Каролайн Кепнес
Ти (52)

52

В края на дните си ти твърдеше, че не си писателка. Но мисля, че би оценила поетичната симетрия на погребението си. Карам дълго и самотно на север, повече от четири часа извън града. Шофирането е трудно, ти заедно със зелената възглавница си в багажника на буика, тиха като Литъл Комптън през зимата. Минавам покрай „Никис Пица“, продължавам и стигам до един крайпътен ресторант. Вилите на Ники и на брат му са сгушени близо до Форест Лейк, частно пространство веднага след Честъртаун. Това си е истински град, Бек, старомоден и уютно закотвен в едновремешен начин на живот. Ям запечен на грил сандвич със сирене, защото така трябва, защото да те погреба в студената гора ще изисква много усилия, въпреки че всички, които се отбиват в крайпътния ресторант, не могат да не отбележат колко мека е тази зима. Толкова мека, че не ще ми е нужна червената ловджийска шапка на Холдън Колфийлд от „Мейсис“, даже и да я имах. Няма да плача. Не и тук.

Повечето хора в ресторанта са местни, а останалите са пристигнали за някакво автомобилно шоу. Сервитьорката ме пита дали и аз съм дошъл за шоуто, казвам й „да“, проверявам телефона си и пак трябва да отида до тоалетната, понеже всеки път, щом погледна телефона, ми се струва, че умираш отново. Чувам е. е. къмингс. Никой, дори дъждът, няма толкова малки длани. Разплаквам се тихичко, за да не привличам внимание. Смъртта ти е като песен, която непрекъснато се повтаря. Наплисквам лицето си със студена вода и се опитвам да не мисля за това, че никога няма да те видя. Няма, Бек. Ти си мъртва.

Знам, че Ники не е глупав. Той не би те погребал в собствения си имот. Би те закарал в гората край Форест Лейк, както правя и аз един час след залеза. Виждам табела в розово и бяло — „Сватбата на Чет и Роуз“ ще бъде тази вечер в къмпинга на края на пътя. Но това не ще ме спре. Криввам встрани и навлизам в тъмнината, която е по-чиста от бреговете на Литъл Комптън и по-мрачна от дълбините на солипсистичната ти душа. Тук няма океан, който да смекчи беззвездния вихър на вечността. Бавно натискам спирачките. Чет и Роуз не са избрали правилния момент, не аз, мамка му.

Нощта е толкова пуста, че щом изключвам двигателя на буика, мога да чуя сватбата. Слагам си очилата за нощно виждане, взимам лопатата и пристъпвам в тъмнината. Старая се да не слушам празненството, докато копая. Но ми е трудно. Чет и Роуз танцуват първия си танц — „Чудесна си тази вечер“^[1] на Ерик Клептън, а семействата и приятелите им ръкопляскат. Чудя се каква ли щеше да бъде нашата сватбена песен и те питам, но не ми отговаряш. Ти си мъртва.

Копая. Никога не съм бил и никога няма да бъда така самотен, както сега, когато копая. В северната част на щата е невероятно студено. Само тук може да се случи да слушам Ерик Клептън, който гаси светлините и възпява своята вярна, прекрасна приятелка, докато аз, сам, се потя и треперя и се готвя да те заровя в пръстта. Животът продължава, съвсем буквално, и забивам лопатата в черната земя. Задъхвам се. Поглеждам те, ти си завита във вълнено одеяло от „Бед Бад & Бийънд“, безмълвна в отворения багажник. Сега вече дишам нормално и си мисля дали ние с теб щяхме да вдигнем подобна сватба. Предполагам, че щеше да бъде на Нантъкет, защото само ти имаш роднини. Аз щях да поканя Етън и Блайд и господин Муни. Господин Муни нямаше да дойде. Щеше обаче да прехвърли правото на собственост върху книжарницата на теб и мен. Знам, че би го направил. Искам сватбата да свърши и ми се ще да крещя с пълни гърди, ала не желая да те безпокоя. Но няма как да те безпокоя. Ти си мъртва.

Копая, купонът продължава. Вдигат се наздравици, Стиви Уондър пее за скъпоценната си дъщеря — не е ли прекрасно направена от любов^[2], — а ние никога не ще имаме дъщеря. Ядосвам се и хвърлям лопатата. Свличам се на земята и оставям музиката да изцеди шибания живот от мен. Не мога повече, забавлението на края на гората става все по-еднообразно. Не съм от хората, които смятат, че сватбеното тържество е толкова специално. Почти мога да усетя вкуса на водката им. Аз съм неканеният гост, незабележим, сам. Това, което ме успокоява и ми дава сили да копая, е вероятността Чет и Роуз да имат уебсайт. Да знам, че ще мога да ги намеря, да ги видя, е някаква утеха. Нийл Йънг пее за Чет и Роуз — „Жътвена луна“^[3], от която боли — Нийл Йънг никога няма да пее за теб и мен на нашия сватбен ден и ти не можеш да го чуеш сега. Ти си мъртва.

Изваждам тялото ти от багажника и разгъвам одеялото, в което си увита. Все още си прекрасна, отпускам глава на гърдите ти и ти разказвам за Чет и Роуз. Навярно ще умра сам, под нищо незначеща луна, и няма да си там да ме оплакваш. Ти се извиси в небесата, а аз трябва да събера сили да положа скъпоценното ти тяло в земята. Чет и Роуз са заобиколени от семействата и приятелите си, докато аз, съвършено сам, повдигам малкото ти тяло, за да те накарам да легнеш в зелени пасбища^[4]. Би било добре, ако за момент настъпи тишина, много е грубо от страна на Чет и Роуз, че са толкова шумни. Ала не ги упреквам, те не могат да ме видят, не могат да ме чуят. Те живеят в своя собствен свят, изпълнен с хубави неща, който е на половин километър и на милион светлинни години от мен. Коленича и рецитирам псалм 23, наизустих го специално за този случай. Ти си мъртва.

Няма как да знам какво би станало с нас след сватбата, която не ще имаме, след живота. Влизам в гората и поглеждам света с нечовешко нощно зрение и виждам всичко, което не е дадено на човека да вижда. Не знам дали ти ще пребъдваш в дома Господен много дни^[5], но се отпускам по гръб и слушам как празненството на Чет и Роуз затихва като нощта, като смъртта. Те ще се изморят, купонът им ще свърши и ако някой ще живее вечно в светлина, мисля, че това си ти.

Покривам те с пръст, с камъни, с клони и с листа. Ти си много повече от едно тяло. Разходката ми до колата е кратка. Пътят обратно от сватбата на Чет и Роуз и от тялото ти е дълъг в нощната тъма. Не знам ще успея ли да се прибера вкъщи. Дори когато пристъпвам в апартамента си, не съм сигурен дали някога ще имам истински дом. Никога няма да имам теб. Ти си погребана във Форест Лейк, близо до Чет и Роуз, там, където никога не съм пътувал, с радост отвъд всяко изживяване.

На следващия ден не отварям книжарницата. Не мога. Ти си мъртва.