Пиърс Браун
Златен син (47) (Книга втора от „Червен изгрев“)

46.
Братство

Прегръщам Танцьора с такава сила, че гърбът му чак изпуква. Той ме потупва, паникьосан. Извинявам се и се отдръпвам, чувствайки се грамаден като Телеман до него. Вън пред гаража, превърнат в импровизиран офис, в склада на Синовете на Арес кипи оживена дейност. Мен ме вкараха през страничния вход и ме оставиха да чакам Танцьора сред стари машини и ръждясали аерлони.

Танцьора се дръпва от мен и вдига очи — ръждиви на цвят и блеснали от сълзи. Стряскам се при мисълта, че някога съм го смятал за красавец. Той е на четирийсет и няколко — за Червен е старец. Косата му е прошарена със сиво. Лицето — набраздено с бръчки от годините и трудностите. Дясната му ръка все още виси немощно. Краката му все още се тътрят. А усмивката му е все така достатъчно широка и оголва неравни и несъвършени зъби.

— Момчето ми — казва той и ме стисва за рамото с лявата ръка. По-силна е от цялото му останало тяло. Лъха на тютюн. Ноктите му са жълти. — Моето прекрасно копеленце, кърваво проклятие да те стигне дано! Велико изглеждаш, проклетнико! — Той се смее и се смее, и клати глава. — Нямам думи! Извинявай, че не можех да се свържа с теб. Извинявай, че допуснах Хармъни да те използва така. Толкова много неща има, Дароу.

— Спри! — плясвам го по тила. — Ние сме братя. Няма нужда от извинения. Свързват ни кръвта и миналото. Но моля те, моля те, не позволявай това да се повтори! — Той кимва. — Как е семейството ми, знаеш ли?

— Живи са — отвръща той. — Още са в мините. Знам, знам. Но за тях това е най-безопасното място, докато бушува войната. Никой не иска да гръмне индустрията на Марс. Схващаш ли?

Той ми махва да седна.

— Не познавам много Златни, ама гадно лайненце си е тоя Севро. Когато му предадох бащините му инструкции в Периферията, си помислих, че ще ме разпори от плювалника до дирника! — Палва една горелка и ми намига. — Такъв като него не бях срещал!

— По-верен от него няма накъде — казвам аз. — Също като теб.

— Не! Казвам, че попържа по-яко от всеки Червен, кърваво проклятие!

— Севро да попържа? — усмихвам се аз. — Предполагам, че се свиква. Ама вярно, че сега казва „кървав“ през дума-през две.

— Думата си е хубава. Търкулва ти се от езика. Проучвал съм го. — Той издува гърди. — Съществува още от първите предци, да знаеш. Първите Златни, онези с нормалните очи и златните униформи, са подбирали подчинените си от Ирландските острови, след като радиацията от Лондон ги превърнала в пустиня. Златните вземали висококвалифицирани работници от мигрантите и ги вербували да станат първите Пионери. Жаргонът им оцелял, малко пообъркан. Историята е пленителна, нали?

— Хармъни си създаваше своя собствена история — казвам.

— Точно така. Аз съм мъртъв! — Той поклаща глава, пали нова горелка и мята старата на пода. Вдигам я и я пускам в кошчето за смет. — Около година след като ти напусна, тя тръгна по свой път. Открихме, че няколко Сенатори ще почиват на морето Горгън. И затова отидохме там да сложим подслушватели из вилата и да видим няма ли да подочуем някоя тайна. Не чухме. Само много… извратености. И решихме, че тая работа е дотам. Но не и за Хармъни. През последната нощ тя влезе вътре и изби Сенаторите и гостите им. А после ни напусна.

— Значи никога отряд от мелези не е нахлувал в щаба ви?

Той поклаща глава.

— Те дойдоха заради нея. Убиха Матео и още към четирийсет души. Но тя вече беше заминала за Луната. Арес ни спаси. Нахлу със силен отряд от Обсидианови и Сиви. Изпотрепа ония мелези и после се изниза, преди да са им дошли подкрепления. Късмет извадихме, че ги избихме. След това нямаше как да разберат, че той е Златен. Тогава за пръв път се видяхме очи в очи. Кърваво проклятие, тоя човек е страшен!

— Не бих избрал точно тази дума. — Макар и да е точна, предвид колко добре изигра и мен. — Не те ли притеснява, че той е Златен?

— Него не го притеснява, че сме Червени. Арес би умрял за каузата, Дароу. Мамка му, та той го започна! И знаеш ли защо?

Клатя глава.

— Тази история си е негова. — Танцьора опипва ухапванията от пъклена пепелянка по врата си. — Човек има право да разкаже собствената си история. Но неговата не е от щастливите. Тъжна е като твоята. И като моята. Лиши един човек от онова, което обича, и какво остава? Само омраза. Само гняв. Но той пръв разбра, че може да има и нещо повече. Намери мен. Намери и теб. Кърваво проклятие, та кои сме ние, че да се съмняваме в него?

Вратата внезапно се отваря. И двамата се обръщаме и вътре с куцукане влиза Мики. Изглежда полумъртъв, тънък като тръстика и по-блед отпреди. Без да каже и дума, той изкуцуква до мен и ме целува силно по устата с истинска и отчаяна обич. А после се разридава като дете. И двамата с Танцьора не знаем какво да правим и затова аз само го прегръщам и го оставям да се наплаче.

— Благодаря ти — прошепва ми той десетина пъти.

Какво са му сторили? Няма значение. Знам как са обучени Сивите да получават информация. Той ми съобщава, че нищо не им е казал. И все пак трябва да открия какво е научил Чакала. Какви изводи си е направил, след като са открили лабораторията на Мики.

Поглеждам над главата на Мики и виждам Фичнър да стои там с тъжна усмивка. След доста дълго време Мики се дръпва.

— Опитах се да те предупредя, като дойде на Луната при нас — говори той извинително. — Исках да ти кажа да бягаш. Но тя щеше да ме убие, ако бях обелил и дума повече. Боях се, че ще повярваш на нея, а не на мен.

— Щях да повярвам на теб, Мики.

— Нима? — Той подсмърча. — Знаех си, че ще дойдеш за мен. Казах, че обичното ми момченце е твърде мило, за да забрави за Мики, ала тя ме заплю. Каза, че съм бил поробител. — Той обронва глава, подсмърча и е толкова уязвим, изтощен и почти превъртял от онова, което сигурно са му сторили в килиите за мъчения на Чакала. — Тя беше права. Такъв съм. Зъл съм. Причинявам болка на момичетата и момчетата. Продавах ги, дори и когато ги обичах. Тя беше права, разбира се. Защо да дойдеш? Защо да си мръднеш и пръста за малкия зъл Мики?

— Защото си ми приятел. — Вдигам ръцете му към устните си и нежно ги целувам, докато той ме гледа с надежда. — Колкото и да си смахнат, колкото и зъл да беше. Знам, че искаш да си по-добър. Искаш да живееш за нещо повече. Всички го искаме. И няма такова място, където могат да отведат някой мой приятел и аз да го изоставя.

Приятно е да говориш истината.

— Благодаря — прошепва той. След това се надига, събрал достатъчно сили да се обърне и да излезе от офиса. Фичнър затваря вратата.

— Е, това беше прочувствено.

Кимвам. Предпочитам да бъда такъв човек. Не постоянно нащрек. Не да лъжа най-безсрамно. Досега сякаш дори нямах представа колко много обич храня към Мики. Не защото той помогна за създаването ми. А защото винаги ме е обичал толкова много. Макар и странна, обичта му бе истинска. И вярвам, че иска да бъде човекът, когото според него аз бих уважавал. Точно както аз искам да съм човекът, когото Ео и Мустанга биха уважавали. А тази любов е добрата любов.

— Трябва да поговорим, Фичнър — обръщам се към него. По-рано нямахме възможност. Севро дойде при мен с плана на Танцьора — да поискам среща, да прикрепя Синовете към моя кораб и да ги оставя да проникнат в сградата. Аз само предложих Сън-хуа да бъде изкупителната жертва и им обясних, че не бива да се наврежда на Виктра.

— Аз ще ви оставя да си поприказвате — обажда се Танцьора и бутва назад металното си кресло.

— Не, искам да останеш — казвам. — Имам твърде много тайни от твърде много хора. Не бих допуснал повече между трима ни.

— Научи се да броиш бе, тъпоумник — възкликва Севро, като изскача иззад един ръждясал двигателен блок. Входната врата от евтин метал се затръшва зад гърба му. Мирише на есен, дори и в обляния с бензинови петна фабричен район на Егия. Той скача върху ръждясалото шаси на стар изтребител, сяда и провесва крака. — Ей, както никога да се съберем само пръчове. Айде да си разправяме сексистки вицове.

Изсмивам се и се обръщам към Фичнър.

— Значи ти си Арес.

— Човекът излиза от кома и се оказва, че е гений! — извиква Фичнър и плясва с ръце, но погледът му е ледено сериозен. — Повечето ме наричат Бронзи. Учениците ме наричат Проктор. Някои ме наричат Рицар на гнева. Суверенът ме нарича предател. Синът ми ме нарича тъпоглавец…

— Така го наричам — вметва Севро.

— … жена ми ме наричаше Фичнър. Но Златните са тези, които ме направиха Арес.

До този момент нямаше да зная какво значи това. Той е Златен. Как биха могли Златните да му сторят нещо? Но вече съм надникнал зад завесата.

— Защо не ми каза от самото начало кой си?

— И да оставя живота си да зависи от актьорските способности на един тийнейджър? — кикоти се той. — Надали. Ами ако те бяха разкрили и измъчвали… лоша работа! Аз имах алтернативни планове. Други, с които да работя. Но ти случайно се оказа мой фаворит. Ала не бива да сме пристрастни.

— Каква е била жена ти? — питам и вече подозирам отговора.

— Надълго или накратко? — пита той.

— Надълго.

— Служех като свръзка на една фирма за тераформиране на Тритон — започва дрезгаво той. — Нямах лъскава работа като тебе. Никакви бръсначи, никакви доспехи. Само управление на строителството. Договорът бе на лизинг, с един Сребърен. Управлявах един от последните двигатели на Лавлок на техния Северен полюс, когато избухване на един от проклетите гейзери на онази луна причини земетресение. Разпука ледената кора. Разпиля целия двигател в подземното море. Три хиляди души се удавиха. Мен ме извадиха от морето и през следващите месеци се съвземах в арктическата болница. Бях в крилото за висшеЦветни. На нас ни даваха добрата храна. Имахме по-хубави душове. По-нови легла. Но нисшеЦветните имаха прозорец, обърнат към северното сияние. А тя бе настанена на леглото до този прозорец.

Той поглежда Севро.

— Тя бе най-красивата жена, която някога бях срещал. Беше приятно да я гледа човек. Бе загубила крак при злополука. И нямаше да й сложат нов. Биха могли. Проста бионика. Не било рентабилно, казаха Медните. По-лайняна раса не е била сътворявана, кълна се…

Севро се прокашля.

— Не започвай пак.

Фичнър замеря Севро с някакъв боклук и продължава:

— Когато си тръгнах, я взех със себе си. Бях спестил достатъчно пари да напусна Тритон. Не можех да живея в Ядрото. Много скъпо беше. Затова избрах Марс. Живяхме една година съвсем близо до Нова Тива. Повече от всичко на света искахме дете. Но нашата ДНК не беше съвместима. Затова отидохме при Ваятел да видим не може ли да направи някоя магия. Получи се. Струваше ми почти всичко, което притежавах, но девет месеца по-късно тоя малък Гоблин биде изцвъкан.

Севро махва от мястото си, докато оглежда боклука да провери дали не става за ядене.

— Две години по-късно Съветът за Качествен контрол спипа Ваятеля за някаква работа, свършена по един Обсидианов гладиатор, и той бързо-бързо издрънкал за нас, за да му намалят присъдата. Дошли у дома, докато съм бил навън със Севро. Открили жена ми, отвели я за разпит. Лекарите им видели, че фалопиевите й тръби са видоизменени, за да са съвместими с раждането на Златно дете. И тогава я ликвидирали. Точно така пише в документите — „ликвидирали“. Пуснали й газ, ахлис-9, пъхнали я в пещ и изпомпали праха й в морето. Дори не са записали името й, само номер. Не защото е била крадец или убиец, или е нарушила правата на когото и да било мъж или жена, а защото тя бе Червена, а аз — Златен. Не беше като с твоята жена, Дароу. Аз не гледах как моята умира. Не видях как Златните пристигат в моя свят и го разрушават. Вместо това усетих как студенината на системата поглъща единственото, за което живеех. Меден натиска копчета и попълва таблица. Кафяв завърта ръчката, за да пусне газ. Те убиха жена ми. Но това дори и през ум не им минава. В съзнанието им няма спомен за нея. Тя е статистика. Все едно никога не е съществувала. Някакъв призрак, когото аз съм обичал, но никой друг не го е виждал. Ето как постъпва Обществото — разпределя вината така, че да няма злодей и затова е безполезно дори да започнеш да го търсиш, да търсиш справедливост. Това е просто механизъм. Процеси. И той продължава да боботи неумолимо, докато израсне цяло едно поколение, което би се хвърлило върху зъбчатките.

— Как е името й?

— Името й? Има ли значение? — пита предпазливо той.

— Защото искам да я запомня.

— Брин — обажда се Севро отвисоко. — Името на майка ми е Брин. Била на двайсет и четири години, когато я убили.

— Брин — повтарям аз думата и виждам как Фичнър леко се олюлява. Задъхва се.

— Значи ти си наполовина Червен — казвам на Севро.

Севро кимва.

— Разбрах го преди два-три дни. Шантава работа, а?

— Шантава работа. Свестен Ръждавел щеше да излезе от тебе.

— Допада ми да се смятам за застрашен вид.

Танцьора търкаля кибритена клечка между пръстите си.

— Всички сме такива.

— Ти знаеше за Тит — казвам на Фичнър.

— Но Танцьора не знаеше. Не го обвинявай за това. Мислех си, че в Института ще станете братя. Естествената привързаност към собствената ви раса. Но тъмната страна го повлече и нямаше начин да го привлечем. Срещах се с него — със заглушител и призрачно наметало, — както се срещах и с теб. Но разумът му се сломи под напрежението. Не исках да видя как се сломяваш и ти.

— Аз се сломих. — Поглеждам Севро и Танцьора. — Просто имах приятели, които да ме съберат отново парче по парче. Защо с Тит не ни казахте един за друг?

— Тогава неговите грешки щяха да станат твои, а твоите — негови. В бурята не връзваш две лодки една за друга. Взаимно ще се завлекат на дъното. — Той се прокашля.

— Винаги съм знаел, че един Златен не би могъл да оглави това въстание. Трябва да стане отдолу нагоре, момче. Червените държат на семейството. Повече от всеки друг Цвят те държат на обичта сред целия ужас на нашия свят. Ако Червените въстанат, те имат шанса да обединят световете. СредноЦветните не искат. Розовите и Кафявите не могат. Обсидианите са се проваляли преди. А ако успееха сами, щяха да разрушат световете, вместо да ги освободят.

— И какъв е планът тогава? — питам. — Провалих шанса ти за поста при Суверена.

— Трудно е да бъдеш манипулиран, Дароу, затова ще карам по същество. Август ще те осинови. Не си изненадан…

— Това е разбираемо. Той иска да свърже моята съдба с тази на семейството си. Вероятно ще ме накара да се оженя за Мустанга. Ако стана наследник обаче, съюзът ми с Чакала ще се пропука.

— На Чакала пука ли му за това? — пита Севро. — Той като че е загубил надеждата някога да получи одобрение. Проклетото копеле си създава собствена империя.

— Трябва да видя — казвам.

Фичнър продължава:

— Дали ще се отървеш от Чакала, или ще го включиш в плана, няма значение. Август ще те обяви за свой наследник. И ще те назначи за Претор в своята армада. И ако победиш Суверена, той няма да се задоволи с това да е крал на Марс. Сам ще иска да стане Суверен. Помогни му да го постигне. И година след сядането му на престола Севро ще го убие и ще лепне това на някой съперник, може би Чакала…

Мой ред е да се олюлея.

— Ти искаш да наследя Империята — правя догадка аз. — Цялото Общество.

Зяпвам срещу него. Срещу Танцьора. Как могат да имат толкова сериозен вид?

— Да — казва Фичнър. — След като той умре, всички ще последват най-силния. Бъди най-силният. Спечели играта за наследяването и можеш да станеш Суверен точно както стана Прим. Също както си Претор. Всичко това са игри. Само че този път ние помагаме на теб да мамиш. Ще ти даваме информация, ще те пазим от убийство. Като си на моя страна, ще разполагаш с шпионска мрежа, с която не могат да си съперничат дори Чакала и Суверена. Ще подкупим когото трябва и ще убием когото трябва.

Седя замислен и вторачен в ръцете си.

— Мислех, че с лъжите е почти свършено. Исках да обявя какъв съм. Исках да обявя война.

— Все още не можем. И ти го знаеш.

Зная го, но не искам да изоставя тези хора.

— Не искам да остана пак на тъмно. Ние ще общуваме. Ще съставяме планове. Стига вече сиви зони. Разбирате ли? Не мога да бъда сам като преди.

— Съгласи се, Фичнър — подканя Севро. — Или и аз няма да се навия.

— Ще общуваме всеки ден, ако трябва. Аз не мога да дойда с вас. Води се призрачна война, която трябва да управлявам. Но вместо мен ще изпращам някои от най-добрите си агенти. Ще имаш клика, на която можеш да се довериш. Шпиони. Убийци. Куртизанки. Хакери. Всички с идеално прикритие. Всички готови да умрат, за да бъдат разкъсани веригите. Вече не си сам.

Обзема ме облекчение. Но има едно нещо, което зная, че не мога да направя.

— Трябва да се върна.

— Да. Ще се питат къде си — съгласява се Фичнър.

— Не — казвам. — Трябва да си ида у дома.

— У дома? — пита Танцьора. — В Ликос?

— Защо? — пита Фичнър. — Какво е останало там за теб?

— Моето семейство. Минаха четири години. Имам нужда да ги видя. — Поглеждам и двамата в очите. Всеки е много уплашен и много наскърбен по свой си начин. — Трябва да го разберете. Всичко ще се разпадне по начин, който не можем да предвидим. Преструваме се, че знаем какво правим, като тласкаме тези Златни към война и планираме своята. Все едно можем да я контролираме — ала не можем. Ние сме само смъртни, отварящи кутията на Пандора. И преди всичко да се е обърнало с главата надолу, трябва да си спомня за какво се боря. Трябва да зная, че си струва.

— Искаш благословията им — казва Танцьора. — Нейната благословия. — Той познава сърцето ми по-добре от Фичнър. Щом ще позволя на Август да ме осинови, то първо трябва да си ида у дома.

— Не можеш да им кажеш какъв си. Те няма да разберат. — Фичнър пристъпва напред, изведнъж изплашен, че мога да избухна. — Знаеш го.

— Колко по-лесно щеше да е всичко това, ако двамата с теб работехме заедно от самото начало? — питам аз. — Лъжите пораждат лъжи. Трябва да си имаме доверие. — Поглеждам Севро. — Ще я заведа в Ликос.

— Нея? — пита Танцьора.

— Мустанга — измърморва Севро.

— Не! — почти крясва Фичнър. — В никакъв случай! Не. Не си заслужава риска. Вече си се уредил. Тя е влюбена в теб! Не губи това предимство заради гузна съвест!

— Ами ако и аз я обичам?

— Мамка му! — изругава Фичнър. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! Ти сериозно ли? Мислех, че това влиза в кръвогадната ти игра! Мамка му. Момче, ще съсипеш всичко. Идиот кръвогаден! Мамка му!

— Това е всичко — казвам. — Тя ме обича. Няма повече да я използвам. Няма да постигам цели чрез нея. Ако не мога да й се доверя, значи Златните не могат да се променят и Тит и Хармъни са били прави. По дяволите, Обществото е право. Ние с теб знаем, че важното не е нашият Цвят, важни са сърцата ни. Хайде сега да подложим това на изпитание.

— Ами ако грешиш? Ако тя те отхвърли заради тях?

Нямам отговор.

Севро скача от мястото, където е седнал.

— Тогава ще й пусна куршум в главата.