комуникатора:

— Всички си знаете задачите.

Севро протяга брониран юмрук и се чукваме. Същото прави и Мустанга. Рагнар отдава чест със свит юмрук върху сърцето. Юпитер се прозява в комуникатора. Клоуна, Чакълчето и Бурена нахъсват Виещите и размътват тинята по дъното на реката. Секундите отлитат. Бръсначът ми е навит около ръката. В лявата ми длан — пулсЮмрук. Усещам тупкането на сърцето си и хладния допир на медальона до гърдите. Чувам пукота на хаоса навън. Юмруците ми на Пъклолаз се свиват. Очите ми се затварят. Севро пуска сонда нагоре да провери дали на брега е безопасно.

Аз трябва да намеря Суверена.

Рагнар — да отвори портите.

Мустанга — да свали щита, та Рок да прати подкрепления и да превземем града с един съкрушителен замах. Не ми се иска тя да ме оставя, но не мога да поверя задачата на никой друг.

Вяра. Трябва да вярвам, че тя ще оживее, да вярвам, че нейните Обсидиани ще я опазят и че тя сама ще се опази. Тежест притиска сърцето ми — страх, че Мустанга няма да се върне. Струва ми се, че тя вече пропада в тъмното. Ако умре, тя ще умре, повярвала в една лъжа. Заричам се, ако оцелеем, да й кажа всичко. Заслужава поне това.

Оживей. Оживей. Всички вие — оживейте!

Мустанга потегля надолу по реката, километри по-надолу, докато стига до парка край генераторите. Сподирям я с поглед и се мъча да намеря някаква опора, нещо, към което да отправя молитви. Баща ми е с мен, Ео също. Усещам присъствието им в ударите на сърцето си.

Затварям очи.

Севро прибира изпратената горе сонда и казва, че е чисто, само някакво момиченце си играело в калта над нас.

— Бийте се един за друг! — казвам по комуникатора на тези до мен на дъното. — След мен!

Задействаме гравиБотушите си, издигаме се във водата и изскачаме от реката като мастиленочерни страшилища. От черните ни звездни Черупки капе вода, докато прелитаме над речния бряг, разкалян от дъжда, валял, преди да вдигнат щитовете над града. Под нас самотно Кафяво момиче без броня стои, затънало до глезени в калта. Взирам се в него изпод страшния си черен шлем. То трябва да се крие със семейството си, а не да е навън в обсадения град. Нещо не е наред.

Щом ни вижда, вади от една кошница малък кълбообразен уред. Мълния прорязва небето. По подгъва на официалната й рокля полепва кал и тя става още по-тъмнокафява.

— Застреляйте я! — изръмжава Севро.

Блъскам ръката му. Вместо изстрела му избухва едно дърво. И щом вдигам очи, виждам високо горе на стената, далеч извън обсега на изпратената от Севро сонда и на ЕМИ кълбото в ръката на момичето, рицари от Белона и техните Обсидианови свити. Те чакат.

Момичето натиска едно копче на кълбото.

И тогава смъртта се развихря.