Каролайн Кепнес
Ти (34)

34

Телефонът ми не е развален. Звънях на номера си от книжарницата четири-пет пъти дневно през последните няколко дни. Не си извън обхват. Ти си тук, в Ню Йорк, живееш, пишеш и пускаш туитове.

Има ли нещо по-романтично от новия сняг през нощта? „спокойствие-любов“

Няма никаква логична, технологична или романтична причина да не ми се обадиш или да не ми пратиш имейл, след като се върна от Литъл Комптън. Изминали са двайсет и три минути и тринайсет дни, откакто Пийч напусна сцената. Раните по лицето ми са упорити, ала заздравяват и с всеки изминал ден все по-малко приличам на чудовище. И това е още едно напомняне, че минава ценно време. Не мога да те разбера, Бек. Не си пишеш имейли с нови момчета, не си пишеш имейли с никоя от приятелките си за нищо романтично, но пишеш разкази за момчета. Последният, който съчини, беше за момиче (всъщност за теб самата, те винаги са за теб), дето отива на лекар и разбира, че в нея е останал един пенис. Обажда се на момчетата, с които е била, за да провери дали пенисите им са си на място. Списъкът с пичовете е противно дълъг (което сигурно е преувеличение) и на никой не му липсва курът. Най-накрая тя признава, че има един пич, когото не е питала, защото е семеен с деца. Не желае да му върне кура; иска той да напусне жена си и да дойде да си го вземе. Както Блайд посочи в критиката си по имейла: „Няма истински край, няма кулминация, няма смисъл. Не предполагам, че разказът се основава на някаква реална случка от живота ти, но ако е така, помисли дали да не го сложиш в чекмеджето и да го преразгледаш, след като си се дистанцирала поне малко от емоциите си“.

И, естествено, аз съм обезпокоен. Ти посещаваш доктор Ники два пъти седмично, откакто си се прибрала. И после сътвори онзи завоалиран разказ за чукането ти със семеен мъж. Разбира се, обадих се да си запиша час при него. Как иначе мога да съм сигурен, че не се възползва от теб? А и не съм единственият загрижен.

Чана:

Ти пак беше на сеанс. Какво става, по дяволите? Как изобщо можеш да си го позволиш?

Ти:

Нови приоритети. Никакъв алкохол, никакво пазаруване, само писане, водене на дневник и израстване.

Чана:

Добре, Бек. Помни обаче, доктор Ники е… доктор Ники.

Но днес е хубав ден, защото асансьорът току-що стигна на дванайсетия етаж, аз пристъпвам в коридора и намирам вратата към чакалнята отворена, точно както доктор Ники каза, че ще бъде. Малко съм подранил, което е добре, ще имам време да преговоря новата си самоличност.

Име: Дан Фокс (син на Пола Фокс и Дан Браун!).

Професия: Управител на кафене.

Проблем: Обсесивно-компулсивно разстройство. Чел съм ужасно много за това и знам за какво става дума.

Вече се чувствам добре, тази чакалня ми харесва, бебешко сините стени и този бебешко син диван. Сградата е в любимия ми квартал, Горен Уест Сайд. Елиът ходеше на психоаналитик в „Хана“ и кой знае? Може би нищо не се случва между теб и доктор Ники. Може би той наистина е много добър в професията си. Възможно е. Само за две седмици ти разбра доста за себе си.

Знам всичко това, понеже Ники ти дава домашно. Всеки ден трябва да пишеш писмо до себе си. И ти пишеш:

Скъпа Бек,

Само ти знаеш как да привлечеш или да отблъснеш, когато става дума за момчета. Признай си. Владей се. Поправи се.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Ти хвърляш въдици за мъжете и губиш интерес, щом те се закачат и ги имаш. Не носиш сутиен, за да могат момчетата да видят зърната ти. Носи сутиен. Ники вижда какво правиш. Това е добре. Нека те видят.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Интимността те ужасява. От какво толкова се страхуваш? Можеш да избягаш само когато играеш роля. Защо не можеш да си самата себе си? Ники те познава и те приема. И другите ще те приемат.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Мислиш си, че няма да срещнеш любовта, преди да си превъзмогнала проблемите с баща си. Но ти може би никога не ще ги превъзмогнеш, освен ако не се влюбиш. Ники е прав. Ти израстваш чрез любовта. Не отлагай любовта, докато не спреш да израстваш.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Ти не си виновна, че си родена на остров. Разбира се, че се отъждествяваш с остров. Само че, мило момиче, ти не си остров. Не бъди необитаема. Приеми любовта.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Няма проблем, че се възмущаваш от майка си. Тя ти завижда.

С обич, Бек.

 

 

Скъпа Бек,

Не бъди най-лошият си враг и не хлътвай по момчета, които не те искат. Бъди най-добрата си приятелка и се научи как да обичаш момчетата, дето наистина те искат. И помни, никой не е съвършен.

С обич, Бек.

Тези имейли действително ми помогнаха да премина през сухия период. Сега знам, че си ме оставила не заради секса, а защото имаш проблеми. Така че може би след около месец, когато ще съм се потопил в терапията и ще съм написал няколко писма до себе си, най-сетне ще бъда в леглото с теб някоя неделна сутрин. Може би тогава ще мога да разбирам себе си по-добре и ще споделяме писмата си в леглото.

Вратата на кабинета се отваря, вътре мирише на краставици и доктор Ники не е това, което очаквах.

— Дан Фокс? — казва.

Успявам да изрека „здравейте“ и да се ръкувам с него. Следвам го в брутално бежовия кабинет и сядам на дивана, но, мамка му, Бек, доктор Ники Андживайн е млад. Предполагах, че ще е на поне петдесет, а той със сигурност наскоро е навършил четирийсет. Стените са покрити с рамкирани класически рок албуми — „Ролинг Стоунс“ и „Бред“, „Лед Цепелин“ и Ван Морисън. Прави нещо на компютъра си, извинява се, че му трябва още минутка, и аз му казвам да не се притеснява. Облечен е с дрехи на „Ванс“, придаващи му младежки вид. Излъчва сдържаност с тази гелосана гъста, къдрава коса и с натрапчивите сини очи, които изглеждат пълни със сълзи. Не мога да определя дали е от еврейски или от италиански произход. Приключва с компютъра и сяда на кожения стол. Взима стъклена кана с вода, в която има краставици, от там идва и миризмата.

— Да ти сипя ли? — пита и отново не е това, което очаквах.

— Разбира се — кимвам и взимам чашата с вода. Мамка му, Бек, тази гадост е божествена.

— Най-напред да ти кажа — подхваща той, — че имам бележник, но не си водя много-много записки. Предпочитам да съхранявам всичко тук.

Посочва към главата си и се ухилва. Би могъл да бъде или сериен убиец, или най-готиният човек на света, за този пич няма средно положение. Не е странно, че се е ориентирал към психологията. Трябвало е да намери някакъв начин да не се отдаде на собствените си извратени, перверзни мисли. Когато се усмихва, изскачат изкуствено избелени зъби, които съвсем не подхождат на измъченото му, тъжно лице.

— Е, Дан Фокс — казва, — нека да разберем какво, по дяволите, не е наред с теб.

Не мога да не призная, че с него наистина се говори лесно. Очаквах да попадна в лекарски кабинет, но то е като посещение на колежанската стая на някой пич на средна възраст. И ако бяхме в колеж, той щеше да отиде на лекции и тогава щях да хакна компютъра му и да изровя всичките файлове за теб. Ала това няма как да се случи; ние сме възрастни и доктор Ники трябва да си свърши работата. Иска да знае кой ме е ударил и аз му разказвам за инцидента по пътя към скикурорт (катастрофата в Литъл Комптън), също и как са ме нападнали, след като съм затворил кафенето (Къртис и неговите приятелчета). После започва да задава по-лични въпроси:

— Имаш ли си приятелка, Дан?

— Да.

Всъщност можех и да си имам, така че няма проблем. Казвам му, че съм тук не заради приятелката си, тя е страхотна. Обяснявам му, че ми е нужна помощ, понеже страдам от обсесивно-компулсивно разстройство.

— Каква е твоята обсесия? — пита той.

Знам всичко за отражението в психологията, Бек. Един от най-добрите начини да накараш някого да ти се довери и да ти повярва, е да се фокусираш върху общото между вас.

— То е малко смешно — подхващам аз. — Всичките тези албуми, които имаш тук. Не знам как и защо, но съм психотично обсебен от един видеоклип на „Хънидрипърс“.

— Много ги харесвам „Хънидрипърс“ — вметва доктор Ники. — Само да не е „Море от любов“^[1].

— Знаеш, че е — отговарям и той е новият ми най-добър приятел. И смятам, че съм перфектен в това. Казвам му, че не мога да спра да гледам този клип (теб), че си мисля за този клип (за теб) и че искам да живея вътре в този клип (в теб). Добавям, че съм загубил интерес към всичко заради този клип (заради теб) и че трябва да си възвърна контрола.

— На приятелката ти писнало ли й е от теб?

— Не — отсичам, защото, ако имах приятелка, тя щеше да е много щастлива с мен и нямаше как да й писне. — На мен ми писва, докторе.

— Не ми викай докторе, момче — поклаща глава в знак на отрицание. — Не съм доктор. Просто имам магистърска степен.

Ще ми се да го попитам защо го наричаш доктор Ники, щом не е истински доктор, ала не мога да го сторя, а той заявява, че е редно да ми разкаже нещо и за своя живот.

— Нямам какво да крия, Дани. Аз съм на четирийсет и пет, редовно пуша марихуана, неуспял басист с магистърска степен по психология. Обичам рокендрола и първоначално се насочих към това поприще, защото ми идва отвътре да разправям всякакви небивалици. После обаче осъзнах, че всъщност ми харесва да помагам на хората, и ето ни заедно тук сега.

— Това е готино, Ники.

Първия път, когато изричам името му, звучи много смешно. Имам нова дума в речника си. Ники.

Казвам, че историята му си я бива, и се разговаряме кой откъде е — той е от Куинс, аз съм от Бед-Стай. Изглежда, че терапията е говорене, и може би ти наистина просто се опитваш да пораснеш. Може би някой ден дори и аз ще стана психоаналитик. Бих могъл да се справя. Ще сложа в рамки любимите си книги на стената на бежова стая и ще си говоря с хора като теб и мен.

Ники отбелязва, че е време да обобщим и да планираме. Толкова ли съм сдухан, та се вълнувам за домашното, което ще ми даде?

— Дани, чака ни доста работа. За начало ще трябва да си представиш, че живееш в къща.

Никога не съм живял в къща, само в апартамент. Но кимвам в знак, че приемам идеята.

— В къщата ти се е настанила мишка — продължава той. — Видеоклипът. Добрата новина е, че това е просто мишка.

И сега ти си мишка, Бек.

— Тя не е толкова силна като теб, Дани. — Вече е съвършено сериозен. — Мишката е малка. Ти имаш ръце, длани, десет сръчни пръста.

Ти имаш само путка, така че се съгласявам с него.

— Можеш да хванеш дръжката на вратата, Дан. Можеш да слагаш капани за мишката.

Капани.

— Но знаеш ли, Дани, животът е гаден и понякога в къщата ти е мрачно.

Той посочва към главата си и аз кимвам. Наистина става много мрачно там.

— И тогава се появява мишката.

Ти дойде в книжарницата ми и започна това нещо между нас двамата.

— Понякога е толкова мрачно, че единственото, дето можеш да направиш, е да слушаш как тази шибана мишка лази наоколо, яде от храната ти, сере на пода ти, и е толкова мрачно, та дори не си в състояние да видиш дръжката на вратата — нарежда той. — Изобщо забравяш, че има дръжка. И това, което ще сторим тук, е да включим осветлението, Дани.

— Разбирам.

— Ние залагаме капани, Дани.

— Разбирам — повтарям по-високо.

— После отваряме вратата, взимаме метлата и прогонваме мишката — изрича и удря с юмрук във въздуха. — Понякога даже не се налага да правим това, защото понякога направо убиваме тази мишка.

Не и този път.

— Не става обаче изведнъж. Няма да те заблуждавам, Дани. Но е напълно постижимо.

— Работил ли си някога в строителството? — питам го аз.

Повечето момчета от квартала са работили и ми харесва идеята, че ние с Ники можем да имаме нещо общо, можем да бъдем равни.

— Няколко лета навремето — казва той и бях прав. — Ти?

— Няколко лета навремето — отговарям нетърпеливо.

Какъв загубеняк и подражател съм, ала Ники се усмихва, а аз си мисля за последните няколко седмици и за нощите, които прекарах на пода с лице към стената, с твоите бикини в ръце, вторачен в дупката, която направих заради теб и след това покрих пак заради теб.

— Така е, докторе…

Той поклаща глава и аз се разсмивам.

— Исках да кажа Ники. Трябва да намеря дръжката на вратата.

— Ще я намериш. А ако вариантът с къщата и мишката не сработи при теб, можеш също да си мислиш за този клип като за цирей. Остава само да го пукнеш и го няма. Завинаги, без никакви белези, стига да се грижиш добре за кожата си.

Ти не си цирей, ти си мишка. Казвам:

— Смятах, че циреите не бива да се пукат.

— Това са глупости — отсича той и поглежда часовника. — Та, значи, как си в четвъртъците?

* * *

След това, когато вървя по улицата, се усещам променен, Бек. Петдесет минути с Ники и сякаш възприемам всичко с други очи. Светът ми изглежда различен, все едно съм си сложил 3D очила или съм пушил джойнт, или съм те чукал диво. Настроението ми е приповдигнато, но съзнанието ми не е замъглено. Отправям се към парка, където гледам видеото на „Море от любов“ за първи път от много време. Момичето в клипа е сладко, с руса коса като в песента на Боуи^[2], и долавям, че терапията ми действа. Искам да кажа, че гледането на този нестандартен надрусан клип ме прави щастлив, а не съм бил щастлив от доста време. И най-хубавото е, че вече не се страхувам. Ти не спиш с Ники. Ти просто преживяваш пренасочването на желанията и чувствата си. Знам за това от „Принцът на приливите“. Случва се. Ники има магистърска степен и той е човекът, който ще ти помогне. Никога няма да наруши дистанцията между лекар и пациент. Макар и да не е истински доктор.

Влизам в метрото и се спускам надолу по стълбите. Животът ми харесва, Бек. Изпълнен съм с едно новопоявило се търпение. Мога да те чакам да ми се обадиш. Достатъчно силен съм, за да ти дам време. Забравих да проверя пощата ти и телефонът ти е по-тежък, отколкото беше сутринта. Пиша до себе си, въпреки че той не ми постави такава задача:

Скъпи Джо,

Имаш мишка в къщата си и когато тя е готова, ти ще я целунеш и ще се превърне в момичето на мечтите ти. Бъди търпелив. Бъди открит.

С най-добри пожелания. Дан Фокс.

Не съм се чувствал толкова близо до теб от цели две седмици. Обичам терапията, наистина.