Каролайн Кепнес
Ти (21)

21

Не съм ядосан. Наистина. Не съм ядосан. Ти си добра приятелка. Знам, че родителите на Пийч вече са се върнали в Сан Франсиско. И ти трябва да се грижиш за нея. Няма да ти задавам въпроси както Лин и Чана, които бълват думи като съзависимост^[1] и не желаят да посетят Пийч в болницата. Не съм ядосан. Не съм! И доказвам, че не съм, като й изпращам цветя. Дори плащам допълнително за голям жълт балон с усмихнато лице на него.

Ако някой е ядосан, ще купи ли балон? Не, естествено.

И също така не се отнасям към клиентите като задник. Можеш да се увериш, че не съм ядосан, защото съм по-търпелив от всякога. Не се карам на Къртис, че закъснява, и не го ругая, когато забрави да поръча още от „Доктор Сън“ (единствената книга, която се продава, освен предисторията й, разбира се), и наблюдавайки как се задържа на върха на списъка с бестселъри в „Ню Йорк Таймс“, все повече и повече осъзнавам, че ние с теб не напредваме. Първата ни истинска среща беше в деня, в който тази книга излезе, а сега вече тя чупи рекорди и е трети шибан месец в класацията на бестселърите и чета в интернет за неизбежната й филмова адаптация, ей така, без никаква причина. Не съм ядосан нито на теб, нито на Стивън Кинг, нито на клиентите, нито на Пийч, нито на когото и да е. Не съм ядосан, че тя е лъжкиня. Съчувствам на горкото момиче. Очевидно е продукт на социопатната склонност на семейството си. Тя е трагично обсебена от теб и, честно казано, аз просто съм много загрижен за теб.

Мога да чакам. Някои хубави неща се случват бързо (бестселър), други се случват бавно (любов). Разбирам. Ти си заета. Трябва да ходиш на лекции — разбирам — и да се грижиш за Пийч — разбирам, — и не че ме избягваш — разбирам, — и трябва да приключиш разказа си — разбирам, — и Пийч просто не е в състояние да се справи в мъжко обкръжение — разбирам, — и не можеш да пишеш много имейли, при всичко, дето ти е на главата — разбирам, — и си мислиш за мен, когато си легнеш в леглото, което сглобих за теб — разбирам. Бек, аз не съм някой самовлюбен задник, който да очаква нуждите му да имат приоритет по всяко време. Събуждам се и тичам до езерото и след това обратно и мускулите на краката ми стават все по-стегнати — ще ги видиш евентуално, — продавам Стивън Кинг, чета Стивън Кинг и ям обяда си сам и вечерята си сам и нито веднъж не съм се оплакал, че ти ме отсвири. Нито веднъж.

Балонът, Бек, беше близо десет долара и като те попитах дали си й го занесла, все едно чух Пийч да говори чрез теб.

— Да — отсече ти. — Занесох го.

— Нещо не е наред ли?

— Не, Джо, забрави. За нея нищо в момента не е наред, нормално е.

— Бек, какво, по дяволите, става?

И не го казвам като задник. Просто искам да си директна с мен.

— Джо, няма значение. Всичко е наред.

— Очевидно не е.

Въздъхваш. Сега ти си ядосана и звучиш различно, сякаш си пила от зеления сок, който доставят на Пийч всяка сутрин, сякаш си започнала да харесваш този начин на живот, да спиш в баровската част на града и да се събуждаш без никакви мебели на ИКЕА в стаята си.

— Не се ядосвай.

— Не се ядосвам, Бек.

— И двете обаче си помислихме, че това с балона беше малко безчувствено.

— Безчувствено?

— Имам предвид… усмихнатото лице на него.

— С балона исках да й пожелая да се оправи по-бързо.

— Да, Джо, ама не е толкова просто.

— На уебсайта е точно там, в раздела за възстановяване.

— Да, но не е като да се е контузила при игра на тенис.

Тенис.

— Бек, бъди разумна.

— Разумна съм.

— Не съм искал да я нараня.

— Знам, Джо. Само че това голямо жълто усмихнато лице някак си е последното нещо на света, което ти се ще да видиш, когато някой извратеняк е проникнал в дома ти и те е нападнал. Това е усмивка. Това е като…

— Господи — възкликвам аз.

— Сега не е време за усмивки.

— Съжалявам.

— Не е нужно да съжаляваш.

— Бек, искаш ли да пием кафе?

— В момента не мога.

Никога не си звучала по-дистанцирано и ще го взема този балон и ще го спукам и същевременно ще го завържа на врата на Пийч, защото КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, БИ СЕ НАПРАВИЛ НА ПУТКА ЗАРАДИ ЕДИН БАЛОН?

* * *

Е, вече минаха седем часа и цели шест дни, откакто Пийч се прибра у дома след болницата. Ти си заета в университета, заета си с нея и все още живееш в апартамента й. Но не си заета да си пишеш имейли с някакъв непознат, наречен [email protected].

Ти: Хей, става ли да ми звъннеш?

Капитанът: Точно сега не мога. Ще идваш ли през уикенда?

Ти: Наистина съм ангажирана. Не можеш ли просто да ми се обадиш?

Капитанът: Искам да те видя.

Ти: Нямам кола.

Капитанът: Вземи кола и аз ще се погрижа за сметката. Все още си малък размер, нали?

Ти: Да.

След като си се разбрала с капитана, напускаш дома на Пийч и се качваш на такси. Опитвам се да се свържа с теб, попадам на гласова поща и не ти оставям съобщение. Аз не съм капитанът, а ти нехаеш и за обаждането на Пийч и тя ти праща имейл само с главни букви:

КЪДЕ СИ?

Отговаряш й рязко и бързо:

Писателски спешен случай. Дълго е за разправяне. Отивам в творческото ми убежище (ха-ха) в Сребърното морско конче в Бриджпорт. Бъди добра и внимателна към себе си и заключвай вратите. Обичам те, обичам те, обичам те. Бек.

Сега и Пийч ти е ядосана и, честно казано, не я упреквам. Шофирането до Бриджпорт е неприятно. Наемаш кола, защото, както всички знаем, капитанът плаща. Аз съм с огромния стар буик на господин Муни. Правя много за теб, Бек. Човек би си помислил, че досега вече трябваше да съм капитан. Не си пускам никаква музика по целия път дотам. Твърде тъжен съм за музика, твърде тъжен съм за Елтън Джон и главата ме боли.

О, капитане! Ти, мой капитане!^[2]

Разплаквам се.

* * *

Стигам пръв в Бриджпорт. „Сребърното морско конче“ е малък мотел до океана, един от онези вертепи, където можеш да надзърнеш във всички стаи от алеята отпред. Пийч дори не би стъпила на подобно място, ала това трябва да е, защото е единственото „Сребърно морско конче“ в Бриджпорт. Слушам новините по местното радио и ям бурито от бензиностанцията. Твърде съм уплашен за теб, за мен, за нас и не мога да си довърша буритото. Капитанът. Кой е този капитан?

Ти пристигаш и отбиваш на паркинга, а аз се свличам на седалката и те наблюдавам в огледалото за обратно виждане. Отваряш капака на багажника, но не вадиш нищо от него, понеже капитанът изхвърча от мотела. Той е на поне четирийсет и пет, може би даже петдесет, с прошарена коса като Джордж Клуни — наистина ли си падаш по тоя? — и запалва цигара — майната ти, капитане, надявам се да умреш от рак, — хваща те, прегръща те и, знаеш ли какво, Бек?

Сега вече съм бесен.

Капитанът от запаса Задник се качва в колата ти. Следвам ви, той е зад волана, шибанякът му с шибаняк (ти никога не си била в една кола с мен), и спирате до един банкомат в „Къмбърланд Фармс“. Изскачаш от колата и се връщаш с пачка двайсетачки. Кара те да ги преброиш (моля се да умре сега), ти си ядосана и броиш бавно, като първокласник, който тепърва се учи. Сещам се за раздела „Неангажиращи срещи“ в сайта за обяви и се опасявам от най-лошото. Проследявам ви обратно до „Сребърното морско конче“, такъв съм си аз, Бек. Капитанът слиза пръв и ти отваря вратата, ти пристъпваш бавно и взимаш нещата си от багажника. Той вече има ключ за стаята, а аз съм твърде близо и ви чувам.

— Хей, мога ли да си запаля цигара?

Поклаща глава:

— Не, мила.

— Значи, ти можеш, но не и аз?

— Донесе ли си костюм?

Костюм? Божичко.

— Как мислиш, дали съм си взела костюм? — промърморваш. — Само една цигара, моля те.

— Няма да стане.

— Майтапиш ли се с мен? Сега ли реши, че си ми баща?

Изрече баща и за малко да припадна, тъй като главата ми бучи, а сърцето ми спира. Баща. Ти ми каза, че той е мъртъв. Казала си на всички, че е мъртъв. Защо, Бек, защо? В момента не знам дали съм ядосан или тъжен, просто съм толкова облекчен, че не плащаш (или не ти плащат?), за да сложиш ученическа униформа и да те чукат в мотелска стая. Поемам дъх. Капитанът ти е баща и има ключ и ти фучиш, но вървиш подире му към стая 213. Иска ми се да го познавам и да те последвам там, и той да ми стисне ръката и да ми заяви колко е щастлив, че дъщеря му е срещнала такъв добър мъж. Ала нали ми каза, че е мъртъв, така че може би ти би била по-щастлива, ако вляза и го убия? Объркан съм, а става все по-студено.

Сезонът е приключил в тази дупка Бриджпорт и регистрирането на рецепцията ми помага да се стегна. Доста ми се струпа, но съм облекчен. Измислям някаква тъпотия за щастливите числа и настоявам за стая до твоята. Дават ми и тя мирише на белина и на застоял цигарен дим, стените са тънки и след като си взимам душ, хвърлям една от кърпите на пода, сядам и слушам как се караш с баща си (нещо за пари, деца, звучите като възрастни от комиксите). Той затръшва вратата и ти оставаш сама. Престанала си да плачеш, взимаш си душ и сега си мокра и чиста, също като мен, и те чувам как заключваш вратата. Махаш одеялото от леглото и го хвърляш на пода, чувам го, то е тежко. Започваш да се пипаш и скимтиш, шумна си и те чувам. Вече и аз се пипам, ти се пипаш и в съзнанието ми няма стена между нас, защото те чукам на онова легло, ти си превита и ме молиш да не спирам, и ние всъщност сме в Бриджпорт, понеже искаме да се чукаме в мотел, аз дърпам косата ти и ти крещиш, наистина крещиш, Бек, много си шумна, а нямаш зелена възглавница, която да те заглуши. И когато всичко приключва, пускаш телевизора и палиш цигара. Чувам те и мога даже да я помириша и толкова съм натежал от това, че го правих с теб, и от това, че не го правих с теб, та ми отнема минута да се съвзема.

Знаеш, че балонът с усмихнатото лице си е бил екстра, и баща ти всъщност не е мъртъв пияница.

Ти си една шибана лъжкиня.