Пиърс Браун
Златен син (11) (Книга втора от „Червен изгрев“)

11.
Червено

Тази вечер ще избия две хиляди от най-великите сред човечеството. Ала въпреки това сега вървя с тях и както никога преди не се вълнувам от упадъка и снизхождението. От наглостта на Плиний кръвта ми не кипва. Безсрамната рокля на Виктра не ме смущава, дори и когато тя ме хваща подръка, след като Такт й предлага своята. Тя прошепва в ухото ми колко глупава била, че забравила да си сложи бельо. Смея се, сякаш това е весела шега, и се опитвам да прикрия обзелата ме студенина.

Всичко това е просто шум.

— Предполагам, че Дароу заслужава някаква утеха, преди да си тръгне — въздъхва Такт. — Да си виждал Рок, драги ми господине?

— Каза, че не му е добре.

— Рок, какво да го правиш. Сигурно се е свил на кълбо около някоя книга. Да взема да го домъкна.

— Ако е искал да дойде, щеше да дойде — казвам.

— Аз искам той да дойде! — отвръща Такт и вдига рамене към другите улани, които се блъскат да заемат място по-близо до нашия господар.

— Като толкова ти е притрябвал, върви го доведи — казвам аз. Тактически ход.

Той се сепва.

— Притрябвал ми е някой да ми виси на ръката! Обаче, ако не бях наясно, щях да си помисля, че още се сърдиш за цялата онази история със спасителния модул.

— За онзи, който изстреля без него, ли говориш? — пита Виктра. — Че защо въобще да го е грижа?

— Мислех, че е мъртъв! Прости изчисления. — Той ме блъсва с юмрук по рамото и кимва към Виктра. — Нали разбираш, трябваше да се погрижа за тая дама тук.

— Крехко цветенце е тя — казвам и я дръпвам настрана.

— Горко на бога на морето, тъй самотен! — затананиква тихо Такт. — Приятелите му го изоставиха, също както моите изоставиха мен!

Виктра наглася златния си нараменник, който обвива ръката й надолу в поредица от златни маншети.

— Скъпото ни момче е толкова суетно, че може да завърти и гръмотевична буря около себе си. — Тя забелязва пълната ми липса на интерес. — Наддаването ще започне чак след гала празненството. — Кимва към една приземяваща се въздушна кола. — Е, чудех се кога ще се появи той.

Чакала слиза от колата кожата му е едва забележимо порозовяла само там, където е обработвана. Неговите Жълти добре са се потрудили. Покланя се леко на баща си, без да обръща внимание на мърморенето на адютантите.

— Татко — казва той. — Реших, че е уместно семейство Август да пристигне на тържеството с поне едно от децата ти. В края на краищата трябва да се показваме единни!

— Адрий. — Август оглежда сина си, за да изнамери за какво да го разкритикува. — Нямах представа, че напоследък ти е приятно да ходиш на банкети. Не съм убеден, че храната ще е по твоя вкус.

Чакала се разсмива театрално.

— Може би затова не са ми доставили поканата! Или е било заради фурора покрай терористичните атаки? Няма значение. Сега съм тук и нямам търпение да застана редом с теб. — Той се нарежда и се усмихва до уши на всички. Знае, че баща му никога не би раздухвал публично семейни скандали. На мен ми се ухилва особено зловещо, което другите забелязват и се отдръпват от тази усмивка. Всичко е театър. — Да тръгваме.

Внимавам и говоря колкото може по-малко, когато заедно с Виктра ги последвам в края на дългото шествие, което се вие през лабиринта от мраморни коридори от нашата вила до градините на Цитаделата на около два километра разстояние. Там кулата на Суверена стърчи от земята сред парка — величествен двукилометров меч, пронизващ грижливо поддържана градина, гъсто покрита с розови дървета и ручеи.

Водата минава през градината по хиляди лъкатушни пътечки. Бълбукащи потоци, в които плуват шарени рибки, водят към тихи лагуни, където изваяни Розови русалки плуват под разцъфналите дървета, гъмжащи от маймунокотки. Дългоноги тигрорисове се изтягат под клоните. Виолетови скитат из тези светли градини, прехвърчат тук и там като летни пеперуди, а цигулките им ехтят в свръхестествен концерт. Досущ нощните градини на Бакхус, но без непристойната сексуалност, която гърците са намирали за толкова смешна — Феичките биха се кискали на тези мръсотии, но не и Безподобните. Поне не пред хора.

Между дърветата мярваме и други шествия. Виждаме знамената им — огромни и бляскави, от развяващ се плат и метал. Нашият герб — червено-златен лъв, реве в безмълвно предизвикателство. Гарван на фона на сребърни кръстове отбелязва преминаването на семейство Фалте по калдъръмен мост. Оглеждаме предпазливо техния господар и уланите му. Разбира се, всички носят бръсначи, но всякаква друга техника е забранена — никакви дейтапади, никакви гравиБотуши, никакви брони. Това тук е класическо мероприятие.

Кулата се извисява над нас. Лилави, червени и зелени мъхове пълзят нагоре по основата на огромното здание, увивни стебла в хиляда отсенки обвиват стъклото и камъка, както пръстите на алчни ергени обхващат китката на богата вдовица. Шест огромни асансьора издигат семействата нагоре в небесата до върха на кулата.

Красиви Розови прислужници и Кафяви лакеи обслужват асансьорите, облечени целите в бяло. Златни триъгълници на Обществото красят ливреите им.

Асансьорът представлява плоска мраморна плоча с гравитласкачи. Разположен е в средата на поляна, чиято зелена трева се вълнува от вятъра. Няколко Медни се втурват напред да разговарят с Плиний, който като Политико говори от името на АрхиГубернатора. Сякаш настава някакво объркване. Семейство Фалте се качва на асансьора пред нас.

— Това е социална клопка — измърморва Август назад на любимото си протеже. Лето се приближава до него. — Глупаци! Виж как ще се престорят, че е случайност. Скоро ще ни кажат, че трябва да използваме асансьора заедно с Фалте, когато вместо това би трябвало те да пълзят в краката ни и да ни се молят да се качим преди тях.

— Не е ли възможно да е случайност? — пита Лето.

— Не и на Луната. — Август скръства ръце. — Всичко е политика.

— Ветровете си сменят посоката.

— От доста време я сменят — мърмори Август и въртейки острото си лице, оглежда помощниците си, сякаш преброява колко бръснача носим. Някои ги носят навити отстрани до тялото. Други — увити над китките, както аз нося взетото си назаем острие. И Такт, и Виктра ги носят като шарфове.

— Искам трима улани постоянно да придружават АрхиГубернатора — нарежда тихо Лето. Кимаме и групата затяга редици. — Никакво пиене.

Такт изпъшква в знак на протест.

Чакала наблюдава с напълно безизразно лице как Лето раздава заповеди.

Плиний се връща, след като е разговарял с персонала на Цитаделата. Естествено, ще трябва да делим асансьора с Фалте. Но нещо по-заплашително увисва във въздуха. Трябва да оставим тук нашите Обсидианови и Сиви.

— Всички семейства трябва да отидат на тържеството без придружители — обявява той. — Никакви телохранители.

Сред редиците ни се разнася шепот.

— Тогава няма да ходим — заявява Чакала.

— Не ставай глупак! — срязва го Август.

— Синът ви е прав — отбелязва Лето. — Нерон, опасността…

— По-опасно е да отклониш някои покани, отколкото да ги приемеш. Алфрун, Йофо! — Август махва отсечено с ръка на своите Опетнени. Двамата мъже кимват мълчаливо и отиват при другите отстрани. Непресторено чувство изпълва странните им очи — тревога, — когато се присъединяваме към Фалте в асансьора и се издигаме. Главата на Дом Фалте се усмихва. Позициите му се подобряват.

Покривът на кулата на Суверена е украсен за тържеството като зимна приказна страна. От невидими облаци вали сняг. Той посипва подобните на копия върхове на боровете в изкуствените гори и посребрява късата ми коса със снежинки с вкус на канела и портокал. Дъхът ми излиза на кълба от пара пред лицето ми.

Появата на АрхиГубернатора е отбелязана с тръбни сигнали. Такт и някои по-млади улани отрязват достъпа на Фалте — преграждат им пътя, за да влезе Август пръв на тържеството. Корпус от светло злато и кървавочервено, ние навлизаме сред величествен пейзаж с вечнозелени растения. Очаква ни гордостта на Златната култура. Ужасно море от лица, виждали неща, за които първите хора не са могли и да мечтаят. Виждат се проблясъци от общото ни минало в Института. Чаровниците на Аполон. Убийците на Марс. Красавиците на Венера.

Под шпила се простира Цитаделата, а отвъд земите й градове блестят с милиони светлини. Никога не бихте се досетили, че под това море от блещукащи скъпоценни камъни се спотайва втори град, потънал в бедност и мръсотия. Светове вътре в световете.

— Опитай се да не губиш ума си — прошепва ми Виктра и прокарва пръсти с остри нокти през косата ми, а после отива да си поговори със свои приятели от Земята.

Тръгвам към нашата маса. Грамадни полилеи висят над нас, окачени на малки гравитласкачи. Искри светлина. Рокли се диплят като течност около идеални човешки форми. Розовите сервират деликатеси и алкохол на подноси и в чаши от лед и стъкло.

Стотици дълги маси са разположени концентрично около замръзнало езеро в центъра на зимната страна. Тук Розовите сервират на кънки. Под леда се движат силуети. Не сексуализирани перверзии, каквито ще откриеш на забавленията на Феички и нисшеЦветни, а мистични създания с дълги опашки и люспи, които блестят като звездите. В някой друг живот мечтата на Мики щеше да е да му поръчат да извае създание за този празник. Усмихвам се на себе си. Предполагам, че в известен смисъл тя вече се е сбъднала.

Масите не са обозначени нито с имена, нито с номера. Вместо това намираме нашата, щом съзираме грамаден, почти неподвижен лъв в центъра й. Масата на всяко семейство е обозначена по този начин с тяхната сигла. Тук има грифони и орли, ледени юмруци и огромни железни мечове. Лъвът мърка доволно, когато Такт открадва поднос с мезета от една Розова и го поставя между масивните му лапи.

— Яж, звяр! Яж! — провиква се той.

Плиний ме открива. Косата му е сплетена на тила в сложна стегната плитка. Облеклото му както никога е строго като заострения му нос, сякаш той цели да впечатли Безподобните край него с ястребовите си черти и оскъдните аксесоари.

— По-късно вечерта ще те представя на няколко заинтересовани страни. Когато ти дам сигнал, очаквам да дойдеш при мен. — Той се оглежда разсеяно и търси важни личности за своите цели. — Дотогава не прави бели и внимавай как се държиш.

— Нямате грижи. — Изваждам медальона си с пегаса. — Кълна се в честта на семейството си.

— Да — казва той, без да погледне. — И какво благородно семейство само!

Оглеждам се наоколо. Стотици хора вече обикалят насам-натам и всяка минута пристигат още. Колко дълго ще трябва да чакам? Трудно ми е да поддържам гнева, подтикнал ме да прегърна това решение. Те убиха жена ми, казвам си аз. Убиха детето ми. Но въпреки гнева, който призовавам, напомняйки си това, не мога да потуша страха, че повеждам бунта към пропаст.

Това няма да го сторя заради мечтата на Ео. То ще е за удовлетворение на живите. За да задоволя жаждата им за мъст — не в почит към онези, които вече са жертвали всичко. И то ще е необратимо. Но такъв е зададеният курс.

Толкова много съмнения! Дали не се проявявам като страхливец?

Прекалено много мисля. От такива излизат лоши войници. А аз съм точно това. Войник на Арес. Той ми даде това тяло. Сега трябва да му се доверя. Затова вадя пегаса и го прикрепям от долната страна на масата на Август, съвсем до края й.

— Наздравица? — предлага някой. Обръщам се и се оказвам лице в лице с Антония. Не съм я виждал от Института насам, когато Севро я смъкна от кръста, на който Чакала я бе приковал с гвоздеи. Дръпвам се и мислите ми се стрелват към онази нощ, когато тя преряза гърлото на Лея само за да ме примами да изляза от тъмното.

— Мислех, че си на Венера и учиш политика — казвам.

— Завършихме — отговаря тя. — Твоето кръщене ми достави голямо удоволствие. Гледах го няколко пъти с приятелите си. Миризмата на урина е противна. — Тя ме подушва. — Трудно се изличава.

Природата е проявила жестокост, като я е направила така ужасно красива. Сочни устни, крака, дълги почти колкото моите, гладка като масло кожа и коса като изпредената златна прежда от онази книга с приказки за Пепеляшка. Всичко това — само маска на окаяната твар под тях.

— Личи си, че съм ти липсвала, докато ме нямаше. — Тя ми подава чаша вино. — Затова да вдигнем наздравица за добрата среща.

За мен е нелепо, че живеем в свят, в който тя може да стои тук и да плете коварни мрежи, когато жена ми е мъртва, когато добросърдечни Златни като Лея и Пакс са превърнати на пепел и изстреляни към слънцето.

— Фичнър веднъж ми каза нещо, Антония. Сега то ми се струва уместно. — Вдигам учтиво чаша за наздравица.

— Ах, Фичнър! — въздиша тя и гърдите й се надигат агресивно над прекалено впитата й златна рокля. — Тоя бронзов гризач си е изграждал име тук! Та какво е казал?

— Един мъж няма как да не закачи хламидия. — Изливам виното пред нея и я изтиквам встрани, за да мина. Тя ме сграбчва за ръката и ме дръпва обратно към себе си, толкова близо, че усещам жаркия й дъх.

— Те идат — казва тя. — Белона идват за теб. Трябва да бягаш, още сега. — Поглежда бръснача ми. — Освен ако не смяташ, че боравиш с това достатъчно умело да победиш Касий на дуел? — Пуска ме. — Успех, Дароу. На бала ще ми липсва маймун. Поне повече, отколкото на Мустанга.

Не обръщам внимание на думите й и се отдалечавам с желанието все повече родове да изпълнят пространството, за да мога скоро да туря край на това. Гъмжило от Претори, Квестори, Правници, Губернатори, Сенатори, глави на семейства, предводители на Домове, търговци, двама Рицари Олимпийци и хиляда други идват да поздравят с „добър вечер“ господаря ми. Тези възрастни мъже говорят за нападения на Ездачи над Уран и Ариел, за глупавата мълва, че нов Рицар на гнева вече печели бронята, за тайнствени Синове на Арес с база на Тритон и за активизиращ се чумен щам на един от черните континенти на Земята. Нищо сериозно.

Много други отвеждат господаря ми настрана, все едно сто очи не наблюдават всяко тяхно движение, и със сиропени гласове му разказват за шепоти в нощта, за ветрове, променящи посоката си, и за опасни приливи. Метафорите са различни. Смисълът е един и същ. Август е изпаднал в немилост пред Суверена така, както аз изпаднах в немилост пред него.

Корабите, прехвърчащи горе в нощното небе, са също тъй далеч от разговора, както и аз. Вниманието ми е насочено към самата Суверен. Колко странно е да виждам тази жена ей там, на издигнатия подиум от другата страна на дансинга да разговаря с господарите на други Домове и мъже, управляващи живота на милиарди. Толкова близо, толкова по човешки крехка.

Октавия ау Лун стои там със своята котерия от жени, трите Фурии — сестри, на които тя се доверява повече от всички други. От своя страна Суверенът е по-скоро представителна, отколкото красива, лицето й е безстрастно като планински скат. Нейната сила е в мълчанието й. Виждам, че говори рядко, ала слуша — тя винаги се вслушва в думите така, както планината се вслушва в шепота и писъците на вятъра сред нейните зъбери и около върховете й.

До едно дърво стои мъж. Обиколката на снагата му е горе-долу колкото тази на дънера. В ръката му малката чаша изглежда още по-мъничка и носи знака крилат меч — Претор с флотилия. Отивам при него. Той вижда, че се задавам, и се усмихва.

— Дароу ау Андромед — изръмжава Карн.

Щраквам с пръсти към един преминаващ Розов. Вземам две чаши вино от ледения му поднос и подавам едната на Карн.

— Мислех си, че преди да дойдеш да ме убиеш, можем да пийнем по едно.

— Арабия си ти. — Той изгълтва питието си и взема това, което му предлагам. Изглежда ме над чашата. — Нали не си отровител?

— Не пипам толкова фино.

— Значи сме си лика-прилика. Всички тия змии наоколо… — Той се ухилва като крокодил, а тъмнозлатистите му очи проследяват мъжете и жените. След миг виното вече го няма. — Странно декадентско е тая вечер.

— Чувам, че Живака е уредил празненството — казвам.

— Само на Луната ще позволят на Сребърен да се прави на Златен — изсумтява Карн. — Мразя го тоя спътник! — Той си взема деликатес от един преминаващ поднос. — Храната е твърде тежка. Всичко останало — твърде лековато. Макар и да чувам, че шестото ястие ще е направо невероятно.

Забелязвам особения му тон, скръствам ръце и оглеждам тържеството. Странно успокояващо е да съм близо до този омразен човек. Няма нужда никой от нас да се преструва, че другият му е симпатичен. Тук няма маски — поне не толкова, колкото обикновено.

Той се изкисква басово.

— На Юлиан тази префърцунена храна щеше да му се хареса. Той беше неприятно детенце, дето само се хилеше глуповато.

Обръщам се да огледам убиеца.

— Касий разправяше за него само хубави неща.

— Касий! — Той изпръхтява в някакво подобие на смях. — Касий веднъж рани едно птиче с прашка. Дойде при мен разреван, защото знаеше, че трябва да го убие, за да не се мъчи, обаче не можеше. Вместо него аз пуснах върху му камък. Също като теб — ухилва се той мазно. — Трябва да ти благодаря за това, че разчисти генетичната плява.

— Юлиан ти беше брат, човече.

— Като малък той се напикаваше в леглото. Напикаваше се в леглото! Вечно се опитваше да скрие чаршафите, като сам ги даваше на перачките. Все едно перачките не бяха наша собственост. Беше момченце, което не заслужаваше нито благоволението на майка си, нито името на баща си! — Той грабва още една чаша вино от преминаващия Розов. — Опитват се да го изкарат трагедия, но не е. Това си е природен закон.

— Юлиан беше по-голям мъж от тебе, Карн.

Карн се засмива възторжено.

— Охо, я ми го разясни това!

— В един свят на убийци е нужно повече, за да си добър, отколкото да си зъл. Но хората като теб и мен, ние просто си запълваме времето, преди смъртта да посегне и да ни прибере.

— Което на тебе скоро ще ти се случи. — Той кимва към бръснача ми. — Жалко, че не си отгледан в нашия Дом. Ние се учим да въртим бръснача още преди да се научим да четем. Баща ми ни караше сами да си правим бръсначите, да им измисляме имена и да спим до тях. Тогава можеше и да имаш шанс.

— Чудя се какво ли щеше да излезе от теб, ако те беше учил на нещо друго.

— Аз съм такъв, какъвто съм — казва Карн и си взема още едно питие. — И мен ме пратиха да ти видя сметката, мен — от всички синове и дъщери, защото аз съм най-добрият в това, което съм.

Гледам го продължително.

— Защо?

— Защо какво?

— Ти имаш всичко, Карн. Богатство. Власт. Седем братя и сестри. Колко братовчеди? Племеннички? Племенници? Майка и баща, които те обичат, и все пак… ти си тук, пиеш сам и избиваш приятелите ми. И си си поставил за цел в живота да довършиш мен. Защо?

— Защото ти оскърби семейството ми. Никой не може да оскърби Белона и да оживее.

— Значи заради гордостта.

Винаги е заради гордостта.

— Гордостта е само вик, понесен от вятъра.

Той клати глава и гласът му надебелява:

— Аз ще умра. И ти ще умреш. Всички ще умрем, а Вселената ще си продължи да съществува, без да я е грижа. Всичко, което имаме, е този крясък, понесен от вятъра — как живеем. Как постъпваме. И как се възправяме преди падението. — Привежда се напред. — Та виждаш ли, едната гордост ни остава. — Очите му се откъсват от моите и се насочват към отсрещния край на стаята. — Гордостта и жените.

Проследявам погледа му и тогава я забелязвам.

Облечена е в черно сред море от златно, бяло и различни отсенки на червеното. Като тъмен призрак тя се носи откъм асансьора близо до края на фалшивата гора. Върти блеснали очи, криви извитите си в самодоволна усмивка устни срещу главите, които се обръщат към нея и се вторачват в погребалната й дреха. Черно. Цвят, изразяващ презрение към всички весели Златни наоколо. Черно като цвета на военната униформа, с която съм облечен сега. Припомням си топлината на нейната плът, немирството в гласа й, уханието на тила й, добротата на сърцето й. Така съм приковал поглед в нея, че за малко да не забележа придружителя й.

По-добре да не бях го забелязал.

Той е Касий.

От всички златокъдри, кърваво проклятие да ги стигне дано, точно той е с момичето, което през зимата се грижеше за мен, докато оздравея, което ми помагаше да помня мечтата на Ео. Ръката му обвива кръста й. Устните му шепнат в ухото й. Касий ау Белона, така уверено, както заби меча в корема ми, сега забива кинжал в сърцето ми.

Косите му са гъсти и лъскави. Брадичката му — раздвоена, ръцете му не трепват. Мощни плещи, създадени за война. Лице, създадено да покорява сърцата на двора. И е закичен с изгряващото слънце на Рицар на утрото. Слуховете са верни. Вестта се разнася из празненството. Суверена го е направила един от дванайсетте. Въпреки че аз победих в Института, той се е издигнал по-високо, врязал се е в Дуелистския кръг на Луната като обсебен от зли духове прародител. Гледал съм го по холото, гледал съм го как крачи горделиво из Кървавото място, докато поредният Златен лежи полумъртъв.

Но тук и сега той блести ослепително и очарова. Бяла усмивка озарява лицето му. В своето Златно тяло той притежава всичко, което притежавам и аз, и повече. Той има по-бързи крака от мен. Висок е колкото мен. По-красив е. По-богат. Смехът му е по-чаровен и хората го мислят за по-добър. Ала той не носи нито едно бреме като моите. Защо ли заслужава и това момиче, в сравнение с което всички освен Ео бледнеят? Знае ли тя колко дребна душица е той? Колко жестоко може да е сърцето му?

Не мога да отида при нея, дори и когато се приближавам толкова, че чувам смеха й. Струва ми се, че ако ме види, ще се пръсна. Дали в очите й ще има вина? Неловкост? Дали съм сянка върху нейното щастие? Дали изобщо ще я е грижа, че я виждам с него? Или ще ме сметне за жалък, задето съм отишъл при нея?

Боли — не защото подозирам Мустанга в дребнавост, задето е потърсила моя враг, а понеже зная, че не е дребнава. Щом е с Касий, то е, защото има чувства към него. Болката е по-дълбока, отколкото си мислех.

— И тъй, виждаш… — ръката на Карн се стоварва върху рамото ми — че няма да тъгуват за тебе.

Гърдите ми се стягат, а раменете ми пробиват път навън от празненството. Вземам един по-малък асансьор надолу, надалече от тези хора, които умеят само да причиняват болка. Далече в гората, където намирам мост, издигнат над бързоструен поток. Облягам се на излъскания парапет, задъхвам се, всяко вдишване е изявление.

Мустанга не ми е нужна.

Нямам нужда от нито една от тези алчни твари.

Приключих с техните игри на властта.

Приключих с опитите да се справя сам.

Не бях добър съпруг.

Не и достатъчно добър, за да ми позволи жена ми да стана баща.

Не ме бива за Златен.

А сега не ме съм достатъчно добър и за Мустанга.

Провалих се в начинанието си.

Не успях да се издигна.

Но сега няма да се проваля. Не и сега.

Вземам пръстена. Ръката ми трепери. Нервите панически бушуват в тялото ми. Гади ми се, така съм преизпълнен с неправди. Допирам студения пръстен до устните си. Произнасям думите и покварените загиват. Произнасям: „Разкъсай оковите“, и Виктра изчезва. Касий се изпарява. Август се разтапя. Карн се разтваря. Мустанга умира. Из цялата Слънчева система бомбите избухват като вълна и Червеното се издига към едно несигурно бъдеще. Вярвай в Арес. Просто вярвай, че той знае какво прави.

„Разкъсай оковите“.

Опитвам се да произнеса думите — последните думи на Ео, преди да увисне на въжето. Ала те не излизат от устата ми. Мъча се да ги изцедя. Проклятие! Карам устните си да се раздвижат. Но те отказват. Не могат, защото в душата си зная, че това не е редно. Не заради насилието. Не от съчувствие към хората, които ще избия. Гневът е причината.

Убийството им не доказва нищо. Не разрешава нищо.

Как може това да е планът на Арес?

Ео каза, че ако аз се издигна, и други ще ме последват. Ала аз още не съм се издигнал. Все още не съм изпълнил нейната молба към мен. Не съм пример. Аз съм убиец. Нямам оправдание да се предам. Да прехвърля мечтата й на други. Арес никога не е познавал Ео. Никога не е виждал искрата в нея. Аз съм я виждал. Преди да поема дъх за последно, аз трябва да изградя света, в който тя искаше да отгледа нашето дете. Това бе мечтата й. Затова се пожертва — за да не се налага на другите да го правят. И аз няма да позволя други да решават съдбата ми. Не и сега. Няма да се доверя на Арес, ако това означава да отхвърля Ео.

Не и ако това означава, че трябва да жертвам своето доверие в себе си.

Избърсвам сълзите от лицето си — гневът преминава в решителност. Трябва да има и друг начин! По-добър начин. Виждал съм пукнатините в тяхното Общество и зная какво трябва да направя. Зная от какво най-много се боят Златните. И то няма нищо общо с въставането на Червените. Нищо общо с бомби, заговори или революции. Ужасът на Златните е простичък, жесток и стар като самото човечество.

Гражданска война.