Каролайн Кепнес
Ти (9)

9

Завивам зад ъгъла и заварвам Бенджи, който дърпа силно вратата на книжарницата, даже по-добре се получи така. Усмихвам се широко. Този ебалник е изцяло мой.

— Ето го — провиквам се — човека с домашната сода!

— Господин Херцог, за мен е истинска чест — изгуква той, тоя шибан подлизурко, незнайно защо облечен в блейзър на „Брукс Брадърс“.

— Съжалявам, че закъснях — казвам и се правя, че тършувам за ключовете; хранителните критици, съсобственици на смесени заведения за кафе и книги, са по природа непохватни хора. — Но ще си струва чакането, обещавам.

Отварям и вече сме вътре и Бенджи е нервен, забелязвайки, че заключвам вратата зад себе си.

— Това място е разкошно — изразява възхищението си той. — И кафе ли предлагат тук?

— Понякога — отвръщам и всъщност си мисля, че бих могъл да работя за тъпия сайт на „Ню Йорк Магазин“. Гледам „Момчетата от Медисън Авеню“, знам някои неща за Джей Зи и за надценената японска кухня. — Впрочем искате ли първо вода?

— Отлично, Нейтън.

Отлично, Нейтън. Та, значи, докато Бенджи бърбори нервно за това колко много обича книгите, книжарниците и хората, които четат книги, аз му сипвам натрошен ксанакс^[1] в чаша вода. Той ще я изпие на един дъх. Нервен е. Взима водата. Благодари ми. Не може дори да ми благодари, без да звучи фалшиво. Оставям го да продължи и му казвам, че имам да свърша нещо зад плота, той само ми се извинява, „няма никакъв проблем, Нейтън, разчистил съм си програмата за тази среща“, а аз местя разни хартии наоколо и наблюдавам как ксанаксът му действа. Достатъчно ли сложих? Замаян е и иска да седне.

Почти залита към плота.

— Имаш ли нещо против? Мога ли да седна някъде за минута?

Удрям го безпричинно. Но той използва думата „отлично“ десетина пъти в рамките на около двайсет шибани минути. Лежи студен на пода, а аз повдигам краката му. Ето го, надолу по стълбите. Не се събужда, докато го влача към клетката, където го заключвам и се усмихвам. Отлично.

Блейзърът му на „Брукс Брадърс“ е пълен с находки. Откривам торбичката му за дрога, пакетчета с хероин, кокаин, риталин^[2] или каквото ползват децата в наше време и пластмасова карта ключ, която оставям. Там е и портфейлът му, който взимам. Също и голямата награда, телефонът му, не е нужно да ти казвам, че го взимам. Бенджи е безстрашен като теб, Бек, и след няколко секунди имам достъп до неговия Туитър, имейла му и блога „Домашна сода“ на уебсайта. Естествено, телефонът му е натъпкан със снимки на онази Моника и на нейните пърформанси. Тя е отвратителна, разчекната, винаги позира. Подбирам една „секси“ снимка и я туитвам от акаунта на Бенджи. Придружена е от две думи:

Прекрасночудесна. Да

Очаква се да свържеш това с начина, по който Бенджи те нарича:

Неадекватна. Не

И ти го правиш. О, Бек, боли ме да те гледам как плачеш, как се чувстваш толкова отхвърлена. Не знаеш ли колко много бих искал да те прегърна и да те притисна до онази зелена възглавница и да те изпълня с любов и с клуб сода за масова употреба? Желая всичко това. Но не мога да се намеся. Имаш нужда от личното си пространство, за да се разделиш с този задник, и аз очаквам тъгата ти да се превърне в ярост. И после това се случва. Ти пишеш като змия, ти се плъзгаш и съскаш:

Не съм ти някаква шибана играчка, Бенджи. Не съм безсърдечно измислено лайно, не съм ти някаква пърформанс актриса, в която да се изпразниш. Аз съм човешко същество. Истинско човешко същество, точно както в песента, и няма да ме отсвирваш. Чуваш ли ме? Това няма да е животът ми. Отнасяй се с мен както се отнасяш към своята сода. Или знаеш ли какво? Най-добре наеби си содата. Пробвай. Сипи си я в оная стъклена бутилка и си я наеби тая сода, защото нея си я обичаш. Ти не обичаш мен. Не обичаш никого.

Имейлите ти са съвсем искрени и прекрасни. Те всичките са в папката с черновите, която не е при теб и не можеш да ги изпратиш. Ти все още си вкопчена в онази провинциална фантазия, че този рошав къмпинг турист ще захвърли идеалите си заради теб. Ти искаш това. Не мога да направя почти нищо. Така че седя в очакване. И чета имейлите ти.

Чана е права:

Честно казано, Бек, щеше да е екстра, ако Бенджи те обичаше, но се опасявам, че той не те обича. И не е изненада, че къса с теб и че ти кръшка и че се прави на татенце. Знаеш ли? Ще ти прозвучи странно, ама се радвам за теб. Крайно време е това да приключи.

Лин подхваща:

Мисля, че в Ню Йорк няма добри мъже. Не е като да бързам да се омъжа, харесвам си работата в ООН. И по-скоро бих отишла в Прага, отколкото да се омъжа, но, честно казано, не мисля, че има добри мъже тук. Всичките са като Бенджи.

Чана реагира:

Лин, спри със сайтовете за запознанства. Сериозно ти говоря.

Аз съм оптимист, докато ти си пишеш отделно с онази Пийч. С нея си различна.

Ти: Звуча като малко момиче, ама Бенджи не ми се е обаждал. Той май скъса с мен. Може би е просто зает, но какво, ако всъщност…

Пийч: Какво, ако всъщност ти станеш толкова заета, че вземеш да напишеш нещо страхотно и да забравиш за него? Това е както при йогата, когато вкарваш цялата енергия в едно свещено място — в теб самата.

Ти: Тоооооолкова си права. Благодаря ти, умнице!

Няма значение обаче какво мислят приятелките ти. Ти продължаваш да държиш имейлите до него в папката с черновите. И сега ти се ще да разбереш къде е и кога ще го видиш. Искаш го. Все още. Нужна ти е помощта ми и аз подправям запис в блога на Бенджи „Домашна сода“:

Спонтанно пътуване до АСК. Ново вдъхновение, нови аромати с една очарователна придружителка.

Той е от онези задници, които ще обозначат летището в Нантъкет с кода му АСК и, естествено, не те е поканил. Не ти е казал, че ще ходи. Просто е заминал. Той не струва. Използва думата „очарователна“ и ти трябва да си мислиш, че е с Моника, и да го отпишеш веднъж завинаги. Въпреки това пращаш линка на Пийч и си тъжна, не си ядосана. Тя ти отговаря:

Миличка, той е предприемач. И най-вероятно става дума за Раскал, семейния им лабрадор. Не се мятай в… прибързани заключения!

Намираме се в задънена улица. Нищо от това не подейства. Прощаваш на този тъпак, който туитва филтрирана снимка на ела-и-ми-наеби путката със содата. Никога не е имало безплатна „Домашна сода“ на твоите четения, Бек, но ти пак го искаш и аз пак трябва да оправям това. Пращам ти имейл от Бенджи:

Дълго е за разказване. Всичко хубаво, момиче.

Отваряш го секунди след като съм го пуснал. Не го препращаш на приятелките си и не пишеш чернова на още един да-ти-го-начукам имейл. Сега си вцепенена и не съм изненадан, когато след час получавам нов имейл на телефона си. Той е от теб:

Четвъртък става ли?

Направих го. Най-накрая. Имам само една дума за теб:

Да.

Когато малкият педераст се събужда, аз не знам колко време е минало, но той се прозява, сякаш е минал цял век. Отначало не схваща какво се е случило и се мъчи да дърдори неловки общи приказки за клетката — „Това махагон ли е?“ — и после говори за папагали. Накрая му светва, че ни разделят решетки. Протяга се към вратата и за втори път днес гледам как този гъз дърпа дръжката на врата.

— Няма нужда да правиш това — отбелязвам. Опитвам се да го успокоя внимателно.

— Пусни ме — проскърцва през зъби. — Веднага.

— Бенджи — казвам, — трябва да се успокоиш.

Той ме поглежда. Озадачен е. И братът на Кандис беше озадачен. Тези задници са винаги озадачени, когато подредбата на вселената се възстановява и някой им търси сметка за страхливия, претенциозен и себичен начин на живот.