Каролайн Кепнес
Ти (7)

7

Мислите ми се възпламеняват твърде бързо (ти, аз, чорапогащникът ти, твоят телефон, Бенджи) и когато изпадна в такова състояние, има само едно място, където мога да отида. Влизам в книжарницата, отправям се към задния изход и отключвам вратата на мазето. Затварям я зад себе си и заставам във вестибюла, който на Къртис, както и на всички останали, прилича на килер. Търся в джоба правилния ключ, за следващата врата, последната преграда между книжарницата и звукоизолираното мазе отдолу. Заключвам и докато стигна до края на стълбите, се усмихвам, защото тя е там, нашето великолепно, огромно, зверски оградено място — клетката.

Клетка всъщност не е точната дума, Бек. Със сигурност е голяма, почти колкото сектора за белетристика на горния етаж. Но това не е несръчно направеният метален капан, който може да намериш в затворническа килия или в магазин за домашни любимци. Прилича повече на параклис, отколкото на клетка, и не бих се изненадал, ако Франк Лойд Райт е допринесъл по някакъв начин за дизайна й, особено за големите махагонови греди, така гладки и така тежки. Стените са гениално акрилни, нечупливи и все пак дишащи. Мистична е, Бек, нали разбираш. Мисля, че през половината от времето, когато колекционерите пишат тлъсти чекове за стари книги, те са под въздействието на магията на клетката. А е също така и практична. Има баня, тясна ниша с тоалетна, защото господин Муни никога няма да се качи горе за „нещо толкова банално като изпразване на червата“. Книгите са на високи рафтове и до тях може да се стигне само със стълба. (Пожелавам успех на крадците.) В предната стена има малко плъзгащо се чекмедже, от онези, които използват в бензиностанциите в по-бедните квартали. Отключвам вратата и влизам. Аз съм вътре и поглеждам към книгите и се усмихвам.

— Здравейте, момчета.

Събувам обувките си и лягам на пейката. Слагам ръце под главата си и разказвам на книгите за теб. Те слушат, Бек. Знам, че звучи налудничаво, ала наистина слушат. Затварям очи. Помня деня, когато докараха тази клетка. Бях на петнайсет и вече работех за господин Муни от няколко месеца. Той ми каза да дойда да посрещнем камиона точно в осем. Аз пристигнах навреме, но доставчиците от „Къстъм Акриликс“ не се появиха до десет. Човекът зад волана наду клаксона и ни помаха да излезем. Господин Муни ми заръча да наблюдавам внимателно, докато шофьорът се провикна през шума на двигателя:

— Това ли е книжарницата на Муни?

Господин Муни ме погледна, отвратен от такива простаци, които не могат да си направят труда да прочетат надписа отгоре, и се обърна към шофьора:

— Носите ли ми клетката?

Мъжът се изплю.

— Няма как да вкарам тая клетка в тая книжарница. Всичко е на части, пич. Гредите са по четири метра и половина, а шибаните стени са твърде широки, за да минат през тая врата.

— И двете врати се отварят — отбеляза господин Муни. — И освен това разполагаме с цялото време на света.

— Не е до времето. — Той подсмръкна и погледна другия пич в камиона и разбрах, че те не са на наша страна. — С цялото ми уважение, ние обикновено слагаме тия сладурчета в задни дворове, в големи къщи, в отворени пространства, сещаш ли се?

— Мазето ни е голямо и отворено.

— Мислиш, че ще вкараме това шибано чудовище в мазе?

Господин Муни беше непреклонен.

— Недей да псуваш пред момчето.

Пичовете трябваше да направят поне двайсет курса, влачейки греди и стени от камиона през магазина и надолу по стълбите. Господин Муни каза, че не му е кофти за тях.

— Те работят — рече ми той. — Работата е полезна за хората, Джоузеф. Само стой и гледай.

Не можех да си представя как щеше да изглежда клетката, когато е готова, ако изобщо станеше готова. Гредите бяха толкова тъмни и старомодни, а стените толкова прозрачни и модерни. Не можех да си представя как ще се вържат, докато най-накрая господин Муни ме повика долу. Онемях, застинах в страхопочитание. И доставчиците бяха не по-малко впечатлени.

— Най-голямата, която съм виждал — призна потният шофьор. — Да не би да държите папагали Жако? Обичам ги тия птици. Те говорят, много е яко.

Господин Муни не му отвърна. Нито пък аз.

Той се пробва отново:

— Рафтовете ви са адски високи, господине. Сигурен ли сте, че не искате да ги смъкнем по-надолу? Повечето хора си ги слагат по средата.

Господин Муни най-сетне проговори:

— Момчето и аз имаме доста работа за вършене.

Шофьорът кимна:

— Може да сложите страшно много шибани птици тук, извинете, че псувам.

След като те си тръгнаха, господин Муни затвори магазина и ми каза, че тия тъпаци доставчиците не са по-добри от богатите садисти, дето държат птици в клетки.

— Няма такова нещо като големи клетки, в които птиците да могат да летят свободно, Джоузеф — рече той. — Единственото, което е по-жестоко от твърде малката клетка, в която птицата не може да лети, е твърде голямата, в която птицата си мисли, че може да лети. Само някое чудовище би могло да затвори птица в подобно нещо и да се нарича любител на животните.

Нашата клетка беше единствено за книги и господин Муни не се шегуваше. Действително трябваше да свършим много работа. Майсторите сложиха уплътнители в стените, за да звукоизолират цялото мазе. Дойдоха още майстори, които изградиха и разшириха задната стена на книжарницата, така че вратата да се отваря първо към един вестибюл, където беше истинската врата за мазето. Ние строяхме съвсем таен, звукоизолиран клуб под земята и всеки ден се събуждах развълнуван. Помагах на господин Муни, докато пъхаше книгите в специално направените акрилни калъфи (внимателно, Джоузеф), преди да ги сложи в акрилни кутии с дупки за проветряване (внимателно, Джоузеф). След това поставяше тези кутии в малко по-големи метални кутии (внимателно, Джоузеф) с етикет и катинар. Когато съберяхме десетина книги, се качваше на стълбата в клетката и аз му ги подавах една по една (внимателно, Джоузеф) и той ги подреждаше на онези адски високи рафтове. Попитах го защо му е цялата тази занимавка заради книгите.

— Книгите не могат да летят — рекох му. — Те не са птици.

На следващия ден ми донесе руски матрьошки.

— Отвори ги — каза ми. — Внимателно, Джоузеф.

Отворих едната половина и вътре бе пъхната друга матрьошка, отворих и нея и се показа трета и така нататък до последната, която не можеше да се раздели наполовина, единствената цяла кукличка в комплекта.

— Всичко ценно трябва да бъде скрито — отбеляза той. — Или ще го загубиш.

А сега ти си се пъхнала в главата ми, по-красива си от кукличка и тук ще ти хареса страшно много, Бек. Ще го приемеш като убежище за свещени книги, за авторите, които обичаш. Ще изпитваш страхопочитание спрямо мен, владетеля на ключа, ще ти покажа как да боравиш с дистанционното за климатиците и за овлажнителите на въздуха. Ще искаш да го подържиш и аз ще ти позволя и ще ти обясня, че стига да пожелая, мога да вдигна температурата и да изпека тези книги, да ги превърна в мухъл и прах и те да изчезнат завинаги. И ако има момиче на Земята, което да оцени моята сила, това си прекрасната, непубликувана ти, с малките си жълти чорапогащи, с мечтите си да напишеш нещо достатъчно хубаво, та да влезе в тази клетка. Ще свалиш бикините си, за да влезеш тук, да живееш тук, завинаги. Свалям гащите си и свършвам толкова шумно, че оглушавам.

Еба си. Ти си добра. Опитвам се да се изправя. Замаян съм. Внимателно, Джоузеф.

Почти е време да отваряме, поемам си дъх и се качвам на горния етаж. Сега работим само двама, след като господин Муни се пенсионира. Там горе е Къртис, гимназист, донякъде прилича на мен, какъвто бях някога. Той прави глупости, точно както и аз правех. Когато бях на шестнайсет, господин Муни ми даде ключа и разбира се, една вечер забравих да затворя клетката.

— Разочарова ме, Джоузеф — каза Муни, тогава беше по-млад, но вече стар; той е от онези хора, които никога не са били млади. — Разочарова ме, разочарова и книгите.

— Съжалявам — измънках аз. — Вкъщи никога не затваряме килерите или вратите.

— То е, защото баща ти е свиня, Джоузеф — рече той. — Ти свиня ли си?

Отвърнах му, че не съм.

Няколко дни по-късно се промъкнах в клетката и взех един нов стар екземпляр на „Франи и Зуи“, първо издание с автограф. Реших, че ми харесва повече от „Спасителят в ръжта“, просто за да бъда оригинален. И наистина ми хареса, Бек. Каква книга само! Понякога се връщах в началото, за да потъркам с пръст подписа на Селинджър. Това би струвало 1250 долара на всеки друг. Но аз не плащах нищо. Както и жената, която открадна томчето от плота до касата.

Бих я познал навсякъде. Тя имаше червеникава коса и шал с индийски орнаменти и беше на около трийсет, може би трийсет и пет. Плати в брой. Казах на господин Муни, че ще работя допълнително, за да го компенсирам, и обещах да я намеря. Ходех по-рядко на училище и дебнех по улиците, докато пръстите на краката ми не почнеха да кървят. Ала е трудно да откриеш жена, когато не знаеш нито името й, нито къде живее. Господин Муни ми нареди да вляза в клетката и да затворя очи. Уплаших се. Щом го чух да превърта ключа, осъзнах, че съм заключен вътре.

Нямах стълба, за да достигна някоя от книгите; не можеш да отидеш в Лувъра и да целунеш Мона Лиза. Нямах телефон, нямаше дневна светлина, нямаше мрак. Имах само мозъка си и бръмченето на електрическия агрегат, както и дневното парче пица (студена, защото парата не е полезна за старите книги) и кафето (хладко, в чаша от гръцки ресторант), които господин Муни ми подаваше през чекмеджето. Загубих представа за дните и за нощите. На него му пукаше достатъчно за мен, за да ми даде урок. И аз го научих.

Той ме пусна от клетката на 14 септември 2001 година, три дни след 11 септември. Целият свят беше различен и господин Муни каза, че баща ми изобщо не се е обадил, най-вероятно си е мислел, че съм умрял.

— Свободен си, Джоузеф — додаде. — Бъди разумен.

Не прекарвах много време вкъщи след това. Не ми беше трудно бавно да изчезна. Майка ми ни напусна, като бях във втори клас, така че пораснах, знаейки, че може да напускаш хората, особено такива като баща ми. Не ми беше жал за мен, Бек. Мнозина имат скапани родители, хлебарки в килера, полусурови сладкиши с изтекъл срок на годност за вечеря, телевизор, който едва работи, и баща, дето не му пука, когато синът му не се прибере вкъщи по време на национално бедствие. Работата е там, че бях късметлия. Имах книжарницата.

Не са необходими много хора, за да се отгледа едно дете. Сега господин Муни беше шефът и бащата, с когото исках да съм свързан. Продължавах да търся крадлата на „Франи и Зуи“ и непосредствено след 11 септември не бях сам. Всички бяха като мен, всички търсеха по улиците. Мъчеха се да намерят роднините си; аз се мъчех да намеря крадлата. Из целия град имаше листовки за изчезнали хора. Хрумна ми да я нарисувам и да облепя града с образа й. Можех да се престоря, че ми е майка. Отказах се и понякога си мисля, че е загинала в една от кулите, какво да се прави, карма. Но по-често си мисля, че най-вероятно е някъде, жива, и чете.

Заровил съм се в А-Л купчините с белетристика, когато камбанката на вратата издрънчава и аз съм готов. Казала си на приятелките си, че ще наминеш по това време. Разбрах го, защото телефонът ти е при мен, а ти не си от момичетата, дето заключват телефона си с четирицифрена парола. Четох имейлите ти. Снимах паролите в папката ти за пароли. Така, като смениш паролата си, ако изобщо го направиш, аз ще знам възможните варианти. Не си от момичетата, които измислят нови пароли. Ти редуваш три:

ackbeck1027

1027meME

1027BECK$Ale

Става все по-добре. Не искаш да кажеш на майка си, че си загубила поредния телефон. Отишла си и си взела нов, с нов номер и нов абонаментен план. Знам това, понеже старият ти телефон още е активен. Чета множеството имейли, които пращаш на приятелите си, за да им съобщиш, че имаш нов номер, защото преглеждам всичките ти имейли! Чана беше ужасена:

Какво, по дяволите, е това? Кажи на майка си, че си загубила телефона, и се обади да го спрат. То си е кражба на самоличност! Извратеняци! Бек, наистина. Кажи на майка си, че си прецакала нещата. Тя ще го преодолее. Хората си губят телефоните.

Спри си стария номер. Не е такава голяма драма.

Ти й отговори:

Телефонът най-вероятно е в кой знае коя канавка, така че действително не е голяма драма. Ако някой го е намерил, ще съм бедна кандидатка за магистратура с дълг. И кой би тръгнал да краде точно моята самоличност? А ако някой мисли, че съм достатъчно красива, за да публикува селфитата ми навсякъде в интернет, тогава екстра, чувствам се красива. Майтапя се. Но сериозно, всичко е наред. Така или иначе, исках нов телефон! Много си харесвам новия номер!

Чана не отстъпва:

ВЗИМАШ СИ НОВ ТЕЛЕФОН, КОГАТО КАЖЕШ, ЧЕ СИ ЗАГУБИЛА СТАРИЯ. Майка ти ще разбере, защото имаш НОВ НОМЕР. Също така — ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗХОДИ.

Ама и ти си упорита:

Успокой се, ако обичаш, Чана. Казах на майка ми, че си сменям номера, понеже искам нюйоркски. Тя дори не знае как да изпрати съобщение, да не говорим, че не може да разбере сметката. Всичко е наред. А колкото до парите? Не са от такова значение. Една допълнителна малка сметка няма да ме срине в момента.

Чана не ти отговори. Обичам майка ти (Благодаря!) и обичам теб, малка лицемерка такава! Твоят стар (но все още работещ!) телефон е енциклопедия на живота ти, която ще е отворена за мен, докато майка ти плаща сметката. Едно на нула за добрия герой! О, Бек, обичам да чета имейлите ти и да научавам за живота ти. Аз съм внимателен, винаги обозначавам новите съобщения като непрочетени, за да не се притесниш. Късметът ми не се изчерпва с това — ти предпочиташ да ползваш имейла си. Не обичаш да изпращаш съобщения. Значи, не изпускам нищо от комуникацията ти. Написа есе за един блог, където заяви, че „имейлите са вечни“. Можеш да търсиш, която и да е дума по което и да е време и да видиш всичко, дето някога си казала на някого за тази дума. Забравяме за съобщенията. Обичам те, защото искаш всичко да е регистрирано. Харесва ми, че правиш своите регистри толкова достъпни, и се изпълвам с теб, с календара ти на калориен прием, на свалки и на менструации, с автопортретите, които не публикуваш, с рецептите и упражненията ти. Скоро и ти ще ме опознаеш, обещавам.

Като се започне от днес.

Ти си тук.

— Изчакайте за момент — провиквам се, все едно не знам, че си ти, и звуча доста фалшиво. Изприпквам нагоре по стълбите и между купчините книги, а ти си там, в плетен пуловер с шотландски шарки и чорапи до коленете, и си се облякла така заради мен, сигурен съм, и държиш розова торбичка.

— Локомотив, локомотив номер 9 — казвам и ти се смееш, а аз съм толкова добър, когато имам време да се подготвя. — Как е?

Понечвам да те прегърна, ти ми позволяваш и се получава чудесно. Ръцете ми те обгръщат. Мога да те притисна до смърт или до живот, но се отдръпвам пръв, защото знам как момичетата се чувстват в такива моменти, основните ви инстинкти са съсипани от списанията и телевизията.

— Донесох ти нещо — изгукваш ти.

— О, не.

— О, да — отвръщаш.

— Нямаше нужда.

— Всъщност ти не ме остави да умра — смееш се. — Така че има нужда.

Отправяме се към предната част на книжарницата и съм наясно защо вървим натам. Искаш ме. Искаш ме тук. Знаеш, че ако останем сред тези купчини книги, ще те притисна до М-У табелата и ще ти направя подарък, и затова аз съм зад щанда и седя, както планирах, със сплетени на тила ръце, облягам се назад и си качвам краката на плота и тъмносинята ми тениска се повдига достатъчно, за да можеш да видиш средната част на тялото ми — трябва ти нещо, за което да мечтаеш, — и се усмихвам.

— Нека да погледна какво си донесла, момиче.

Слагаш го на щанда и аз свалям краката си, пристъпвам напред и се навеждам. Мога да те докосна, толкова съм близо, и знам, че харесваш парфюма ми, понеже ти и Чана си падате по един барман, който ползва този парфюм, затова и си го купих, и разопаковам подаръка си, моя подарък от теб.

Това е „Шифърът на Леонардо“ на италиански. Ти пляскаш с ръце и се смееш, обичам ентусиазма ти и подаряването, което ти се получава по-естествено от писането. Иде ти отвътре да даваш.

— Отвори я — казваш.

— Но аз не знам италиански.

— Цялата книга не е само на италиански.

Прелиствам я и ти грешиш, ала все пак я взимаш от ръцете ми и я слагаш на щанда.

— Със сигурност първата страница е на английски. Отвори я.

Отварям я.

— Аха.

Ето те, в черно мастило. Написала си ми:

Локомотив, локомотив номер 9,

от бързия влак за Ню Йорк,

ако някое пияно момиче падне на релсите,

ти вземи го, ти вземи го, ти вземи го.

Чета на глас; знам, че страшно се кефиш на писането си и пляскаш с ръце накрая и ето че си го написала. Ти буквално ме молиш да те взема и кимваш и името ти е там, така че не е откачено, когато го изричам.

— Благодаря ти, Гуиневир.

— Просто Бек.

Вдигам книгата.

— Но също и Гуиневир.

Предаваш се и кимваш:

— Няма защо…

Свалих си табелката с името в клетката. Преструваш се, че не го помниш, и аз ти помагам.

— Джо. Голдбърг.

— Няма защо, Джо Голдбърг — повтаряш ти, въздъхваш и продължаваш: — Но това е малко странно, нали, тъй като дойдох тук да ти благодаря, а пък ти казвам „Няма защо“.

— Знаеш ли — подхващам аз и звучи точно както го бях репетирал. — Сега, когато и двамата сме живи и здрави и никой не пее и си ми донесла този много мил подарък, който наистина е чудесен, понеже сред всичките книги, които имаме тук, няма Дан Браун на италиански…

— Забелязах — изчуруликваш ти, примигваш, усмихваш се и се поклащаш леко.

Поемам дъх. Това е, време е за следващата стъпка:

— Нека да изпием по нещо някой път.

— Разбира се — отвръщаш и скръстваш ръце, но не ме поглеждаш и не посочваш дата или място, и сега всички елементи на срещата ни изплуват бавно, подобно на снимка в тъмна стая: ти не беше написала номера си в книгата, подари ми шеговитата част от предишния ни разговор — Дан Браун вместо споделената сериозна част — Пола Фокс, и мисля, че си хапеш устните. Не много, ала все пак. Ти купи Пола Фокс на Бенджи. На мен — Дан Браун.

— Работата е там — казваш, — че все още не мога да си намеря телефона, а не съм си взела нов, така че не планирам много в момента.

— Разбирам.

Правя се, че проверявам нещо на компютъра, и си мисля какво беше писала за мен в имейлите до приятелките си, как ставаше дума повече за факта, че съм те спасил, отколкото, че си обсебена от мен, толкова обсебена, та трябваше да се преструваш, че не се сещаш кой съм. Не спомена нищо на Чана и Лин за това, как си мислиш за мен, когато яхваш зелената възглавница, колко нервна и смутена беше с мен. Толкова нервна и разсеяна от присъствието ми, че си изгуби телефона, Бек. Помниш ли? Вместо това пишеш имейли на приятелките си за Бенджи и трябва да кажа нещо или всичко ще се прецака.

— Изобщо ли не си намери телефона?

— Не, всъщност мисля, че го забравих в станцията на метрото.

— Беше при теб в таксито.

— О, да, наистина, но въобще не помня таксиметровата компания.

„Премиър Такси“, Долен Манхатън.

— Никой не помни имената на таксиметровите компании — съгласявам се.

Искаш химикалка и аз ти давам и ти взимаш един от разделителите за книги, сгъваш го и надраскваш имейл адреса си, който вече имам.

— Виж какво — казваш, докато пишеш бързо, — наистина съм доста заета с университета и с всякакви неща, така че пиши ми на имейла и ще се уговорим.

— Надявам се, знаеш, че разделителите са само за клиенти.

Смееш се и ти е неловко без телефон, в който да се потопиш, и се оглеждаш наоколо в очакване този разговор да приключи. Ти наистина имаш комплекс от татенцето, Бек.

— Не се засягай, но тези книги няма да се продадат сами, така че защо не офейкаш и аз да се върна към работата си, сещаш се.

Усмихваш се, облекчена, и почти правиш реверанс, отстъпвайки назад.

— Благодаря отново.

— За теб по всяко време — отвръщам.

И това беше планирано и ти се усмихваш леко и не казваш довиждане, и аз не ти пожелавам приятен ден, тъй като сме отвъд вежливостите и ти ми даде имейла си и сега трябва да избера коя от черновите да ти изпратя. Знаех, че ще дойдеш, и знаех, че ще ми дадеш имейла си, така че снощи написах различни версии на първия си имейл до теб. Будувах цяла нощ и писах, Бек. Точно като теб. Бях в клетката си, Бек. Точно като теб.

Слагам разделителя с имейла ти в италианския Дан Браун. Пасва си чудесно.