Каролайн Кепнес
Ти (2)

2

Открих е. е. къмингс^[1] по начина, по който повечето чувствителни интелигентни хора на моята възраст откриват е. е. къмингс — чрез една от най-романтичните сцени в една от най-романтичните любовни истории на всички времена, „Хана и нейните сестри“, в която един интелигентен, изтънчен, семеен нюйоркчанин на име Елиът (във великолепното изпълнение на Майкъл Кейн) се влюбва в балдъзата си (Барбара Хърши). Той трябва да е внимателен. Не може просто да направи първата крачка. Причаква я близо до апартамента й и инсценира случайна среща. Брилянтно, ужасно романтично. Любовта започва да действа. Тя е толкова изненадана, че го вижда, и го води в книжарница „Пейджънт“ (това напомня ли ти нещо?), където той й купува книга със стиховете на е. е. къмингс и я насочва към страница 112.

Тя е сама в леглото и чете стиховете, а междувременно той е сам в банята си, мисли за нея, докато я чуваме как чете. Любимият ми стих:

никой, дори дъждът, няма толкова малки длани.^[2]

Освен теб, Бек. Научих толкова много през последните няколко дни. Ти работиш с ръцете си върху себе си, когато си в настроение, което ти се случва често, а това ми напомня една шега в „Хана“ — Мия Фароу дразни Уди Алън, че се е съсипал с прекомерна мастурбация. Надявам се, ти нямаш подобни грижи.

Проблемът на обществото е, че ако средният човек знаеше за нас — за теб, сама, с твоите три оргазъма на вечер, и за мен, който наблюдава оргазмите ти сам от другата страна на улицата, повечето хора биха рекли, че аз съм тъпак. Добре, не е тайна, че повечето хора са шибани идиоти. Харесват евтини криминалета и никога не са чували за Пола Фокс или за „Хана“, така че, честно казано, Бек, заеби ги повечето хора, нали така?

Освен това на мен ми харесва, че се грижиш сама за себе си, вместо да запълваш дома си и катеричката си с върволица от неподходящи мъже. Ти си отговорът на всички банални и унизителни статии за „културата на свалките“. Ти си имаш своите собствени стандарти и ти си Гуиневир, една любовна история в очакване на единствения. Обзалагам се, че Единственият е с главна буква, когато си мечтаеш за него. За мен. Всички искат всичко на момента, но ти можеш да чакаш, защото имаш толкова малки длани.

Името ти беше едно великолепно начало. За наш късмет няма много Гуиневир Бек на света, съществува само една. Първо ми беше нужно да открия дома ти, а интернет очевидно е бил създаден, за да помага на любовта. Той ми даде толкова много от теб, Бек, даде ми твоя профил в Туитър:

Гуиневир Бек

„НеРеалнатаБек“

Никога не съм имала неизразени мисли. Пиша разкази. Чета разкази. Говоря си с непознати. Нантъкет^[3] е най-близкият ми приятел, но Ню Йорк ми е гадже.

Подробностите за теб стават ясни благодарение на собствения ти разголващ те принос в различните онлайн списания, дето публикуват твоите блогове (освен ако не искаш да ги наречеш есета), и на завоалираните писания в дневника ти (освен ако не искаш да ги наречеш разкази), и на стиховете, които понякога пишеш. Ти си писателка, родена и отраснала в Нантъкет, и се шегуваш с браковете между роднини на този остров (но ти не си дете от такъв брак) и с ветроходството (което те ужасява), и с алкохолизма (загубила си баща си заради чашката и пишеш много за това). Семейството ти е едновременно здраво и свободно. Ти не знаеш как да се справяш тук, в града, където никой никого не познава, въпреки че имаш опит като студентка четири години в университета „Браун“. Влязла си от списъка на резервите и досега си убедена, че е станала някаква грешка. Обичаш полента и черешов пай „Ларабар“. Не снимаш храна, нито концертите, на които ходиш, обаче публикуваш в Инстаграм (но наистина стари неща — снимки на мъртвия ти баща, снимки от почивки край морето, толкова отдавнашни, че няма как да си ги спомняш). Имаш брат, Клайд. Родителите ти действително са били задници, съдейки по имената, които са ви дали. Имаш сестра, Аня (големи задници, все пак не чак каквито си мислех). Справката в регистъра за имотите показва, че къщата ви винаги е принадлежала на вашето семейство. В рода ти има фермери и обичаш да казваш, че нямаш „място“ на Нантъкет, но че семейството ти е създало дом там. Пълна с отрицания, ти си като предупредителен надпис на кутия цигари.

Аня е островитянка и никога няма да напусне Нантъкет. Тя е момиченцето, което не иска нищо друго, освен разходки по плажа, хубаво лято и изчезването на сезонните туристи. Аня е луда по баща ви. Ти пишеш за нея в разказите си и тя приема образа на малко момче, на сляпа старица или дори, веднъж, на изгубена катеричка, но все пак е ясно, че става дума за нея. Завиждаш й и се чудиш как наистина е възможно да не е обременена от никаква амбиция. Съжаляваш я.

Клайд е най-големият от вас и движи семейния бизнес с таксита на острова. Женен е, с две деца, и той е очевидният родител в семейството. Това се вижда от снимката му в местния вестник — пожарникар доброволец, с кожени дрехи, съвсем стандартен американец. Баща ти е бил пияницата на малкия град, никакви по-сериозни прегрешения от шофиране след употреба на алкохол или пиянство на обществено място. Брат ти е точно обратното — трезвен, изключително трезвен. Ако се беше родила първа, можеше ти да поемеш семейния бизнес. Но ти си класическото средно дете, неизменно добра ученичка и през целия си живот си била „надеждата“, тази, която ще се измъкне.

Интернет е чудесно нещо. Ти пускаш туит около час след като се срещнахме в онзи ден:

Мирише ми на чийзбургери. „БистротоНаЪгълаМеПравиДебела“

Нека да ти кажа, че за момент се бях обезпокоил. Може би в крайна сметка съвсем не съм нещо специално за теб. Дори не ме споменаваш, изобщо не споменаваш за нашия разговор. Също така: Говоря си с непознати е от твоята Туитър биография. Говоря си с непознати. Какво, по дяволите, е това, Бек? Децата не бива да говорят с възрастни, но ти си голяма. Нашият разговор съвсем нищо ли не значи за теб? Аз поредният непознат ли съм? Дали пък твоята Туитър биография не е елегантен начин да обявиш, че би направила всичко, само и само да получиш някакво внимание, че нямаш никакви стандарти и би могла да бъдеш публика на всеки тъпак, който те заговори? Съвсем нищо ли съм за теб? Ти въобще не споменаваш за човека в книжарницата. „Мамка му — мислех си, — може би греша.“ Може би между нас всъщност няма нищо. Но после започнах да те изучавам и видях, че не пишеш за онова, което действително е важно. Ти не би ме споделила с хората, които те следват в Туитър. Твоят онлайн живот е като вариете, така че, ако изобщо би могло да се съди по това, фактът, че не си ме представила на публиката си, означава, че ме желаеш. Може би дори повече, отколкото мисля, защото точно сега ръката ти се насочва за пореден път към путката ти.

Следващото нещо, което интернет ми даде, беше твоят адрес. Банк Стрийт 51. Ти ебаваш ли се? Това не е обезумяла част на Мидтаун Манхатън, където забързани работни пчелички се втурват в офисите и излизат от тях със същата скорост. Това е шикозна, ленива, абсурдно безопасна и скъпа сграда в Уест Вилидж. Аз не мога просто да се шляя на твоята улица, трябва все пак да приличам на хората от квартала. Отивам в магазина за дрехи втора ръка. Купувам си костюм (бизнесмен и/или шофьор, и/или беден съпруг на богата жена), панталони на дърводелец и колан за инструменти (майстор в почивка) и някакъв глупав анцуг (задник, който се грижи за безценното си тяло). Слагам костюма за първото си посещение и страшно ми харесва тук, Бек. Това е типичният стар Ню Йорк и очаквам всеки момент Едит Уортън^[4] и Труман Капоти да пресекат улицата, хванати за ръка, всеки от тях с кафе в хартиена чаша, изглеждащи както в най-славните си дни, все едно че са били запазени във формалдехид. На тази улица са живели принцеси, Сид Вишъс^[5] е умрял тук преди много време, тогава, когато принцесите са били бременни, когато в Манхатън все още е било чудесно. Стоя от другата страна на улицата и прозорците ти са отворени, без никакви завеси, и те гледам как си сипваш овесената каша в купата. Ти не си принцеса. Твоят Туитър потвърждава, че по-скоро си спечелила този апартамент от някаква лотария:

Не желая да звуча като АннаКендрик47, но обичам невероятните маниаци от „БраунБайъсдНЮ“ и искам по-бързо да се преместя на Банк Стрийт

Сядам под козирката и започвам да търся в Гугъл. Лотарията „Браун Байъсд“ е конкурс за есета за студенти от университета „Браун“, които се нуждаят от жилище за времето на следването си в Ню Йорк. Апартаментът е бил собственост на семейство Браун (каквото и ще да значи това) от много години. Ти кандидатстваш за магистратура по изящни изкуства с белетристика и не е изненадващо, че си спечелила лотария, която на практика е конкурс за есета. И Анна Кендрик е актриса в онзи филм, „Перфектният ритъм“, за едни колежанки, които пеят на акапела конкурс. Ти виждаш себе си в това момиче, което всъщност няма никакъв смисъл. Гледал съм го този филм. Онова момиче никога не ще живее като теб.

Хората минават покрай твоя партерен апартамент с високи тавани, който е съвсем малко над нивото на улицата, и не спират да те погледнат, въпреки че си на показ. Двата ти прозореца са широко отворени и имаш късмет, че наоколо няма много движение. Това сигурно обяснява погрешното усещане за уединение, което изпитваш. Връщам се на следващата вечер (със същия костюм, няма как иначе) и ти се разхождаш в апартамента си гола пред отворения прозорец. Съвършено гола! Мотая се на отсрещната страна на улицата под козирката, а ти не ме забелязваш, никой не забелязва нито теб, нито мен и да не би, по дяволите, всички да са ослепели?

Дните се нижат и аз ставам неспокоен. Показваш се твърде много, това е опасно и е достатъчно дори само един откачалник да реши и да дойде да те вземе. Няколко дни по-късно съм се облякъл като дърводелец и си фантазирам как слагам решетки на прозорците ти, за да защитя тази клетка за показ, която наричаш свой дом. Струва ми се, че кварталът е спокоен, и наистина е така, но тук тишината поражда някакво усещане за смърт. Вероятно бих могъл да удуша някой старец насред улицата и никой няма да излезе да ме спре.

Появявам се отново в костюм (много по-добре от облеклото на дърводелец) и нося шапка на Янките, която намерих в друг магазин за употребявани дрехи (аз съм точно такъв задник, който пазарува от точно такива магазини!), за да се променя леко, в случай че забележиш, което ти така и не правиш. Един мъж, който живее в същата сграда, се качва по малкото стълбище (само три стъпала), то води до външната врата (не е заключена!) и тя е толкова близо до твоя апартамент. Ако той искаше (а кой ли не би поискал?), би могъл да се надвеси над парапета, да почука с пръсти по екрана на компютъра ти и да те повика.

Идвам през деня, идвам през нощта и винаги когато съм тук, прозорците ти са широко отворени. Сякаш никога не си гледала късните новини или някой филм на ужасите. Сядам на стълбите пред сградата от кафяв камък отсреща на малката, чиста улица срещу твоя апартамент и се преструвам, че чета „Бедният Джордж“^[6] на Пола Фокс, или се правя, че изпращам съобщения на бизнеспартньорите си (ха!), или пък че се обаждам на някой приятел, дето закъснява, и шумно се съгласявам да изчакам още двайсет минути. (Това е за съседа, който винаги може да е скрит някъде, подозирайки мъжа под козирката, гледал съм достатъчно много филми.) С политиката си на отворени врати ти ме пускаш в твоя свят. Стига вятърът да духа в правилната посока, мога да усетя миризмата на диетичната ти храна. Чувам как си пуснала „Вампайър Уикенд“^[7] и ако се престоря, че се прозявам, и погледна нагоре, ще видя как се шляеш, как се прозяваш, как дишаш. Винаги ли си била такава? Чудя се дали си била същата в Провидънс, разхождайки се така, сякаш искаш твоите възвишени съседи да те запомнят гола, полугола, пристрастена към полуфабрикати и мастурбираща с пълен глас. Надявам се, че не си, надявам се, че в това има логика, която ще ми обясниш, щом му дойде времето. И ти с твоя компютър като че ли трябва да напомниш на въображаемата си публика, че все пак си писателка, когато ние (аз) знаем какво всъщност си: изпълнителка, ексхибиционистка.

През цялото време се налага да съм нащрек. Сресвам косата си назад и я разрошвам на следващия ден. Не бива да ме забелязват онези, които не забелязват другите хора. В крайна сметка, ако на обикновения човек му разкажат за едно момиче, което много често се разхожда голо пред отворения си прозорец, и за един покосен от любов пич, който го наблюдава дискретно от другата страна на улицата, мнозина биха заявили, че аз съм побъркан. Но ти си лудата. Не те наричат побъркана, защото всички те искат да разберат повече за катеричката ти, докато моето съществуване е отблъскващо за твоите съседи. Живея на шестия етаж в сграда без асансьор в Бед-Стай, Бруклин. И не съм позволил ташаците ми да бъдат нападнати от Лайняното колежанско заемно общество. Плащат ми на ръка и имам телевизор с антена. Тези хора не биха искали да докоснат патката ми дори и с триметров прът. От друга страна, твоята катеричка е златна.

Отпивам от кафето си под козирката отсреща, хванал съм навит на руло „Уолстрийт Джърнъл“, дишам учестено и те гледам. Никога не нося анцуга, защото ти ме караш да искам да се обличам добре, Бек. Минават две седмици и една внушителна вдовица се появява от жилището си. Изправям се като джентълмен.

— Здравейте, госпожо — казвам и й предлагам помощта си.

Тя приема.

— Крайно време е вие, младите хора, да се научите как да се държите — изскърцва.

— Абсолютно съм съгласен — отвръщам аз и шофьорът на градската й кола отваря вратата.

Кима ми, той е мой брат по съдба. Мога да правя това до безкрай и се оттеглям под козирката.

Дали заради това хората харесват риалити програмите по телевизията? Твоят свят е загадка за мен, като гледам къде се излежаваш (с памучни бикини, купени онлайн от „Викторияс Сикрет“; видях те онзи ден как разкъса опаковката) и къде не спиш (седиш на онзи диван и четеш глупости онлайн). Накара ме да се замисля; може би все пак ти търсеше някой готин пич в книжарницата. Тук седиш изправена, с вдигната на кок коса, и пишеш с бясна скорост, докато накрая не можеш да издържаш повече и грабваш зелената възглавница, онази, на която подремваш, и я яхваш като животно. Освобождаваш се. И най-сетне заспиваш.

Апартаментът ти също така е и ужасно малък. Ти беше права, когато туитна:

Живея в кутия за обувки. Което е окей, щото не профуквам стотачки за обувките на Маноло Бланик. „БраунБайъсдНЮ“ Бунтар

Моята чаша от „УниверситетБраун“ е по-голяма от апартамента ми. „БраунБайъсдНЮ“, „ИмотиНЮ“

Нямаш кухня, само една зона, където са сбутани кухненските уреди, много наподобява разпродажба в магазин за бяла техника. Но в твоя туит е скрита истина. Ти действително мразиш това място. Израснала си в голяма къща със заден двор и градина отпред. Харесва ти да имаш пространство. Затова и оставяш прозорците си отворени. Не знаеш как да бъдеш сама със себе си. Но ако се скриеш от света, ще бъдеш.

Съседите ти продължават с нормалния си дневен ритъм — градски коли ги взимат от огромни къщи наблизо и ги връщат обратно в края на деня, докато ти се мъчиш на една мизерна площ, предназначена по-скоро за домашна прислужница или за голдън ретрийвър с изкълчен глезен. Ала не мога да те упреквам, че си останала тук. И ти, и аз обичаме Уест Вилидж и ако можех да се преместя, щях да го сторя, дори и това да би означавало бавно да полудявам от клаустрофобия. Направила си верния избор, Бек. Майка ти не е била права:

Мама казва, че дамите не живеят в кутия за обувки. „БраунБайъсдНЮ“, „логикатанамама неезадами“

Ти туитваш по-често, отколкото пишеш, и може би затова ще вземеш магистърската си степен от Ню Скул, а не от Колумбийския университет. От Колумбийския са те отхвърлили:

Отхвърлянето е ястие, което се сервира най-добре в плик, защото поне можеш да го разкъсаш и изгориш. „неотивамвКолумбийския“, „животътпродължава“

И си била права. Животът наистина е продължил. Въпреки че Ню Скул не е толкова престижно място, преподавателите и студентите са те харесали много. А и повечето от семинарите му са достъпни онлайн. Всъщност голяма част от колежа е достъпна онлайн, което е още един удар срещу все по-неуместната елитарна система, която наричат „колеж“. Писането ти върви и ако не прекарваше толкова време в туитване и в пошляпване на котенцето… Но, честно казано, Бек, на твое място и аз изобщо нямаше да се обличам.

Обичаш да даваш имена на нещата и се чудя какво име би ми дала на мен. Опитваш се да направиш конкурс за името на апартамента ти в Туитър:

Какво мислиш за „Кутия-по-малка-от-моята-кутия“

Или „Подложка-За-Гледане-На-Перфектният-Ритъм“

Или „Килер-който-са-объркали-с-апартамент“

Или „Място-където-гледаш-през-прозореца-и-виждаш-пича-от-книжарницата-който-те-гледа-и-се-усмихваш“

Някакъв шофьор на такси надува клаксона, защото един прясно изкъпан задник, досущ като излязъл от някоя чернова на Брет Ийстън Елис, която така и никога не е видяла бял свят, пресича улицата, без да гледа. Прокарва ръка по русата си коса и се извинява, но не изглежда, че наистина съжалява.

Той има твърде много коса.

Изкачва стъпалата, сякаш ги притежава, сякаш те са направени единствено и само за него. Вратата се отваря още преди да е стигнал до нея и всъщност ти му отваряш. Сега сте там и двамата, каниш го вътре и го целуваш, вратата бавно се затваря. Сега дланите ти, тези толкова малки длани галят косата му и не мога да видя никой от вас, докато не се озовавате в дневната. Той сяда на дивана, ти разкъсваш потника си, сядаш върху него и се кълчиш като стриптийзьорка. Това е грешка, Бек. Той разкъсва памучните ти бикини, пошляпва те, а ти скимтиш от удоволствие. Аз пресичам улицата и се облягам на вратата на сградата, защото непременно трябва да чуя.

Съжалявам, татенце! Съжалявам!

Кажи го пак, момиче!

Съжалявам, татенце.

Ти си лошо момиче.

Аз съм лошо момиче.

Искаш да те напляскам, нали?

Да, татенце, искам да ме напляскаш.

Той е в устата ти. Ръмжи срещу теб, пошляпва те. От време на време Труман Капоти минава и поглежда, реагира на онова, което вижда, и извръща очи. Никой няма да съобщи на полицията, защото никой не иска да си признае, че е гледал. Това е Банк Стрийт, по дяволите. И сега ти го чукаш, а аз отивам на моята страна на улицата, откъдето забелязвам, че той всъщност не прави любов с теб. Сграбчваш косата му, има твърде много коса, сякаш така може да спасиш себе си и разказите си. Ти заслужаваш нещо по-добро, а аз изобщо не се чувствам добре, като гледам как той те стиска с големите си слаби ръце, които никога не са вършили никаква работа, и как те шляпва по задника, когато най-накрая е свършил. Ти слизаш от него и искаш да се гушкаш, но той те отблъсква. Разрешаваш му да пуши вътре и той си тръска цигарата в твоята чаша „Браун“, която е по-голяма от апартамента ти. Гледаш любимия си филм „Перфектният ритъм“, докато той пуши, пише есемеси и те отблъсква всеки път, щом се опиташ да се притиснеш към него. Изглеждаш тъжна и никой, дори дъждът, няма толкова малки дланиосвен теб и мен. Защо съм толкова сигурен? Преди три месеца, още не бяхме се запознали, ти си написала този туит:

Може ли всички честно да си признаем, че еекъмингс е известен заради „ханаинейнитесестри?“ Окей, еба си. „безповечеглупости-крайнапреструвките“

Виждаш ли какво си искала да ми кажеш, още преди изобщо да си ме срещнала? Когато оня си тръгва, не държи „Отчаяни хора“ от Пола Фокс. Той е един рус женомразец с твърде много коса, която влиза в очите му. Просто те използва и не ти е никакъв приятел, а аз вече трябва да се прибирам. Ти имаш нужда да си вземеш душ.