Каролайн Кепнес
Ти (4)

4

Никога не бях ходил в Грийнпойнт, където хората разреждат уискито със сок от туршия, но го правя заради теб, Бек. Точно както си нараних гърба заради теб, когато скочих през прозореца ти, за да не ме видиш, докато аз се опитвах да те видя, опитвах се да те разбера. И ми е крайно неприятно, че би могла да ме зърнеш тук в момента и да си помислиш, че съм някой задник, който надценява културната значимост на „Вайс“ и пие каквото му казват на страниците на шибаното списание. Не съм ходил в колеж, Бек, така че нямам нужда да пропилявам зрелите си години, мъчейки се да изживея отново времето в колежа. Аз не съм някое меко копеле, което никога не е имало куража да живее живота си пълноценно на мига. Живея заради самия живот и бих си поръчал още една водка със сода, ала това ще значи да говоря отново с бармана в тениска с Буковски, който пак да ме пита каква точно клуб сода искам.

В настроение съм, а ти четеш ето там, в жълти чорапогащи с дупки по тях, и се стараеш твърде много. Ти имаш все по-малко общо с „Паяжината на Шарлот“, но и аз също не изглеждам особено секси. Трябваше да скоча от прозореца ти и това беше кратко падане, падането обаче си е падане. Усещам парлива болка в гърба и никак не държа още веднъж да чуя „шот с кисел сок“, заклевам се.

Твоите най-добри приятелки са на съседната маса до мен, шумни и нелоялни, истински типажи от метрото между Куинс и Бруклин, с ботушите и свръхобработените прически, които са тиха обида за всички момичета от Джърси, тъй като те правят такива неща с косите си нарочно. Вие трите сте били заедно в „Браун“ и сега сте заедно в Ню Йорк. Мразите сериала „Момичета“ и непрекъснато го плюете, ала нима той не е тъкмо онова, дето и трите искате да направите с живота си? Бруклин, момчета и шотове с кисел сок?

Ти седиш сред останалите „писатели“, което дава възможност на твоите приятелки да те подхванат и, за съжаление, са прави: вложила си далеч повече усилия в това, да бъдеш писател — да получаваш комплименти и да пиеш уиски, — отколкото в това да пишеш. Но, за щастие, те също така грешат — всички тук са поели твърде много кисел сок, за да могат да разберат смисъла на твоя разказ за каубоя.

Приятелките ти са ревниви. Чана е големият ти критик, момичешка версия на Адам Ливайн^[1] с очи като мъниста и с неоправдано високо самочувствие.

— Обясни ми отново, ако обичаш, как точно помага на някого тая шибана тъпа магистратура по изящни изкуства, след като не си Лина Дънам^[2]?

— Мисля, че навярно после можеш да преподаваш — казва Лин и Лин е мъртва отвътре, тя е труп. Методично публикува в Инстаграм, направо клиничен случай, сякаш събира улики за важно съдебно дело, сякаш целият й живот е посветен единствено на това да докаже, че в нея има живот. Шумно се подиграва на твоето четене в Лулу и туитва колко е стресирана да бъде на „четеневЛулу“.

Отново Лин:

— Смяташ ли, че ще е като откриване на изложба, където отиваш веднъж и приключваш, или ще е нещо, което ще се случва… всяка седмица?

— Аз да не би да офейквам всеки път, когато приключа с дизайнерски проект? — избухва Чана. — Не, работя и работя по него, докато най-накрая се получи цяла колекция. И след това работя отново.

— Пийч ще идва ли?

— Изобщо не ми говори за нея.

Може би става дума за намръщеното високо момиче, ала няма как да ги попитам.

— Съжалявам — въздъхва Лин. — Поне на откриването на изложби има безплатно вино.

— Поне на откриването на изложби има изкуство. Съжалявам, но разказ за някакъв шибан каубой?

Лин свива рамене и разговорът продължава, като автоматичен откос от картечница, който не иска да спре, който не е в състояние да спре.

— И може да обсъдим костюма й.

— Тя се старае много. Някак си е жалко наистина.

— Какви, по дяволите, са тези чорапогащи?

Лин въздъхва, туитва и пак въздъхва и автоматичният откос се засилва за последна серия.

— Хич не е изненада, че не успя да отиде в Колумбийския — изстрелва Чана.

— Струва ми се, че всичко е заради Бенджи — казва Лин. — Жал ми е за нея.

Бенджи?

— Ми това се случва, като хлътнеш по някой купонджия социопат.

Единственото, което чувам, е, че ти си хлътнала по някого. Обичаш го и ги лъжеш, лъжеш и компютъра си, лъжеш и себе си и си мислиш, че те не го знаят, а те го знаят и, о, не. Бенджи. Не.

Трябва да остана да слушам, да присъствам и Лин въздъхва:

— Гадна си.

— Реалистка съм — обижда се Чана. — Бенджи е дребен снобеещ досадник. Единственото, което прави, е да се друса със скъпа дрога и да започва претенциозни бизнес проекти.

— Какво е завършил? — иска да знае Лин.

— Има ли значение? — сопва се Чана и за мен има значение и искам да знам още и искам да викам и изобщо не искам да си падаш по никой друг, освен по мен.

— Ми все пак ми се ще да беше по-внимателен с нея — казва Лин.

Чана върти очи, хруска кубчета лед и не се съгласява:

— Знаеш ли какво е всъщност? Бек се мисли за най-красивата. И Бенджи се мисли за най-красивия. Не смятам, че отношенията им са нещо лошо, за който и да е от тях. Тя ни докара тук, преструвайки се, че е писателка, а Бенджи се преструва пред целия свят, че е шибан творец. Какъв майтап. Те двамата просто обичат себе си. Не става дума за изключително чувствителни, измъчени души, които пишат стихове за пустотата във всичко или за каквото и да е там.

Лин е отегчена и аз също съм отегчен. Тя се опитва да отклони Чана от нейната изобличителна реч:

— Много съм напълняла май.

Чана изсумтява. Момичетата са толкова гадни.

— Видя ли всичките тези глупости за неговата компания за органична сода? — пита тя. — Бруклин ме кара да искам да се преместя в Лос Анджелис и да си купя стек „Ред Бул“ и да куфея на Марая Кери.

— Трябва да го туитнеш това — подхвърля Лин. — Но не в някакъв гаден контекст.

Прегръщаш се с останалите писатели и това значи, че скоро ще дойдеш насам. Лин е безмилостно любезна и се усмихва престорено.

— Кофти ми е за нея.

Чана подсмърква.

— На мен ми е кофти за каубоите. Те заслужават нещо по-добро.

Придвижваш се бавно към масата, което значи, че те трябва да спрат да говорят за теб. Толкова съм доволен, когато най-накрая пристигаш и прегръщаш лицемерните си приятелки. Ръкопляскат ти вяло и те обсипват с фалшиви хвалби, а ти се наливаш с уиски, все едно имаш шанс да се напиеш като за „Пулицър“.

— Моля ви, дами — казваш и всъщност си по-пийнала, отколкото си мислех. Едно момиче не може да понесе прекалено много комплименти и прекалено много коктейли.

Чана слага ръка върху твоята.

— Мила, може би никакви коктейли повече?

Ти дърпаш ръката си. Това е твоето следродилно състояние. Ти роди история и сега какво?

Всичко е наред.

Лин вика сервитьорката.

— Ще ни донесете ли три шота с кисел сок? Това момиче има нужда от смелост в течна форма.

— Не ми трябва никаква смелост, Лин. Просто се качих там и си прочетох шибания разказ.

Чана те целува по челото.

— И го прочете невероятно тоя шибан разказ.

Не им се връзваш и я побутваш.

— Майната ви и на двете.

Добре е, че виждам и тази твоя страна, на отблъскващата пияница. Хубаво е да познаваш всички страни на някого, ако ще го обичаш, и сега вече мразя по-малко твоите приятелки. Те се споглеждат, а ти се извръщаш към бара.

— Бенджи тръгна ли си вече?

— Мила, той трябваше ли да дойде?

Въздъхваш, сякаш това се е случвало и преди, сякаш в момента нямаш повече търпение, и взимаш напукания си телефон. Лин го грабва от ръцете ти.

— Бек, недей.

— Дай ми телефона.

— Бек — намесва се Чана. — Ти го покани и той не се появи. Не се занимавай. Остави го.

— Вие, момичета, мразите Бенджи — казваш им ти. — Ами ако нещо му се е случило?

Лин поглежда настрани, а Чана изпухтява.

— Ами ако той просто е… задник?

Личи си, че Лин изобщо не иска никога повече да говори за това. От трите тя е тази, която след време ще напусне Ню Йорк, за да отиде в някой по-малък, по-лесен за справяне град, където няма литературни четения, където момичетата пият вино и където на местния джубокс пускат „Марун Файв“ в събота вечер. Ще снима своите бъдещи, неизбежни бебета със същото удоволствие, с което щрака чашите с шотове, празните чаши със столчета, обувките си.

Но Чана е жена на живота, нашето трето колело в дългия път.

— Бек, чуй ме. Бенджи е задник. Разбираш ли?

Искам да изкрещя ДА, ала си седя и се сдържам. Все още. Бенджи.

— Бек, слушай ме — ядосано казва Чана. — Някои пичове са задници и трябва да приемеш това. Можеш да му купиш всичките книги на света и пак ще си е Бенджи. Никога няма да бъде Бенджамин или, пази боже, Бен, защото не му се налага, ще си остане завинаги мъж бебе, разбираш ли? Той и тъпата му клуб сода могат да се разкарат, а също и тъпото му лайняно име. Съвсем сериозно, що за име е Бенджи? Това майтап ли е? И как само го произнася. Все едно че е азиатско или френско. Бен Джии. Пич, просто се разкарай.

Лин въздъхва.

— Не бях се замисляла толкова за това. Бенджи. Бен Джии. Джии, Бен.

Разсмивате се и научавам нови неща за Бенджи. Не ми харесва, но трябва да го приема. Бенджи съществува и си поръчвам още една водка със сода. Бенджи.

Скръстваш ръце и сервитьорката се връща с шотовете с кисел сок и настроението се повдига.

— Е, момичета, хареса ли ви наистина моят разказ?

Лин е бърза:

— Никога не съм била наясно, че знаеш толкова много за каубоите.

— Не знам — отвръщаш ти и си депресирана.

Посягаш към шота си и го изгълтваш на един дъх, а момичетата отново се споглеждат.

— Не бива повече да говориш с този шибаняк — настоява Чана.

— Добре — съгласяваш се.

Лин взима шота си. Чана взима своя. Ти взимаш празната си чаша.

Чана вдига тост:

— За това никога повече да не говори с оня шибаняк и за лайняната му клуб сода и за шибаната му прическа и за задника му, който така и не се появи днес.

Чашите ви дрънчат, но тези момичета имат какво да пият, а твоята е изпразнена. Излизам навън, за да знам кога ще си тръгнеш. Някакъв задник изниква и повръща.

Сок от туршия, заклевам се.