Каролайн Кепнес
Ти (48)

48

Мисля, че запаметих предателските ти имейли до доктор Ники. Налагаше се да го сторя, защото трябваше да подготвя един изпит за теб. Аз съм хладнокръвен и спокоен; поставям нас двамата над собствения си егоистичен гняв и записвам въпросите в жълт бележник, който купих на връщане към книжарницата. Готов съм. Нося тежката си чанта с компютрите до мазето и се старая да те успокоя. Ти пищиш. Би следвало да пазиш силите си.

— Добре, Бек, достатъчно.

Бедничката, изглеждаш ужасно. Косата ти е разчорлена и се вижда, че си плакала.

— Какво се опитваш да ми направиш, Джо?

— Тук съм, всичко е наред.

Поглеждаш компютъра, който ти бях инсталирал, изпищяваш отново и запушваш ушите си с ръце. Не мога да те разбера, нали „Перфектният ритъм“ е любимият ти филм, но аз оплесках нещата, понеже забравих да го пусна. Встъпителната сцена се повтаря, откакто си дошла на себе си, което явно е станало преди доста време. Натискам копчето за изключване на звука.

— Ето. Така по-добре ли е, Бек? Alicious1027.

Ти хленчиш и скимтиш, съсипана си, ала кимваш в отговор, струва ми се. Казвам ти да се доближиш до плъзгащото се чекмедже, където оставям две флашкарти.

Оглеждаш се.

— Какво, по дяволите, е това?

— Чекмеджето, Бек.

Почуквам по чекмеджето, в което господин Муни ми даваше пица и в което аз давах на Бенджи клуб сода. Понякога хората наистина се променят и аз искам да вземеш флашкартите.

Обяснявам ти:

— Трябва да вземеш двете флашкарти. След това ще започнем. На едната пише „да“, на другата — „не“.

— Джо — изричаш, но не се приближаваш, не ме слушаш.

Посочвам ти чекмеджето в клетката. Подчиняваш се и ме молиш.

— Джо, виж, реагирах пресилено.

— Бек, извади флашкартите — настоявам и ти се взираш в мен, сякаш съм луд. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще те нахраня.

Изваждаш ги. Очевидно обичаш тестовете. Сядаш на пейката с лице към мен. Забелязвам, че си изяла няколко гевречета и си изпила почти цялата бутилка вода. Добро момиче.

— Това е устен изпит — подхващам аз, а ти се разсмиваш. Правя всичко възможно, за да успееш, и поглеждам на другата страна. — На всеки въпрос следва да отвърнеш с „вярно“ или „невярно“. И ще имаш възможността да обосновеш отговора си.

— Шегуваш се, нали?

Не ти обръщам внимание и пак се разреваваш. Не мога да се ядосам. Ако трябваше да зяпам и да слушам DVD менюто на „Перфектният ритъм“ в продължение на пет часа, вероятно и аз щях да съм съсипан. Отварям жълтия бележник и започвам.

— Вярно или невярно? Имаш връзка с терапевта си, Ник Андживайн.

— Невярно — изстрелваш.

Искам да изкараш теста и затова повтарям:

— Отново. Вярно или невярно? Имаш връзка с терапевта си, Никълъс Андживайн.

Умишлено изпускам думата доктор, а ти провесваш глава.

— Невярно.

Въздъхвам.

— Сигурна ли си?

Най-сетне се отваряш пред мен, както е. е. къмингс го е казал. Напъхваш косата си зад ушите.

— Сложно е.

— Това не е Фейсбук, Бек. Нищо не е сложно. Или имаш, или нямаш.

Изправяш се и започваш да крещиш, да дърпаш косата си, да ръмжиш, да викаш за помощ, уплашена за живота си. Горките ти гласни струни, какво прахосване на сили. Оставям бележника на пода и се приближавам към клетката.

— Обичам те, Бек. Последното нещо на света, което бих желал да направя, е да те убия.

— Тогава ме пусни.

— Скоро и това ще стане — казвам, връщам се на мястото си и вдигам бележника. — Вярно или невярно? Имаш връзка с Ник Андживайн.

Стенеш и риташ, но пронизваш въздуха с флашкартата, на която пише „да“. Да!

— Точно така — кимвам аз и слагам отметка срещу въпроса.

— Джо — произнасяш ти и се мъчиш да се изправиш, ала после падаш на колене като сираче. Молиш ме, умоляваш ме. — Моля те, не полудявай заради доктор Ники. Беше грешка, разбираш ли? Не бях на себе си и това е приключило. Спали сме заедно веднъж, Джо. Не означаваше нищо. Само една глупава нощ.

Не е било „само една глупава нощ“ и е време да продължим.

— Следващ въпрос — обявявам аз и ми е трудно, Бек, действително ми е трудно. — Вярно или невярно? Джо Голдбърг струва много.

Кикотиш се и отговаряш уверено и бързо:

— Вярно. Шегуваш ли се? Та ти струваш колкото цял тон. Постоянно ти повтарям колко си умен, колко по-умен си от всички, които познавам. Ти си невероятен, забавен, умен, истински.

Опасявах се, че може да кажеш нещо подобно. Изваждам шибания „Макбук“ от чантата си, а ти изръмжаваш. Тропаш и риташ и свиваш юмруци. Държиш се като петгодишна и изчаквам пристъпът да отмине. Знам, че ме обичаш, и знам, че не си искала това да се случи, ала е немислимо да продължим напред, без да сме си разкрили всичко. Ти беше тази, която рови в моята стена. Нямах друг избор, освен и аз да ровя в твоята.

Прочитам имейла, който си изпратила на Ники вчера от Beckalicious1027:

Ник, скъпи, опитвам се да приключа с Джо, но той струва толкова малко и аз определено съм най-доброто, което е имал, и ми е трудно. И честно казано, Ники, понякога се будя посред нощ и си мисля, че не искам да бъда мащеха. Ох! Можеш ли да ми върнеш „Нещата, които носеха“? Мерси!

Затварям шибания ти „Макбук“. Не показвам никакви емоции. Като администратор на теста трябва да спазвам професионална емоционална дистанция. Тишината между нас е напрегната. Сякаш редките книги ни слушат, затаили са дъх, очакват какво ще се случи.

— Добре — подхващаш и вече сме на нов етап. — Аз съм боклук, Джо. Христоматиен пример. А ти винаги ме гледаш, все едно съм толкова невероятна, че не знам какво да си мисля. Не разбирам защо го правиш, аз не съм невероятна. И щях да ти върна книгата, наистина.

Ще ми се да те целуна и да ти кажа, че те обичам, но се въздържам. Питам:

— Вярно или невярно? Не искаш повече да си с Ники.

— Вярно, Джо — отговаряш и сядаш, разтваряш краката си и забиваш глава между тях, след което я изправяш отново. — Сто процента напълно и окончателно вярно.

Отварям шибания ти „Макбук“ и поемам дълбоко дъх.

— Продължаваме с четене и осмисляне на текст. Ще ти прочета онова, което Ники ти е писал. А ти ще ми кажеш какво означава.

Втренчила си се в мен и не продумваш. Приемам мълчанието ти като знак за съгласие и се прокашлям. Прочитам част от имейла на Ники до теб:

Това ли си мислиш, Бек? Ами аз току-що казах на жена си за теб. Малко късно е да ми заявяваш, че не си особено склонна да бъдеш мащеха. Това не е игра, Бек. Това е животът. Идвам при теб. Няма къде другаде да отида. Тя настоява да се махна от апартамента, Бек. А ти ме питаш за някаква книга.

Затварям тъпия ти „Макбук“.

Имаш две минути да ми обясниш какво означава това писмо за теб.

Много ми се ще да ти издам отговора, но не мога. Засичам с хронометъра на телефона си. Той е толкова очевиден, Бек. Би трябвало да ми кажеш, че искаш да съобщиш за Ники на властите, за да отнемат разрешителното му за практикуване. Би трябвало да ми кажеш, че искаш жена му да го изрита от тях и да умре бездомен, сам с куфар с надраскани плочи, които да няма къде да слуша. И после би трябвало да осъзнаеш, че всъщност не би желала всичко това да се случи. Вече би следвало да си наясно, че не изпитваш нищо към него. Би следвало да си наясно, че единственото, което искаш, съм аз, ала петдесет и девет секунди от определеното ти време са изтекли, а ти не си промълвила дума. Пляскаш с ръце.

— Добре, Джо, без повече номера — изричаш напевно. — Хлътнах по женен мъж. Аз съм ужасна. Няма да обвинявам родителите си, защото вече съм на двайсет и четири. Много момичета имат гадни бащи, това не е извинение.

Ти даде грешен отговор. Ники действително ти е погодил номер и за теб е физически и емоционално изтощително да се измъкнеш от капана, който ти е заложило това наконтено прасе. Опитваш се. Виждам, че се стараеш. Отварям тъпия ти „Макбук“ и обявявам:

— Следващ въпрос относно последната кореспонденция между теб и Ники. Написала си: Ужасно съжалявам, Ники. Наистина смятам, че никога не бих могла да обичам някого така, както обичам теб.

Ти скачаш и протестираш:

— Джо, спри. Моля те.

Вдигам ръка, за да те накарам да млъкнеш. Продължавам: Ставам влажна само като си мисля за теб, а никога не ми се беше случвало.

Прекъсваш ме на висок глас:

— Това го казвам на всички мъже, Джо. Мъжете обичат да го чуват. Надявам се, не допускаш, че е вярно.

Разсейвам се и реагирам:

— Ами на мен никога не си ми го казвала.

— Защото си различен — отговаряш. Различен, секси. — Не би ми се вързал на глупостите.

Очарователна си, ала трябва да довърша теста. Освен това ти не би желала да го изкараш благодарение на добрия си външен вид и на секси гласа си. Искаш да успееш благодарение на ума си. Поглеждам екрана на шибания „Макбук“ и се връщам на имейла ти до Ники:

Мисля, че ти обичаш жена си повече, отколкото предполагаш. Мисля, че аз бих могла да обичам Джо.

Отново ме прекъсваш:

— Обичам те, Джо. Наистина те обичам.

Не ти обръщам внимание. Все още е мой ред да говоря.

— Сега ще прочета и отговора на Ники: Искаш ли да знаеш какво мисля, Бек? Мисля, че ти си шибана себична путка. Успех, Бек. Ще ти е нужен, като се има предвид, че нямаш никакъв морал.

Затварям шибания ти „Макбук“ и го прибирам в чантата си. Взимам жълтия бележник.

— Разполагаш с три минути да ми разкриеш смисъла на последната комуникация с Ники.

Отпускам ти допълнително време, понеже си добра слушателка и си минала през ада. Ники трябва да гори там заради всичко, което ти е причинил. А аз не ти помогнах особено и го оставих да се изплъзне. Той е злоупотребил с теб в онова свещено „сигурно“ райско място с бежови възглавници, класически рок и всякакви други глупости. Жал ми е за теб, Бек. Не съм изненадан, че си била толкова побъркана, та ме излъга и ми каза, че в апартамента ти „са пръскали за хлебарки“. Трябвало е да се измъкнеш от шибания си „Макбук“ и от шибаняка, който ти го е подарил. Разбира се, че ще тършуваш из стените в дома ми, горкичката.

Все още мислиш и крачиш в кръг, а аз се моля. Искам да дадеш верния отговор. Искам да ми кажеш, че не разпознаваш гласа си в тези имейли. Искам да ми кажеш, че след по-малко от осем часа, прекарани в клетката, вече се чувстваш преродена. Искам да ми кажеш, че никога не си ставала влажна при вида на онзи гърбав мегаломан, да ми кажеш, че ме обичаш, и да ме молиш за прошка. Единственото, за което копнея, е да ти простя.

Изминали са трийсет и четири секунди и две минути, откакто включих хронометъра. Ти ме поглеждаш и отговаряш:

— Смешното е, че когато за пръв път посетих Ники, той настояваше да разбере какво не е наред с мен. Каза ми: „Е, Бек, нека да разберем какво, по дяволите, не е наред с теб“.

Засмиваш се и аз се сещам, че използва същата реплика и при мен. Тъпо копеле.

Продължаваш:

— И аз му отвърнах, че се чувствам, сякаш главата ми е къща, в която има мишка. Ето защо съм непрекъснато неспокойна.

Значи, ти си измислила това за къщата и мишката, а той е един долен крадец.

— О! — възкликвам и май трябваше да убия Ники още първия ден, когато отидох при него.

— Не го проумя, докато не му обясних, че единственото, което ме кара да забравя за мишката, са свалките с различни мъже.

Изключвам звука на „Перфектният ритъм“. Изобщо не си като Бека.

— Както и да е — махваш с ръка и не преставаш да разбиваш сърцето ми. — Казах му, че обичам да бъда желана. Казах му, че обичам нови неща. Казвала съм ти го и на теб, Джо.

— Мислех си, че имаш предвид боклуци от ИКЕА — вмятам аз, а ти извръщаш очи.

Опитваш се да обясниш себе си, говориш за проблемите си, все едно че коментираш филм, който си гледала посред нощ. Ти си клиничен случай, откъсната си от реалността и е било така в продължение на доста време, далеч преди да се срещнем. Казваш, че си преследвачка. Твърдиш, че си си представяла една и съща сватба — мисля си за песента „Мили мой боже“ — с милион различни мъже, „включително и с теб, Джо“.

— Значи, все пак си искала да се ожениш за мен? — подхвърлям, ти си моята любов, моят мил бог.

Промърморваш:

— И аз не знам, Джо. Не съм такава.

Смятам, че грешиш. Казваш, че терапията е вятър работа, и додаваш:

— Не можеш да изгониш мишката, освен ако не взривиш къщата.

Изтощена си, гладна си и започваш да приказваш несвързано. Пъхвам бележника в чантата си и ти слагам две парчета черешов пай „Ларабар“ в чекмеджето. Обожаваш да говориш за себе си, дори и когато си в клетка. Пускам отново „Перфектният ритъм“ и се качвам по стълбите, без да обръщам внимание на виковете ти да остана. Не мога. Трябва да подготвя втората част от теста.

Втурвам се към рафтовете с популярна литература и взимам два екземпляра от „Шифърът на Леонардо“. Изприпквам надолу и те виждам как лапаш пая и си вперила очи в момчетата от акапелната група „Требълмейкърс“, които „правят музика с устите си“. Добро съм сторил! Издърпвам чекмеджето и поставям „Шифърът на Леонардо“ вътре.

— Шегуваш ли се? — питаш ме ти с уста, пълна с черешов пай.

Посочвам ти моя екземпляр.

— И аз също ще я прочета.

— Защо е всичко това?

— Защото е единствената книга, за която се сещам, дето ние двамата с теб никога не сме чели.

Трябва да споделим едно преживяване, за да продължим напред. Прелистваш я и излъчваш дълбока увереност, сексуална мощ и твърдоглава гордост от мекия, алчен магнит между краката си. Ти не се страхуваш от мен, не се страхуваш от никого. Мъжете те обичат и го знаеш. Никой мъж не може да бъде мишка в къщата ти, понеже винаги ще си имаш някого — готин управител на книжарница, разгонен психоаналитик, богата интимна приятелка. Някой неизменно ще бди над теб и ти вярваш, че си специална. В клетката се чувстваш обичана, не хваната в капан. Точно като мен.