Каролайн Кепнес
Ти (42)

42

Първите ни осем дни заедно са най-добрите в живота ми. Ти имаш от онези огромни плюшени халати от „Риц-Карлтън“. Разправяш ми цялата заплетена история как си ги откраднала, докато си била на пролетна ваканция с Лин и Чана. Харесва ми, че обичаш да разказваш истории. Няма как да знаеш, че аз знам, че си ги откраднала от къщата на Пийч, и не ще кажа на никого! Не ги сваляме и ти наистина успяваш да ме забавляваш.

В нашия Ден втори се излежаваме, загърнати в халатите, и обявяваш „правилото на халатите“:

— Когато си в апартамента ми, ти е позволено да си или гол, или с халат.

— Ами ако не го спазвам?

Доближаваш се бавно до мен и изръмжаваш:

— По-добре да не знаеш какво ще стане тогава, момче!

Обещавам да съблюдавам правилото и ми харесва, че си заредена с енергия, че се държиш като зряла жена. Терапията ти е помогнала, проблемите с баща ти са изчезнали и с мен ти си жена, а не малко момиче. Вече не изпращаш имейли на себе си, пък и защо ти е да го правиш? Имаш мен и ние си приказваме много. Ван Морисън не знае нищо за любовта, ти и аз сме измислили любовта с нашите халати от „Риц-Карлтън“, с нашите среднощни разговори, с миговете на мълчание, които са, както казваш, „обратното на неловки“.

Живеем един от друг и не ни е нужен сън и след Ден пети имаме повече лични закачки, отколкото Етън и Блайд. Гледаме заедно „Перфектният ритъм“ по „Нетфликс“. Твърдиш, че това е любимият ти филм, но го нямаш на диск, очарователна си. Натискаш „Пауза“. Гушваш се в мен и ми прошепваш, че съм най-добрият, а аз те дразня, че тъкмо този е любимият ти филм. Кикотиш се, после изсумтяваш и се боричкаме. В момента, когато те отиват на онзи конкурс или каквото и да е там, ние вече сме в леглото и се чукаме. Обичаш ме по-силно от всичко и заявяваш, че съм по-умен от момчетата в твоя курс и от онези в колежа. Прочитаме един от разказите на Блайд, аз ти казвам, че е твърде солипсистичен^[1], и ти се съгласяваш.

На следващата сутрин се събуждам — как изобщо бих могъл да спя, щом те има? — и забелязвам, че си станала. Ти си като децата, ръсиш трохи навред и твоите следи ме водят в кухнята, където на масата лежи отворен речник, а думата „солипсистичен“ е нацапана с шоколадова глазура от полуизядения шоколадов кейк на плота. Обичам те, защото умееш да слушаш внимателно.

Не ми даваш да излизам, но трябва да отида на работа.

— Ама аз искам да останеш — настояваш и си сладка, дори и като си агресивна. — Не може ли Етън да те замества?

— Съжалявам, че се налага да ти го съобщя, Бек, ала да беше помислила за това, когато го запозна с Блайд.

Изохкваш и заставаш на вратата, халатът ти се свлича на пода.

— Нарушаваш правилото на халатите, Джо.

— Мамка му — измърморвам и ти впиваш ръце в мен.

Най-накрая успявам да тръгна, а денят минава толкова бавно и си пишем толкова често, че пръстите ми едва не окапват. Искам да ти донеса всички книги на света, но избирам една от любимите ми, която никога не си чела — „В езерото край гората“^[2] на Тим О’Брайън.

Влизам в апартамента ти и ти поемаш книгата с нежни ръце и ме целуваш със сладките сочни устни на Гуиневир.

— Неслучайно съм чакала да прочета тази книга — казваш. — Сякаш съм знаела, че един ден ще има някой, който да ми я донесе.

— Ами радвам се, че си изчакала.

В Ден седми измисляме игра — фалшив скрабъл. Правилото е: никакви съществуващи думи. Съчиняваш калбриране, аз пък — пънкласицизъм. Биеш ме и се хвалиш и аз те обичам заради страстта ти към победата. Обожаваш да побеждаваш и не се сърдя, когато губя, и след четирийсет години пак ще сме си така добре, както и сега.

В Ден девети те хващам, че използваш четката ми за зъби, и се изчервяваш. Отначало изплакваш устата си и се кълнеш, че е грешка, но аз виждам вътре в теб и очите ти ми говорят и ти прехапваш устната си и закриваш очи.

— Просто ще го кажа и не мога да те гледам, докато го изричам. Харесва ми да ползвам четката ти за зъби, защото обичам да си в мен, и съжалявам, знам, че е шантаво и противно.

Не продумвам. Хващам ръката ти, свалям бикините ти и те изчуквам там, в моята баня.

В Ден десети ми казваш, че никога не си се чувствала по-малко сама през живота си.

В Ден единайсети ти казвам, че несъзнателно си затананиках песен от „Перфектният ритъм“ в книжарницата и не спрях, дори когато хората почнаха да се смеят.

— Ти си вътре в мен — прошепвам и вече си на колене, жадна за мен.

В Ден четиринайсети разбирам, че съм загубил представа за времето, не съм сигурен дали е Ден четиринайсети или Ден петнайсети, а ти стискаш ръката ми, докато вървим по улицата.

— То е, защото всеки ден е единствен — казваш. — Никога не съм живяла така пълноценно в настоящето.

Целувам те по главата и ти си моето членоразделно малко зайче.

— Никога не губя представа за времето, Бек. Мисля, че съм потънал в теб.

В Ден седемнайсети вали и ние сме се опънали, увити в халатите, на леглото ти. Отбелязала си любимите си пасажи от „В езерото край гората“ и ми ги четеш. Когато отивам в книжарницата, не мога да свърша почти нищо, понеже не минават и пет минути, без да получа есемес от теб. Понякога просто не знаеш за какво точно искаш да си говорим:

Забелязал ли си, че пръстите на дясната ми ръка са малко изкривени? Да, виждаш с колко неща трябва да се справя. Все едно… как върви работата ти?

Или пък в съобщенията ти няма думи, само снимки, горещи близки планове на любимите ми части от тялото ти, които са много. Никога не ме караш да се чудя, пишеш ми и аз ти пиша и винаги има какво да си кажем. Никой друг не ме е познавал толкова добре. Никой друг не го е било грижа. Когато ти разправям някаква история, непременно ми задаваш въпроси, прехласваш се.

— На колко години си бил? Хайде, няма да те ревнувам, ако ми кажеш за първия си път. Джо, моля те. Кажи ми, кажи ми, кажи ми!

И аз ти казвам, казвам, казвам! Етън твърди, че първите няколко дни на всяка връзка са наситени, но той не разбира, че това не е връзка. А всичковръзка, както ти се изразяваш. И какво да правя с тази очарователна дума, която измисли? Купувам смес за кейк, сребриста тавичка за еднократна употреба, глазура и три пакетчета с пръчици за украса. Изпичам кейк за теб и написвам отгоре:

Всичковръзка (същ.) — единение на умовете, телата и душите.

Нося кейка по улицата и по стълбите към метрото, и в метрото, и нагоре по стълбите, и пак по улицата, до вратата ти. Ти пищиш от радост и щракаш милион снимки на кейка, после си лягаме, ядем кейк и правим секс и гледаме стари домашни филми на семейството ти от Нантъкет, ядем още кейк, правим още секс и това е единствената всичковръзка, която някога съм имал.

Качил съм се на стълба в книжарницата и Етън ми подава по-непопулярни книги, които крия на горните рафтове. Казва ми, че не мога да очаквам всичко да продължава да бъде толкова хубаво, и аз бързо и уверено му заявявам:

— Знам, че няма да продължава да бъде толкова хубаво.

— Уф! — възкликва пренебрежително.

— Ще става още по-хубаво.

Той отива да помогне на един клиент, а в ушите ми гъмжат множество „ами ако“, излезли сякаш от поезията на Шел Силвърстийн^[3]. Пиша ти:

Здрасти.

Треперя и се потя. Ами ако Етън е прав? Ами ако не ми отговориш? Ами ако вече не ти липсвам? Но ти ми отговаряш веднага:

Обичам те.

Бих могъл да падна от стълбата и да си разбия главата и това ще е без значение. Както казва Елиът в „Хана“: „Аз имам своя отговор“.

Моят отговор си ти.