Каролайн Кепнес
Ти (17)

17

Ти не знаеш, че трябва да си в траур. Не знаеш, че Бенджи е мъртъв. Няма как да знаеш. Но си стоиш вкъщи. Прекара цялата седмица, шляейки се и гледайки виртуални филмови прожекции с Пийч. Не можеш даже да излезеш от апартамента си да си вземеш кафе, без да обсъдиш достойнствата на „Старбъкс“, на „Дънкан Донътс“ и на „готините служители“ от твоя магазин за хранителни стоки. Опитах се да дойда при теб, ала ти си изцяло ангажирана с Пийч.

Дори не си постоянна в мнението си за един шибан филм. Когато отидохме в „Бистрото на ъгъла“, ти ми заяви, че харесваш „Магнолия“^[1], и почна да ми разказваш за твоето отношение на любов и омраза към Калифорния и за мечтата ти да срещнеш Пол Томас Андерсън и да му кажеш колко невероятно умен е той. И аз се съгласих. Но Пийч ти разправя, че неговите филми са разводнени и назидайнически, и ти се съгласяваш с нея! А „назидайнически“ даже не е никаква шибана дума и се предполага, че като писателка трябва да го знаеш. Пробвам се отново. Питам те какво ще правиш и ти ми отговаряш, че ще гледаш „Магнолия“ и какво става? Казваш, че мислиш, че е назидайнически. Но ти не мислиш така. Пийч мисли така. И аз искам да те видя, а ти се оправдаваш, че си болна.

Ти не си болна, Бек. Обаждаш се на Пийч да излезете да пазарувате, да обядвате. Тя ти отказва. Била болна. Аз обаче я проследих. Трябва да знам защо и с какво те държи така и я наблюдавах как отива до офиса на архитектурната си фирма и после на обяд и как целува хора и как си поръчва салата „Коб“ през цялата седмица, Бек. Тя не е болна. Каня те на разходка, на кафе, да хапнем супа, да направим каквото и да е заедно. Отговорът ти е неизменно един и същ:

Все още съм болна. (Усмивка).

Заспивам. Минали са шест дни от смъртта на Бенджи, а аз не съм успял да те видя. Не сънувам нищо, поне не мога да си спомня.

* * *

Светът е едно по-добро място, когато се събуждам, защото най-сетне ти се скара с Пийч. Тя ти каза, че мисли, че психоаналитика ти не го бива, и ти защити него и себе си. Гордея се с теб. И най-хубавото е, че сега си отново концентрирана, отново си тази, която познавам и обичам. Писа ми посред нощ:

Давам си сметка, че това са твърде много думи и е твърде късно, но чувствал ли си се така, сякаш искаш да кажеш на всички в живота ти да се разкарат? Не желая да бъда от онези момичета, които се оплакват от приятелките си, ама точно сега май няма как да не призная, че… приятелките ми са кучки! Толкова се старая да ги събера заедно, сам виждаш, а те непрекъснато се заяждат и правят живота ми непоносим — Чана не ще да ходи еди-къде си, ако Пийч ще бъде там, Пийч пък не ще да ходи еди-къде си, ако там ще предлагат евтини напитки по това време, понеже смята, че промоциите привличат всякакви отрепки. Просто имам предвид, че… И вече е пет сутринта и още не съм приключила със съчинението си, а трябва да го чета на семинар днес и ми иде да крещя, разбираш ли? И онова момиче от нашия курс, Блайд, онова чудовище, тя ме мрази и ще разнищи разказа ми за каубоя и, както и да е, добре. Само си говоря и се оплаквам. Но всъщност слънцето изгрява и аз си мисля за теб. Ще се видим скоро, освен ако не решиш, че съм някоя луда, след като прочетеш имейла ми. Лека.

И изведнъж денят ми става хубав. Отговарям ти кратко и нежно:

Скъпа Бек, довечера ще те почерпя шест питиета. Джо.

На теб това много ти харесва и получавам усмивка и тази вечер ще се срещнем — да! — и аз се държах съвсем правилно — да! — и връщам пишещата машина, която бях сложил на леглото си, обратно на мястото й и косата ми изглежда чудесно днес — да! — и Къртис ще работи довечера, така че дори няма да се налага да затварям — да! — и Пийч е извън картинката — да! — и се празня толкова силно, мислейки си за теб, Бек. Кой знае? Може би довечера това най-после ще се случи. Вървя бавно към твоя квартал и купувам две кексчета от пекарна „Магнолия“. Миришат ужасно апетитно и искам да ги изям, но съм добро момче, Бек, и имам някои идеи какво да правя с цялата тази глазура.

* * *

Ала тогава… тогава. Трябваше да се видим в девет, а ти ми се обаждаш в 9:04 и си без дъх, на път към горната част на града. Казваш, че е дълго за обяснение, но Пийч е сама вкъщи и си мисли, че някой е нахлул вътре, защото мебелите на терасата й били разместени. Ти звучиш като нея, толкова си паникьосана.

— Джо, слушай ме — настояваш. — Който и да е нахлул, е преместил шезлонга й.

Прекъсвам те.

— Ама не са го откраднали?

— Не — въздъхваш. — Но някой е нахлул, Джо. Тя е уплашена.

— Естествено — казвам аз и ти продължаваш да говориш, ала изобщо не е толкова драматично, колкото го представяш. Не съм нахлул и не съм преместил нейния шезлонг. Използвах сервизния ключ, който намерих на партито. И не съм откраднал нищо. Аз бях по-скоро като Дядо Коледа, защото занесох акрилен калъф за онази книга на Белоу, така че кучката всъщност трябва да ми е благодарна.

— Пийч много съжалява — кълнеш се ти. — Тя се чувства изключително зле и е ужасена, че онзи преследвач може да дойде отново.

Дори няма да удостоя с отговор думата отново и мога само да си представя какви ужасяващи истории си е съчинявала Пийч през изминалите години.

— Не се притеснявай за това — казвам ти и звуча, сякаш действително го мисля, и ти поръчвам да се пазиш, заради което ме харесваш. Аз ти прощавам, наистина. Ти си предана приятелка и шезлонг не е от думите в речника ти, тя принадлежи на Пийч. Изяждам и двете кексчета и глазурата им е загубила свежестта си и щеше да е далеч по-вкусна, ако я ближех от циците ти. По-късно туитваш една снимка, на която има две миникексчета, много по-малки от моите големи кексчета от „Магнолия“, на бляскав поднос и огромна бутилка лайняна водка от захарна тръстика. Написала си:

„момичетавкъщи вечер“

Няма как да си знаела за моите сладкишчета. Но понякога все пак се чудя.