Пиърс Браун
Златен син (12) (Книга втора от „Червен изгрев“)

12.
Върбата

Връщам се на тържеството с наперена походка.

Златните са заели местата си и официалностите са започнали вече сериозно. Не действам деликатно — пъхвам се под масата и тършувам по земята за медальона с пегаса. Слагам го в джоба си. Приглаждам връхната си дреха. Не обръщам внимание на въпросителните погледи и дръзко се отдалечавам от масата на Август към обекта на своя интерес. Плиний изсъсква името ми. Подминавам го. Той няма понятие какво съм подготвил. Плиний е от хората, които определят правилата. Аз съм по-скоро от тия, които ги нарушават.

Снова между масите, на които са настанени благородните родове, и по мен полепват погледи, тъй както сняг полепва по камък, търкалящ се надолу по планински склон. Усещам как те увеличават скоростта ми. Походката ми е нехайна, ръцете ми са заредени с опасност като мускулите на пъклена пепелянка. Хиляди ме гледат. Шепотът се стеле подире ми като наметало, щом проумяват към кого съм се насочил — той седи на дългата си маса, обкръжен от членовете на своето семейство: съвършен Златен мъж, който внимателно слуша речта на своя Суверен. Тя проповядва единство. Редът и традицията са от първостепенно значение. Все още никой не се надига да ме предизвика. Може би не разбират. Или може би усещат моята сила и не смеят да се изправят.

Белона забелязват шепота и се обръщат почти едновременно — семейство от над петдесет души, — за да ме видят: военен, облечен целият в черно. Млад и неизпитан във война. Неоцапан с кръв извън коридорите на Института и астероидите на Академията. Някои са стигнали до извода, че съм луд. Други са ме наричали храбър. Тази вечер съм и двете. Тежестта я няма. Цялото напрежение, което се оставях да ме смаже, докато ме тревожеха очаквания, докато заобикалях вземането на решение. Самото въплъщение на устрема, аз си казвам: не замирай неподвижно. Не спирай. Никога не се спирай.

Гласът на Суверена прозвучава несигурно.

Късно е да се връщам назад. Втурвам се.

Усмихвам се.

И празненството потъва в гробно мълчание, когато подскачам трийсет стъпки нагоре във въздуха при ниската гравитация и кацвам върху масата на Белона. Трошат се чинии. Сервитьори се разбягват. Белона се дръпват назад. Някои крещят по мен. Някои не помръдват дори и когато виното им се разлива. Суверенът наблюдава, обзета от любопитство, а Фурии редом с нея се оживяват. Плиний като че всеки миг ще издъхне. Вкопчил се е панически в коленете си. До него Чакала е странен и неразгадаем като самотно пустинно създание.

Тази вечер не съм си сложил официални обувки. Ботушите ми са дебели и тежки. Те пропукват порцелана, докато крача по масата на Белона, трошейки блюда с пудинг и мачкайки крехките пържоли. Кръвта ми пулсира в мен. Опиянявам се. Издигам глас.

— Моля за внимание! — Стъпквам една чиния с грах. — Може и да ме познавате. — Чува се нервен смях. Разбира се, че ме познават. Те познават всички достойни, макар и моите достойнства да са по-скоро слух, отколкото реалност. Виждам Фуриите да шушнат на Суверена. Виждам Такт ухилен така, сякаш ще се пръсне. Карн се привежда нервно напред. Виктра се ухилва на Чакала. Виждам дори как Антония смушква един висок и ведър Златен. Избягвам да поглеждам Мустанга. Плиний бръщолеви в ухото на Август. Август вдига ръка да му затвори устата. — Слушате ли ме? — питам.

Да. Слушат ме.

— Сядай си, момче! — провиква се някой.

— Накарай го де! — отговаря пиянски Такт. — Няма да го направиш? Така и подозирах!

— За тези от вас, които не знаят, аз съм улан на Дом Август — за около още час. — Те се смеят. — Аз съм онзи, когото наричат Жътваря от Марс, който повали един истински Безподобен Рицар, който щурмува Олимп и пороби своите Проктори. Името ми е Дароу ау Андромед и бях оскърбен. Ние, Безподобните белязани, сме потомци на Златни прадеди. На завоеватели с железни гръбнаци. Доблестни мъже, доблестни жени. Но пред вас днес аз виждам семейство, което е загубило честта си. Семейство с гръбнаци от тебешир. Покварено и измамливо семейство на лъжци и страхливци, заговорничещо да открадне незаконно губернаторския пост на моя господар!

Строшавам с ботушите си един поднос. Кой знае дали заговорничат за това, или не? Добре звучи. Изглежда, сякаш че заговорничат. А и това е маската, която ми е нужно да носят. Карн откликва прекрасно, като вади бръснача си и се юрва срещу мен. Баща му, Императорът, му махва да се върне на мястото си. Претор Келан като че се готви да ме хване за краката и да ме смъкне долу, където Кагни несъмнено ще ми пререже гърлото със собствения ми бръснач. По-младите момичета от семейството им ме мислят за демон. Демон, убил техния братовчед, техния брат. Представа нямат какво съм в действителност. Но може би благородната госпожа Белона има. Същински мъртвец в скръбта си, тя седи, заобиколена от своята челяд като измършавяла лъвица. Те се осланят на нея толкова, колкото и на съпруга й. Последното, което забелязвам, е треперенето на дългата й десница, сякаш копнее за нож, с който да ме съсече.

— Това семейство ме оскърби двукратно. Веднъж в калта на Института. И отново — в Академията: този… и този… и този. — Посочвам всички, които ме биха в градините. Сега виждам Касий близо до горния край на масата, редом с баща си и майка си. Мустанга седи до него. Лицето й е маска. Разочарована? Разтревожена? Скучаеща? Когато тя повдига вежда насреща ми, аз срещам погледа й, тръгвам към нея и поставям крак на ръба на гарафата с вино пред Касий. Всички погледи се фокусират там като светлина, пропадаща в черна дупка. Времето и пространството спират. Всичко се огъва напред. Присъстващите затаяват дъх. — Всички съдилища на Златните позволяват един мъж да защити честта си срещу всяка сила, която я поругава несправедливо. От древните територии на Земята до ледения търбух на Плутон правото на предизвикване на двубой съществува за всеки мъж и всяка жена. Моето име, благородни господа и дами, е Дароу ау Андромед. Върху моята чест се изпикаха. И настоявам за удовлетворение!

Бутам гарафата и виното се излива в скута на Касий.

Той избухва насреща ми. Навсякъде из великолепния гуляй Златни скачат от столовете си с гръмогласен рев. Такт се втурва насам от нашата маса заедно с Лето, Виктра, всички адютанти и знаменосци на васалите на моя АрхиГубернатор: Корво, Юлии, Волокс, грамадите Телеман — семейството на Пакс. Бръсначи изплющяват в ръцете им. Проклятия разцепват зимния въздух. Айя, най-огромната и най-черна от Фуриите, се навежда над масата на Суверена и изревава:

— Прекратете това безумие!

Безумието едва започва.

Ръцете ми треперят както едно време в мината. И сега, както тогава, съм заобиколен от змии.

Тях изобщо не ги чуваш — пъклените пепелянки. Рядко успяваш да ги видиш. Черни като зеници, те се приплъзват в сенките, докато нападнат. Но когато са наблизо, те обзема страх. Страх, който няма нищо общо с грохота на сондата. Няма нищо общо и с пулсиращата жега, от която ти се гади, и която се натрупва в топките ти, докато дълбаеш хиляди тонове скала и цялото това триене се излъчва нагоре и оформя блато от пикня и пот вътре в скафандъра ти. Това е страхът, че смъртта идва. Като сянка, преминала над душата ти.

Този страх ме изпълва сега, когато тези Безподобни се изправят около мен — тълпа от змийско злато. Шушукат. Съскат. Опасни като смъртта.

Снегът по земята скърца под тежките ми ботуши. Превивам гръб, когато Суверенът проговаря. Тя споменава „чест“ и „традиции“. Как военните дуели са белег за величието на нашата раса и затова тя ще направи изключение този ден. Можем да се дуелираме зад игралните площадки. С тази кръвна вражда трябва да се приключи тук и сега, пред августейшата особа на нашата раса. Тъй уверена е тя в своя нов-новеничък Рицар Олимпиец. Защо пък да не е? Той ме е убивал и преди.

— За разлика от стародавните страхливци ние се разплащаме плът за плът. Кост за кост. Кръв за кръв. Вендетите приключват на Кървавото място virtute et armis — декламира Суверенът.

Чрез доблест и оръжие. Без съмнение тя вече е разговаряла със своите съветници. Те са казали, че съм по-слабият, че Касий е по-добрият фехтовач. Никога нямаше да се стигне чак дотук, ако не я бяха уверили в благоприятния изход.

— Както е било и при нашите прадеди, и сега битката е до смърт — обявява тя. — Има ли някакви възражения?

На това се надявах.

Нито аз, нито Касий казваме нещо. Мустанга излиза напред, за да се противопостави, ала Фурията Айя поклаща глава и я спира.

— Тогава днес, res, non verba — „действия, не думи“.

Разговарям със своя господар, преди да изляза в центъра на оформящия се сега кръг, докато Кафяви отнасят масите от снежната равнина. Плиний се навърта покрай Август. Също и Лето, Такт, Виктра и великите Претори на Марс. Толкова много прочути лица, толкова воини и политици. Чакала е застанал по-нататък, по-нисък от останалите, безстрастен, и не разговаря с никого. Питам се какво ли щеше да ми каже, ако нямаше да го чуят толкова много уши. Не изглежда сърдит. Може би се е научил да се доверява на плановете ми. Той кимва с глава, сякаш чете мислите ми. Все още сме съюзници.

— Този спектакъл заради мен ли е? От суета? Заради любов? — пита Август, когато заставам пред него. Погледът му се забива в мен и се мъчи да открие смисъл. Не мога да се сдържа и бързо поглеждам Мустанга. Дори и сега тя ме отвлича от задачата ми.

— Толкова си млад… — той говори почти шепнешком. — Онова, което го пише в приказките, не е вярно — любовта не надживява подобни случки. Поне не и любовта на дъщеря ми. — Той се умълчава и потъва в размисъл. — Нейната душа е като тази на майка й.

— Не го правя заради любов, господарю мой.

— Нима?

— Не. — Прекланям глава пред него и си припомням висшеЖаргона на Матео. — Дългът на сина е величието на бащата! Не е ли тъй? — Подгъвам коляно.

— Ти не си ми син.

— Не. Белона го убиха, откраднаха ви го. Първородният ви син Клавдий е бил всичко, на което може да се надява един мъж — син, по-добър и по-умен от баща си. Затова позволете да ви поднеса за подарък главата на техния любим син. Стига увъртания. Стига с тяхната политика. Кръв за кръв!

— Господарю мой, Юлиан беше едно нещо, но Касий… — обажда се Плиний.

Август не му обръща внимание.

— Ридая за вашия благослов — повтарям аз настойчиво към господаря си. — Колко дълго ще задържите благоволението на Суверена? Месец? Година? Две? Скоро тя ще ви замени с Белона. Вижте как покровителства Касий. Вижте как открадва нашата рожба. Вижте как другата ви рожба поема по пътя на Сребърен. Наследниците ви са изчерпани. Времето ви като АрхиГубернатор ще свърши. Така да бъде. Защото не сте мъж, достоен за АрхиГубернатор на Марс. Вие сте мъж, достоен за негов крал!

Очите му проблясват.

— Ние нямаме крале.

— Защото никой не е посмял да си извоюва корона — казвам. — Нека това е първата крачка. Изплюйте се в очите на Суверена. Направете ме меч на своето семейство.

Вадя нож от обувката си и бързо рязвам кожата си под окото. Кръвта струи като сълзи. Това е древен благослов от железните прадеди, Завоевателите. И той ще смрази онези, които го видят — реликва от една отминала и по-сурова епоха. Това е благослов от Марс. Благослов на желязо и кръв. На вилнеещи кораби, изпепелили прочутата Армада на Британик над земния Северен полюс и запратили бързите убийци от Империята на изгряващото слънце сред астероидния пояс. Очите на моя господар пламват като раздухани задрямали въглени — разпалват се бавно, а после лумват отведнъж.

Спечелил съм го.

— Давам своя благослов на драго сърце. Каквото сториш, стори го в моя чест. — Той се навежда към мен. — Стани, златнородени. Стани, от желязо изковани. — Август докосва с пръст кръвта, а после го притиска под своето око и оставя белег. — Стани, Човеко от Марс, и вземи със себе си моя гняв.

Изправям се сред шепот. Това сега не е обикновено счепкване между момченца. Това е бой между родове. Герой срещу герой.

— Hic sunt leones — казва той и накланя глава. — Отчасти предизвикателство, отчасти благославяне. Каква суетна свиня е този мъж! Той знае колко отчаяно се стремя да не загубя благоволението му. Знае, че е застанал върху буре с барут и си играе с кибрит. И все пак очите му сладострастно блещукат и той жадува за кръв и за обещанието за власт така, както аз жадувам за въздух.

— Hic sunt leones — повтарям като ехо аз.

Отново се отправям със спокойна крачка към центъра на кръга и кимвам на Такт и Виктра. Те докосват дръжките на бръсначите си, останалите адютанти — също. Нашата мисъл — мисълта на глутница, е изострена.

— Късмет! — пожелава ми Такт.

Горе в небесата корабите безшумно плават из дългата нощ. Дървета се полюшват на ветреца. В далечината блещукат градове. Земята е увиснала над нас като раздута луна и аз развивам своя бръснач от китката си.

Докато майката на Касий го целува по челото, Мустанга идва при мен.

— Значи сега си пионка? — пита ме бързо тя.

— А ти си трофей?

Тя трепва, преди устните й да се извият в едва забележима насмешка.

— Ти казваш това на мен? Аз дори не мога да те позная!

— Нито пък аз, Виргиния. Сега служиш на Суверена?

Но аз я познавам, въпреки страховитата бездна, заради която сега я чувствам по-скоро чужда, отколкото приятелка. Стягането в гърдите ми е заради нея. Както и неловкото напрежение в ръцете ми, докато те копнеят да я докоснат, копнеят да я прегърнат и да й кажат, че всичко това е маска, преструвка. Аз не съм пионка на баща й. Нещо повече съм. Всичко това е за добро. Само че не за тяхно добро.

— Виргиния! — Тя вирва глава насреща ми и се усмихва тъжно, когато благоволява да хвърли поглед на две хилядите Белязани, застанали в очакване. — Знаеш ли, през последните години се питах… Сигурно е трябвало да се запитам от самото начало, обаче ти изглеждаше толкова различна, че това ме разсейваше. Само че сега ще попитам. — Светналият й поглед се врязва в мен, търси, преценява. — Ти ненормална ли си?

Поглеждам към Касий.

— Ненормална ли си?

— Ревност? И таз добра! — Тя се навежда към мен и зашепва сурово: — Жалко, защото не ме уважаваш достатъчно, за да се досетиш, че и аз си имам свой план! Мислиш си, че съм тук, защото изтерзаните ми слабини са ме тласнали в прегръдките на Белона? Моля ти се! Аз не съм разгонена кучка! Аз закрилям семейството си с всички средства, с които се наложи! А ти кого закриляш освен себе си?

— Щом си с него, ти предаваш семейството си. — Не разполагам с фалшив отговор, сравним с истината. Трябва да понеса: за нея аз ще съм злодей. И все пак не мога да я погледна в очите. — Касий е покварен човек!

— Порасни най-сетне, Дароу. — Тя сякаш се готви да каже нещо по-дълбокомислено, но само тръсва глава и докато ми обръща гръб, подхвърля: — Той ще те убие. Ще се опитам да убедя Октавия да сложи край на това по-рано. — Отначало думите й са неясни. — Да не беше идвал на тази Луна!

Тя ме оставя и стисва ръката на Касий, а после се присъединява към свитата на Суверена на издигнатия подиум.

— Най-сетне сами, стари мой приятелю — казва Касий и ме съсича с усмивка.

Някога бяхме като братя. Деляхме храната си и се надпреварвахме през онзи първи ден в Института. Щурмувахме заедно Дом Минерва. Как се смя той, когато им отмъкнах готвачката, а Севро — знамето им! Онази нощ препускахме в галоп из равнините, огрени от луните близнаци. Помня мъката в очите му, когато плениха Куин. Когато сродникът ми Тит го преби и се изпика върху него, как усещах напиращите в очите ми сълзи тогава, когато бяхме като братя, преди всичко да рухне!

Снегът с вкус на канела и портокал продължава да вали. Поръсва къдравата му коса. Широките му плещи. Когато Касий се би с мен за последно, се бихме в снега. Той заби ръждивата стомана ниско долу в корема ми и ме заряза умиращ сред собствените си нечистотии. Не съм забравил как завъртя меча, та раната да не се затвори.

Сега мечът му е абаносов.

Той се вие пред него — тесен меч, дълъг над метър в твърдо състояние. Над двуметров плющящ бръснач, когато го освободиш с щифта на дръжката — той изпраща химически импулс през молекулярната структура на острието. Златни знаци се редят по острието и разказват за потеклото на неговия род. За победите им. За Триумфалните тържества, провеждани в тяхна чест. Стари, надменни и могъщи. Моето острие е голо, по него няма украса.

— Значи аз взех онова, което беше твое — казва той, докато се приближава, и кимва към Мустанга.

Разсмивам се.

— Тя никога не е била моя. И несъмнено не е и твоя!

Белият пристига забързан, облечен в тога. Плешив. Прегърбен.

— Но аз съм я притежавал така, както ти не си. — Понижава глас, за да чуваме само ние двамата. — Питам се дали лежиш самотен нощем и си мислиш за насладите, които й давам аз? Дразни ли те, че зная как се целува тя? Как въздиша, когато едва докоснеш шията й?

Не отговарям.

— Че тя шепне моето име, а не твоето? — Той не се смее. Може и да изрича думите с нежелание, ала е готов да каже каквото и да е, за да ме нарани. Общо взето, той не е лош човек. Но просто е моят лош човек. — Всъщност тази сутрин го простена, когато проникнах в нея.

— Какво би казал Юлиан, ако можеше да те види сега? — питам.

— Щеше да повтори думите на майка ни и да ме помоли да те убия.

— А нямаше ли да заплаче, като види, че си се превърнал в дявола?

Той разгъва бръснача и включва егидата си. Собствената ми егида жужи, когато я задействам — йонносин прозрачен енергиен щит, приведен леко навън пред лявата ми ръкавица, една стъпка дълъг и две — широк. Снегът се разтапя, когато замахвам с егидата към земята. Около синята светлина се оформя мъгляв ореол.

— Всички сме дяволи. — Неочакваният му смях се издига нагоре като копринена панделка, понесена от ветреца. — В това винаги е бил проблемът ти, Дароу. Ти имаш нереална представа за себе си. Мислиш, че някъде в теб е скрит морал. Мислиш се за нещо повече от нас, докато в действителност си по-долу. Вечно играеш игрички, които не можеш да овладееш, срещу хора, с които не можеш да се равняваш.

— Срещу Юлиан бях достатъчно наравно.

— Копеле! — Лицето му се разкривява и той се втурва напред, реве нечленоразделно и ме събаря по гръб, преди Белият да успее да даде благословията. Изкрещяват ни да спрем, но щом бръсначите заплющяват, виковете утихват и всички очи се отварят широко, когато металът човекоубиец надава вой сред бавно стелещия се сняг. Той прилага принципите на крават. Четири секунди прецизно кинетично насилие, отстъпление. Прецени. Действай.

Ние издаваме единствените звуци на това странно място. Чудатият, пронизителен вой на огъващ се бич. Звънтенето на твърдото острие. Пукотът, когато егидите на левиците ни пръскат бели искри, щом острието се забие в тях. Скърцането на снега и плющенето на кожени ремъци.

Въпреки гнева Касий е в съвършена форма. Нозете му пристъпват, без да се кръстосват; хълбоците му се полюшват, когато се втурва в атака. Дишането му е равномерно, ритмично. Той замахва напред и бичът му изплющява, после втвърдява острието и го издига нагоре — цели се в слабините ми. Движенията му са светкавични. Обиграни. Отработени от майстори и Мечове на Обществото. Лесно се вижда защо е разгромявал противниците си още от дете, защо ме изкорми в Института. Защото враговете му се бият като него, ала по-бавно. Аз не се бия като тях. Научих урока си.

Сега и той ще научи своя.

— Упражнявал си се. Можеш да отбиеш поредица от шест маневри — казва той и се оттегля назад. Стрелва се напред, финтира нависоко и замахва ниско, за да порази глезените ми. — Но при все това си новак. — Той ме обсипва с вихрушка от седем удара и замалко да промуши дясното ми рамо. Разпознавам схемата на действие, но все още реагирам на скоростта му една идея по-бавно. Едва се измъквам, отскачайки в последния момент, и избягвам раняване. Следват още две поредици от седем атаки в бърза последователност. Едва убягвам от последната, падам на коляно задъхан, оглеждам събралите се наоколо гости.

— Чуваш ли това? — пита той. Нищо не чувам освен вятъра и тупкането на сърцето си. — Така звучи самотната смърт. Няма кой да плаче, никого не го е грижа.

— Аркос ще го е грижа — прошепвам.

Той се вцепенява.

— Какво каза?

— Лорн ау Аркос ще го е грижа, ако последният му ученик умре — казвам, преставам да се преструвам, че дишам на пресекулки, и гордо изправям гръб. Касий се взира в мен, все едно е видял призрак. Колебае се. Разколебани са и онези, които чуват какво казвам. — Докато вие ядяхте, аз тренирах. Докато пиехте, аз тренирах. Докато търсехте наслади, аз тренирах — от седмиците след Института до дните преди Академията.

— Лорн ау Аркос не приема ученици! — съска Касий. — От трийсет години насам!

— Направи изключение.

— Лъжец!

— Нима? — смея се аз. — Да не си мислеше, че съм дошъл тук да ме убият? Мислеше си, че моят живот ти се полага по право? Не, Касий. Дойдох тук, за да те съсека пред родителите ти!

Той пристъпва назад, погледът му танцува към баща му, към Карн. Вирвам глава пред него.

— Ела сега, братко! Не искаш ли да видиш колко добре всъщност умея да се бия?

Той се позабавя и аз го нападам като някакъв нощен хищник, с рамене, превити от първично пестене на сили, безшумен като самия мрак.

В паметта ми изникват думите на Лорн: Глупакът къса листата. Дивакът сече ствола. Мъдрецът копае корените. И така, аз разлепвам краката му и изпращам към него поредица след поредица от атаки. Не за четири секунди, както учат Златните. За седем секунди. После — шест; редувам ги, а после нарушавам схемата. Поредица от дванайсет маневри.

Защитата му е прецизна. И ако се биех, както той ме е учил да се бия, щях да умра от неговата ръка. Но да се движа ме е учил чичо ми, а да убивам ме е учила легенда. Нападам яростно, въртя се, откъсвам се от земята и нанасям удари надолу, връхлитам върху него като мощен ураган, удрям го, блъскам го и го смазвам. А когато той напада, се навеждам настрани до мига, в който мога да го сломя, както ме е учил Лорн ау Аркос. Движа се в кръг. Никога не отстъпвам. Когато човек позволи да го изтласкат назад, не се открива никаква възможност за атака. Използвай тяхната сила, за да създаваш нови ъгли на нападение. Извивай се около него. Пътят на върбата. Красив, плавен, като пролетна песен в защита, а после — плющящ и ужасен като клоните на върба късно зиме, когато ледени ветрове се спускат с писък от планините.

Вътре в мен Червеното среща Златото.

Острието ми проблясва — ту бич, ту извит Секач. То се блъсва в меча му и егидата от лявата му страна пращи от силата на ударите ми. Касий залита. Той е отличен боксьор, който губи от изпаднал побойник.

Смея се. Смея се като луд и шокираната тълпа около нас надава одобрителни викове; разнасят се писъци, когато удрям толкова здраво егидата на Касий, че тя се претоварва. От устройството на ръката му със свистене изскачат искри. Там отварям рана, после и на лакътя му, на капачето на коляното му, на глезена. Замахвам нагоре с острието и разрязвам лицето му. Спирам, бавно се оттеглям назад и заемам позиция с бича, който се огъва в извит Секач. Тези, които гледат това, никога няма да го забравят.

Жените крещят за Касий. Любовници от младините му, които сега гледат мъжа, с когото са израснали, мъжът, който ги е вкарвал в леглото си, зарязвал ги е с лъжливи обещания и ги е карал да си мислят, че са загубили най-силния от поколението. Те гледат как друг мъж го превръща в тресяща се кървава пихтия.

Унижавам го. Но всичко това си има цел. Всичко е, за да кипне къкрещата вражда между Белона и Август и да възври във война.

Обикалям кръга като лъв в клетка, докато заставам пред Император Белона.

— Синът ти ще умре! — изревавам като дивак на една стъпка от лицето му.

Той има набито тяло. С квадратна челюст, благ, с островърха брада. В очите му блещука обещание за сълзи. Нищо не казва. Той е благороден мъж и ще върви по пътя на честта, дори и това да значи любимият му син да умре пред очите му.

Дори и в разгара на моята ярост аз усещам срама. Усещам ужаса да бъдеш мъжа, дошъл от тъмното, за да стъпче едно семейство.

— Само ще гледаш ли? — крясвам на Белона. Съпругата на Император Белона не е толкова благородна. Тя кипи от гняв и поглежда обвинително Суверена. Виждам какво иска.

Връщам се при Касий. Ще им се наложи да гледат, без да направят нищо, както аз гледах Ео.

— Благородна госпожо Белона, достатъчно благородна ли сте да гледате как Касий умира? Да го гледате как изчезва от света?

Устните й се извиват. Тя прошепва на Карн, на Кагни:

— Това ли е силата на Дом Белона? Нима ще гледате като овце как вълкът влиза в кошарата?

Разигравам грандиозен спектакъл за онези от стадото на Белона, чиято кръв кипи. Касий се опитва да се бие. Препъва се, когато срязвам капачката на коляното му, и се строполява в снега, а после отчаяно се надига на крака. Кръвта рисува тъмна сянка в нозете му. Точно така, без да бърза, той уби Тит. Обзет е от паника, поглежда семейството си и знае, че ги вижда за последен път. Те си нямат Долина. Този живот е техният рай. Въпреки всичко гледката е тъжна и ми е жал за него.

Кагни, подстрекавана от господарката Белона, вече е излязла крачка напред, хубавото й лице с остри черти е разкривено от гняв. Трябва само да нараня още мъничко силния й братовчед Касий. Но Император Белона я дръпва обратно със строга ръка. Той гледа мрачно и ядно Август, а после се взира в събралите се.

— Нито един Белона не бива да се намесва. Залагам честта си.

И все пак жена му не се съгласява. Тя вперва още веднъж настоятелен поглед в Суверена и Суверенът вдига ръка.

— Спри! — извиква тя. — Спри, Андромед!

Аз всъщност се слисвам от намесата.

Всички поглеждат към подиума на Суверена. Касий се мъчи да си поеме дъх. Не е възможно тя да е толкова глупава! Дали? Намесата потвърждава мълвата и за мен, и за всички. Суверенът разкрива кого фаворизира. Тя е избрала семейство Белона. Те ще изместят Августовци на Марс. Касий сигурно е бил важен за този план. Сега поради грешната й преценка той ще умре и планът й ще се провали. При все това нямах представа, че тя ще постъпи така, както се готви да постъпи. Толкова е глупаво. Толкова недалновидно. Гордостта я е направила слабоумна.

— Към правилата има допълнение. Тъй като Белият не бе способен да даде обичайната благословия, двубоят ще е до смърт или отказ — обявява тя и поглежда майката на Касий. — Това са ограниченията за дуела. Толкова много от нашите безценни деца губим в училищата ни. Няма нужда да погубваме тези двама отлични мъже заради училищни лудории.

— Суверене мой — провиква се Август, алчен за кървавата си награда, — законът ясно го постановява! След като двубоят е обявен, правилата не може да бъдат променяни от мъж или жена.

— Ти цитираш закони. Приятна ирония е, че излиза от твоята уста, Нерон.

Сред тълпата се подхилват, което ми подсказва, че отново се носят слуховете за това, че е уредил победа за Чакала в Института.

— Суверене мой, по този въпрос ние подкрепяме Август! — прокънтява глас. Даксо ау Телеман излиза наред. По-големият брат на Пакс, на ръст колкото беше приятелят ми, но не чак такъв звяр. Не мъж канара, а по-скоро мъж снажен бор. Също като баща си Кавакс той е плешив, но по главата му са гравирани Златни ангели. В сънените очи, сгушени под големи рунтави вежди, танцува палава искрица.

— Не е изненадващо! — изръмжава майката на Касий.

— Вероломство! — изревава Кавакс, бащата на Даксо. Той приглажда ту двувърхата си рижа брада, ту едрата питомна лисица, която е гушнал в лявата си ръка. — Това вони на вероломство и фаворизация! Нравът ми е кротък. Но се чувствам обиден. Обиден!

— Внимавай, Кавакс — казва ледено Октавия. — Някои думи не можеш да си вземеш назад.

— Защо иначе да ги произнася? — пита Даксо и поглежда семействата от Газовите гиганти, сред които знае, че ще открие съюзници в този спор. — Но съм убеден, че сега той би ви посъветвал, Суверене мой: дори и вашите думи не могат да променят закона. Баща ви е научил това от собствената ви ръка, не ли така?

Фуриите на Суверена пристъпват заплашително напред. От своя страна Суверенът си позволява само най-строга усмивка.

— Но ти, млади Телеман, забравяш, че моята дума е закон.

Така не се прави. Един Златен може да управлява други Златни. Но заявявай властта си на свой собствен риск. Суверенът от толкова отдавна седи на Утринния трон, че е забравила това. Думата й не е закон и сега тя се превръща в предизвикателство.

Което аз приемам с отворени обятия.

Щом среща погледа ми, тя разбира, че думите й са грешка, и в този миг и двамата осъзнаваме, че аз мога да предприема един ход, който тя не може да контрира.

— Няма да откраднете онова, което е мое! — изръмжавам.

Завъртам се и нападам Касий. Той замахва нагоре с острието си. Касий не ме остави да се предам в калта на Института. Знае, че сега и аз няма да го оставя да се предаде. Когато атакувам, лицето му пребледнява. Той си мисли за всичко, което ще загуби. Колко безценен е животът му. Златен докрай! Някои ми крещят да спра, надават вопли, че не е справедливо.

Това е самата справедливост.

Те биха ме оставили да умра.

Той се хвърля към гърлото ми. Финт. Изплющява с бръснача си надолу, за да се увие около крака ми. Очаква да отскоча. Връхлитам право върху него под дъгата на замаха му, прескачам над главата му при ниската гравитация, а после, без да поглеждам, замахвам с бича си назад. Бичът ми се увива около протегнатата му десница. Натискам копчето, което кара бръснача да се свие, и с пукота на замръзнал клон през зимата откършвам ръката, стиснала меча, на Касий ау Белона.

Мълчанието и писъците се разпределят по равно. Не се обръщам, много време не се обръщам. Когато най-сетне го правя, заварвам Касий все още на крака — той се олюлява, няма да го бъде дълго на тоя свят. Когато Касий се строполява, никой друг не помръдва. Баща му е вперил мълчаливо поглед в земята.

— Спрете, казах! — извиква Суверенът. Две Фурии скачат от подиума и когато се приземяват, сабите подскачат в ръцете им.

— Довърши! — крясва Август.

Пристъпвам горделиво към Касий. Той ме заплюва с разтреперани устни. Дори и сега демонстрира презрение. Вдигам меча си. Тогава една ръка обвива китката ми. Хватката не е желязна, а мека. Топъл допир до кожата ми. Нежен.

— Ти победи, Дароу — казва тихо Мустанга, когато ме заобикаля, застава пред мен и ме поглежда в очите. Фуриите се спират извън кръга. — Не губи себе си заради това.

Не можех да си представя как Ео ме гледа от Долината. В този пъкъл съм загубил вярата си. Мустанга ми я припомня със замах. Ео може би ме гледа, а може би не. Само едно е сигурно. Сега Мустанга ме гледа и това, което виждам в очите й, ми стига да оставя ръката си да се отпусне до тялото. И тогава тя се усмихва, сякаш ме вижда за пръв път от години.

— Ето те и теб.

— Убийте го! — надава вопъл майката на Касий. — Убийте го сега!

— Не! — изревава Император Белона. Късно е.

Очите на Мустанга се отварят широко.

Обръщам се тъкмо навреме, за да видя как кръгът се разпада, рухва навътре, сякаш е пясъчен. Не наведнъж, а колебливо. Един Белона търчи към мен в мълчание — глухо и смъртоносно. След него и друг. После от групата на Август се отделя Такт и идва насам. После и още един улан. Чувам бойния вой на своя приятел. Отеква и втори. Тук има не един Златен, който е бил в моята войска.

Кагни ау Белона първа стига до мен. Откраднатият ми меч със стържене се устремява към шията ми. Привеждам се, но щях да загубя главата си, ако Мустанга не бе замахнала със своето оръжие, за да отбие удара. Искри жилят лицето ми, Такт напада Кагни отстрани и я срязва на две.

Писъци.

Кървавото място рухва напълно. Златни от Белона и Август се втурват да защитят своите. Други побягват. Карн замахва към Такт — за моя приятел това е в повече. Притичвам му се на помощ и го спасявам, докато Виктра и останалите застанат между Карн и нас. Мустанга се изгубва сред свадата. Търся я като обезумял. Проблясва острие, устремено към главата ми.

Кънтят викове, а Суверенът призовава към мир. Но това не е по силите й. Жена пищи над разполовеното тяло на Кагни. Десетки мъже и жени, всички въоръжени с мечове, се секат помежду си. Такт поема в рамото си острие, докато отново ме брани. Завъртам се да помогна на приятеля си и отсичам ръката на мъжа от Белона, докато той издърпва меча си от тялото на Такт. Дръпвам приятеля си към мен. Сека и разчиствам път. Острие одрасква ръката ми над китката. Мярвам сред хаоса Мустанга да покрива раненото тяло на Касий. Не зная дали Белона ще я убият. Те я допуснаха на масата си. Ала все пак не зная. Втурвам се към нея, изтласквайки с тежестта си телата между нас. Такт ми помага.

Блъсвам се в една жена. Антония. Очите й светват и тя посяга да ме наръга с нож в корема, но Виктра, сестра й, й забива юмрук в лицето, Такт я изригва по главата и тя пада. Виктра се смее към мен, а после Карн я дръпва за косата и я поваля. Отблъсват го, когато Лето се намесва в свадата и обръща хода й с точните промушвания на дъгоцветния си бръснач. Телеман се присъединяват към него — баща и син покосяват втурналите се към тях Златните с бръсначи, наполовина на моя ръст.

— Такт, към мен! — крещя.

Такт кърви, ала е на крака и вие като обезумял, сякаш все още се бие рамо до рамо със Севро. Заедно отскачаме високо при тази лека гравитация. Той знае, че целта ми е Мустанга. Но Белона стоят твърде нагъсто. Бръсначите им са твърде смъртоносни.

— Мустанга! — изкрещявам и отблъсвам двама от Белона. Разрязвам лицето на единия, а другия удрям в гърлото с егидата си. Към тях се присъединява трети. И още един, докато дебела защитна стена от Белона прегражда пътя ми.

— Пази АрхиГубернатора! — извиква ми Мустанга. Гласът й е по-спокоен от моя и ме кара да се чувствам като глупак, пощурял по рицарството. Разбира се, тя няма нужда аз да я спасявам. — Пази баща ми! — И макар да не я виждам сред тълпата, се подчинявам.

Оставям се Такт да ме издърпа за яката към нашата линия на отстъпление, подложена на нападения отстрани. Още някой ни изревава да пазим Август. Други пищят за защитата на Император Белона и Касий. Много глави на родове са отнесени от въоръжени отряди от членове на семейството, които се измъкват от хаоса с оръжие, готово за бой. Бягат от кулата — слизат надолу с асансьорите, тъй като гравиБотушите бяха забранени. Кулата е почти опустяла. Преторианците на Суверена — облечени в пурпур и черно Обсидианови и Златни — се струпват около нея и я отнасят по въздуха от проваленото тържество. Бръсначи и пулсНожове се пъхат в мазолести ръце. Сивите прииждат, за да ни разпръснат, предвождани от Златни, облечени в преториански пурпур. Оборудвани са за борба с безредици и пържачките им обстрелват биещите се семейства с болкотопчета и вълни за разпръсване и разпиляват Златните като летни мухи.

— АВГУСТ! — крещи грамадният Карн, втурвайки се като безумец от редиците на Белона през вълните за разпръсване. Събаря някого с рамо, смачква лицето на някакъв улан с егидата си и се хвърля стремглаво към Август с надеждата да убие съперника на своето семейство с един смъртоносен замах. — АВГУСТ!

Лето, нашият най-добър фехтовач и протеже на Август, го пресреща пред АрхиГубернатора.

— Hic sunt leones! — провиква се той към небето.

Лето се движи като морето — плавно и с ужасяваща грация. Той удря Карн с всички сили, отблъсва го и тъкмо се готви да му разпори корема, когато се разколебава. Както замахва, и замира. Карн залита назад, после се изправя, може би объркан, че все още е жив. Извива глава към Лето, който посяга към бедрото си, сякаш са го ужилили.

Лето бавно се свлича на коляно с безволно отпуснати ръце. Дългата му коса пада върху лицето, а после той като че застива на място, внезапно неподвижен в центъра на хаоса. Тъжни очи греят като дирята на преминаващ кораб, който бавно потъва зад хоризонта. Красив е в този миг, преди Карн да му отсече главата.

— Лето! — изревава Август.

Очите му се разтварят широко и той се блъсва в мъжете от рода Телеман, които го отнасят настрана. Мярвам Чакала да пъха сребърния си стилус в ръкава си — същият, дето го въртеше в ръце, когато предложи тайния ни съюз.

Гледаме се в очите.

Той ми се озъбва в усмивка.

И аз разбирам, че съм сключил сделка с дявола.