Каролайн Кепнес
Ти (14)

14

Ти така и не успя да изтриеш озъбената усмивка от лицето си, след като сложи ръката си в моята, за да настояваш да платиш билетите за ферибота до ИКЕА. Изглеждаш неестествено в белите си джинси, не съм ги виждал досега, джинси, които ми казват, че днес не смяташ да положиш абсолютно никакви усилия. Ти си с джапанки и ноктите на краката ти блестят, косата ти е на кок, нямаш никакви петна по кожата и това е всичко. „Развълнувана“ си, че съм „готов да те придружа“, и ми обещаваш да е забавно и по-добре да се постараеш, защото през цялото време, докато ми говориш, виждам устата ти като отверстие за кура на Бенджи и си мисля как се майтапеше с твоите приятелки в имейла си:

Ти:

Джо е готов. Мой роб за деня. Едно на нула за Бек!

Чана:

Ха-ха. Нали знаеш, че ще трябва да му духаш или да го свършиш с ръка?

Ти:

Не, той няма да сглобява нищо, само ще дойде с мен.

Лин:

Мислиш ли, че ако го помолиш, ще инсталира климатика ми?

Чана:

Лин, ти предлагаш да духаш на Джо?

Лин:

Отвратителна си.

Ти:

Никой на никого няма да духа. Вярвайте ми.

* * *

Срещаме се на доковете и се целуваме за „здрасти“ като платонични европейски приятели или някаква подобна глупост. Поне след като се качваме на корабчето и сядаме, вече сме близо един до друг. Хващаш ме под ръка. Не съм в състояние да определя дали ти е студено, или ти е топло, и ти се усмихваш.

— Не мога да повярвам, че никога не си ходил в ИКЕА — казваш.

— А аз не мога да повярвам, че ти си ходила.

— О, даже много обичам — прошепваш и се навеждаш още към мен. — Почакай да видиш всичките тези подредени помещения. Просто влизаш от една дневна в друга и не можеш да си тръгнеш, преди да си обиколил целия магазин. Има някаква магия там. Налудничаво ли звуча?

— Не — отвръщам и наистина не звучиш налудничаво. — Аз усещам същото в книжарницата. Разбираш ли, разхождам се и се чувствам, сякаш целият свят е събран там, най-важните истории на всички времена. И после слизам долу, в клетката.

— Извинявай, клетката ли каза?

— За редки книги, Бек. Трябва да се съхраняват на сигурно място.

— Като чуя клетка и си мисля за животни.

Бенджи сигурно вече е буден, а тук въздухът е чудесен.

— Не, по-скоро е като казино. Там държат парите в клетка.

— Да се чуди човек на тия магазини…

— А?

— Ти обичаш да продаваш неща, а аз съм напълно пристрастена към купуването на неща, по най-стереотипния момичешки начин. Обожавам да пазарувам. Може да съм в най-лошото си настроение и да отида в ИКЕА и да изляза от там с… — Правиш пауза и това ли е? Червена дървена лъжица, червена дървена лъжица, червена дървена лъжица. — … с комплект подложки за хранене и се чувствам преродена.

Мамка му.

— Добре е да се чувстваш така.

Може би, ако споделя някой предмет с теб, тогава ти ще споделиш за червената дървена лъжица с мен. Вадя дистанционното на климатика от джоба си и си спомням как си фантазирах за този момент, преди да те имам. Поглеждаш го и не го пипаш, а аз ти казвам, че можеш да го пипнеш, и ти го взимаш от ръката ми. Усмихваш се.

— Това са високи технологии.

— То е най-важното нещо, което притежавам. Контролира овлажнителите и климатиците в клетката — обяснявам. — Ако вдигна температурата и оставя книгите да се навлажнят, с тях е свършено, завинаги. Гъртруд Стайн^[1] е мъртва и няма да се съживи, за да раздава автографи.

— Тръпки ме побиват — казваш ти и се усмихваш. Дървена лъжица? — От теб ще стане добър писател, Джо.

— А откъде знаеш, че не съм? — отвръщам и това ти харесва и аз се пробвам отново: — Вашите сигурно много се гордеят с теб, с магистратурата ти по изящни изкуства.

Забавляваш се и вперваш очи във водата и аз следвам погледа ти и ти все още ме докосваш и ми се иска да те целуна, за да махна кура на Бенджи от устата ти, а ти си играеш с косата си, вместо да държиш ръката ми.

— Нямам роднини — казваш. — Имам само майка ми, но тя е сама.

Оглеждам другите пътници на ферибота, отправили се към ИКЕА. Изобщо не приличат на нас. Разговарят за маси и за шведски храни. Ние сме специални. Ние сме влюбени.

— Съжалявам — казвам аз и наистина съжалявам.

— Баща ми почина.

— Съжалявам — казвам отново и наистина съжалявам.

— Не знам — прошепваш и очите ти са влажни, ала може и да е от вятъра, и ти познаваш толкова много момчета, с които си могла да споделиш, момчета от твоя курс, от интернет. А споделяш с мен. — Мисля си, че понякога плача без причина. Смъртта е нещо крайно и окончателно, разбираш ли? Него го няма. Няма да се върне. Отиде си.

Избърсваш очите си и не ще те оставя да го обърнеш на майтап.

— Кога почина?

— Преди почти една година.

— Бек.

Поглеждаш ме и аз кимам и ти се разпадаш в прегръдките ми и изглежда, че се гушкаме, още една млада двойка на път към ИКЕА, да събере пера за гнездото си и да яде прехвалени кюфтета, и никой, освен мен не може да чуе, че плачеш. Опитваш се да се отдръпнеш, но аз те държа, големите ти като на Портман очи блестят, бузите ти са червени и отсреща седи една възрастна двойка и пичът ми кимва, все едно съм Капитан Америка. Почти сме стигнали и ти избърсваш очите си.

Искам повече. Пробвам отново:

— Какъв беше той, баща ти?

Свиваш рамене и ми се ще да имаше как да те попитам за червената дървена лъжица, ала това не е обикновен въпрос и ти въздъхваш.

— Много обичаше да готви. Единственото му добро качество.

— Аз също обичам да готвя — казвам и ще се науча да готвя. Червена дървена лъжица, червена дървена лъжица, червена дървена лъжица.

— Добре е да го знам — поклащаш глава и кръстосваш крака. — Моят психоаналитик би казал, че не зачитам границите.

— Ходиш на психоаналитик?

— Д-р Ники — поясняваш и аз кимвам. — Господи, Джо, защо ти разказвам всички тези неща? Какво не ми е наред?

— Не мислиш ли, че това е въпрос за д-р Ники? — питам. Ти се усмихваш. Аз съм забавен.

Сега разбирам значението на „Андживайн във вторник в три“, отбелязано на календара в телефона ти. Д-р Ники Андживайн. Ето! И действително го мисля, като ти казвам да не се притесняваш.

— Наистина, Бек — изричам успокоително. — Смятам, че психоаналитиците са голяма работа.

— Повечето мъже не се интересуват от такива неща — свиваш рамене ти. — Повечето мъже биха откачили с мен на минутата. Сълзите, психоанализата и пазаруването.

— Познаваш твърде много мъже — подхвърлям и ти се усмихваш и знаеш, че имаш нужда от мен, и кимаш сякаш в знак на съгласие, сякаш си съгласна с нас, че виждаме светлината, а капитанът надува сирената. Ти ме целуваш.

* * *

Във филма „500 мига от любовта“ ИКЕА е най-романтичното място на света. Джоузеф Гордън-Левит и момичето са в една кухня, тя е мила с него и се преструва, че му готви вечеря, а когато се оказва, че кранчето не работи — майтапът е, че всички уреди са оригинални — Джоузеф скача от стола и излиза през вратата към друга кухня и тя е във възторг от него и той заявява: „Ето затова си купихме къща с две кухни“. Гледах клипа веднага след твоя туит за ходенето в ИКЕА и не че съм някой тъпак, който очаква животът да е като на кино, но това трябва да го кажа.

Животът в ИКЕА не е като живота в ИКЕА във филмите.

В реалния живот аз не съм Джоузеф Гордън-Левит и се налага да бутам гигантска метална количка на зигзаг през тълпата, докато ти ми сочиш дивани, от които нямаш нужда, стенни модули, за които нямаш място, и печки, направени от картон. Сигурно един милион души са натъпкани в този огромен преустроен склад. Това е сбъднат антиутопичен кошмар, в който всички мебели са от едно и също евтино дърво, всички стаи са обзаведени с мебели, произведени от един и същ завод по едно и също време. Мирише на телесни изпарения и на освежител за въздух, на бебешки изпражнения, на пръдни, на кюфтета, на лак за нокти и на още бебешки изпражнения — никой ли вече не си наема детегледачка? — и е шумно, Бек, и не мога да чуя половината от нещата, които ми казваш. И през цялото време съвсем съзнателно не мисля къде може да са червените дървени лъжици в това отвратително пльоснато модерно лайно.

В „500 мига от любовта“ мацката предизвиква Джоузеф да се надпреварват от кухнята до спалнята и камерата ги следва, докато тичат по коридора. Мацката полита върху матрака, а Джоузеф приближава с бавно пълзене. Той се качва отгоре й и тя го иска, това е очевидно. Прошепва й:

— Скъпа, не знам как да ти го кажа, но в спалнята ни има едно китайско семейство.

В реалния живот с нас в ИКЕА също има китайско семейство, ала те изобщо не приличат на тихото семейство от филма. Водят едно малко момче, което пищи, и едно малко момиче, което ака в памперса си и от устата му текат лиги. Изпитвам чувството, че ни следват, Бек, и ще се загубя, ако не спрат да се боричкат. Те са толкова шибано шумни, че не чувам какво казваш. Взимаш една жълта възглавница с ресни и ми писна да не мога да те чувам. Ами ако ми казваш нещо важно? Ами ако си ми разкрила някаква тайна и аз съм я пропуснал?

Извиняваш се и едва се промъкваш покрай китайката, която рязко спира, за да разгледа една незабележителна кръгла маса. Тя би могла да се помести, ала не го прави. Ти всъщност трябва да се оттласнеш от гърба на онзи боклук, който наричат диван, за да се приближиш до мен. Жената е много нахална и искам да й го кажа, но ти ме хващаш за ръка и може би в крайна сметка нещата не са толкова зле.

— Почувствай това — прошепваш. Пъхаш възглавницата в ръцете ми. Поглеждам надолу и зървам твоите черни бикини точно под колана на белите ти джинси. Те са се разтегнали от цялото това обикаляне и провиране в тълпата и ти държиш ръката ми, дишаш и не миришеш на ИКЕА. И просто ей така се надървям.

— Мека е, нали?

— Да — отговарям.

Китайският татко удря с юмрук по масата. Бам! И двамата се сепваме и моментът свършва, когато ти изпускаш възглавницата. Ако това се случваше в „500 мига от любовта“, нямаше да можем да го чуем заради „Хол и Оутс“, които щяха да свирят само за нас. Взимаш друга възглавница, този път розова. Притискаш я до дланта ми.

— Е, ами тази?

Съвсем съм омекнал, а косата ти е на кок и не ме поглеждаш, макар да знаеш, че аз те гледам. Усмихваш се, втренчила си се в ръката ми върху възглавницата и прошепваш:

— Мисля, че тази е добре.

— И аз така мисля — промърморвам.

Едва успявах да те чуя през последните два часа и гласът ти звучи като от рая. Липсваше ми. Стрелваш ме със сладкия си поглед.

— Просто е хубаво.

— Да — съгласявам се и е вярно.

— Можеш да познаеш кога нещо е точно, защото повечето неща изобщо не са.

— Да — повтарям аз и сигурно говориш за нас, не за някакъв шведски боклук за дванайсет долара, но ти не ме поглеждаш и все още не ме допускаш до себе си. Така че майната му. Всичко това е твърде хубаво и ще го разваля.

— Хей, Бек — казвам аз.

— Да — отвръщаш, ала очите ти са върху възглавницата, не върху мен.

— Харесвам те.

Усмихваш се.

— Така ли?

— Да — кимвам и слагам другата си ръка на рамото ти и сега вече ти ме гледаш.

Толкова сме близо, че мога да видя порите ти, които винаги се опитваш да свиеш, и веждите ти, не си ги оскубала тази сутрин, защото тази сутрин не си подозирала, че ще ме желаеш. Тази сутрин те наблюдавах как се приготви точно за пет минути.

— Значи, взимаме възглавницата? — казваш.

— Да — отвръщам и няма да мине много време и ще съм вътре в теб. Току-що сключихме договор и не знам кой пръв хваща ръката на другия. Знам само, че се държим за ръце и ти държиш възглавницата и преминаваме през куп спални и сега ти ми помагаш, сложила си ръката си отпред на количката. Ние сме заедно, рамо до рамо, движим се като отдавнашна двойка, като нова двойка и знаеш ли какво, Бек?

Оказва се, че ИКЕА е направо невероятна.

Хващаш основата на нещо, наречено легло ХЕМНЕС, и ме поглеждаш.

— Това става ли?

— Да — отговарям и ти кимваш. Искаш да харесам твоето легло. Сигурна си, че това ще бъде нашето легло, и вадиш малкия молив от задния си джоб и записваш продуктовия код.

Подаваш ми бележката и се усмихваш.

— Продадено!

На някои момичета би им отнело цял ден да обикалят, а ти си славно решителна и аз съм луд по теб. Докосваш ме по бузата и ми казваш да седна „на моето ново легло“ и отиваш до тоалетната и може би ще пишкаш, може би няма. Но пращаш имейл на онзи, когото нае от сайта да сглоби новия ти боклук:

Хей, Брайън, Бек е от обявата. Много съжалявам, ама ще трябва да отменя уговорката за днес. Гаджето ми си взе почивен ден и той ще го сглоби. Съжалявам! Бек.

Гаджето ми. Когато се връщаш от тоалетната, клепачите ти са зачервени от бързото скубане на вежди, устните ти са покрити с гланц, циците ти са леко повдигнати, усмихваш се и почти си мисля, че си мастурбирала, а ти поемаш дълбоко въздух и пляскаш с ръце.

— Значи, да те почерпя кюфтета?

— Не — поклащам глава. — Но аз мога да те почерпя кюфтета.

Усмихваш се, защото съм твоето гадже. Току-що го каза, Бек. Каза го. Оставяме количката встрани от кафе зоната. Шумът тук е твърде силен и има опашка, ала ти смяташ, че си струва чакането. Говориш само за кюфтетата и онова проклето китайско семейство е точно пред нас, как успяха да стигнат първи? Отне им цяла вечност и все пак са пред нас, на опашката и в живота — женени, с деца. В главата ми се скупчват облаци, понеже ти не каза гадже на някоя от приятелките си, а само на някакъв пич от сайта за обяви. Ами ако не го мислиш наистина? Ами ако си избрала легло бързо просто защото си гледала предварително легла в интернет? Ами ако не ти пука за моето мнение? Ами ако не смяташ, че ще е приятно да си в това легло с мен, да имаме семейство? Бащата китаец се бави страшно много и не мога да го чакам повече, протягам се през ръката му и грабвам другата дървена лъжица с кюфтетата. Дървена лъжица. Той ме пронизва с гаден поглед и ти му се извиняваш, сякаш аз съм лошият на тази опашка в бюфета, в целия свят, и все още нищо не си ми споменала за червената дървена лъжица. Взираш се в мен.

— Нещо не е ли наред, Джо?

— Те са груби.

— Просто има твърде много хора — казваш и смяташ, че аз съм груб, и това е така.

— Съжалявам — промърморвам.

Челюстта ти увисва, отваряш уста, после я затваряш, очите ти са ококорени и си смаяна. Мъркаш и вероятно си мислиш: „Той казва, че съжалява, след като е сбъркал, и ме оставя да прекарам два часа в гледане на дивани, от които нямам нужда. Наистина ли те има, Джо?“.

Аз сияя. Наистина ме има. Когато китайката бута ръката ми, като посягам за салфетка, дори не реагирам. Не е нужно да обуздавам гнева си, понеже не съм гневен. Взимаш кюфтетата и аз плащам (нали съм твоето гадже!), ти избираш маса и аз те следвам. Най-сетне сядаме.

— Знаеш ли, Джо, ще ти помогна с каквото мога да сглобим леглото.

— Естествено, госпожице.

Разделяш едно кюфте на две, лапваш половината и започваш да дъвчеш яростно, ммммм. Сега е мой ред, взимаш другата половина и аз отварям уста. Аз съм твоето тюленче, ти слагаш половинката в устата ми и почвам да дъвча, ммм. Китайците отново ни пречат, момчето удря силно по бялата маса с една шпатула, което ми напомня, че все още не си ми казала за червената дървена лъжица, и изведнъж тези кюфтета имат вкус на лайно. Казала си на Бенджи за дървената лъжица. А защо не и на мен?

— Всичко наред ли е, Джо?

— Да — лъжа аз. — Сетих се, че трябва да се погрижа за някои онлайн поръчки в книжарницата.

— Е, това всъщност е добре — подхвърляш ти. — Ще си взема душ и ще почистя и можеш да дойдеш, когато приключиш.

Онова, дето каза ей сега, е идеално, но защо все още не си споменала за червената дървена лъжица и, както ми се струва, никога няма да споменеш? Аз не се отказвам.

— Само ще купя набързо нещо.

— Наистина ли? — възкликваш, сякаш е толкова трудно за вярване. — Какво ти трябва?

Не мога да произнеса „дървена лъжица“.

— Една шпатула.

— Една шпатула за Джо — казваш ти. — Звучи като заглавие на детска книжка.

Китайците минават покрай нас, устремени към следващата цел в този пластмасов зоопарк. Поглеждаш с любов към тях и към пълната им количка и ние отново поемаме. Търся табелата КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ и ти въздъхваш.

— Скапана съм.

— Само да взема шпатулата и се махаме.

Ти си съвсем отпусната.

— Мога да остана тук при количката.

— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — питам. — Последната, която си взех, беше пълен боклук.

Следваш ме към КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ, аз вървя бавно и се надявам шпатулите да са точно до дървените лъжици. Виждам червени дървени лъжици и сърцето ми подскача. Ти изобщо не им обръщаш внимание. Трябва ти малко подканване. Посягам към една от тях.

— Може би ще си взема от тия червените — колебая се. — Кофти ли са?

Поглеждаш червената дървена лъжица.

— Това е доста шантаво.

— Какво?

И едва сега, най-сетне, ти слагаш лъжицата в ръката ми и ми разказваш историята на твоята червена лъжица. Била си малко момиче в малкото си легълце и миризмата на палачинки те е будела в неделните сутрини. Баща ти използвал специална червена дървена лъжица в неделите, само в неделите. Припявал си в ритъма на музикалната класация по радиото, бъркайки текстовете, и разсмивал теб, брат ти и сестра ти, пролет, лято, есен и зима, и ти не си можела да заспиш в събота вечер, толкова си била развълнувана в очакване на неделната сутрин. И тогава той започнал да пие. И неделите отминавали, червената дървена лъжица си стояла в чекмеджето, палачинките на майка ти били мазни и прегорели или влажни и недопържени, и баща ти си отишъл, но дървената лъжица все още си била там и лошите палачинки миришат като хубавите, а той е мъртъв, така че никога вече не ще има пак палачинки. Няма нищо мръснишко в твоята сладка тъжна история и майната му на Бенджи, че те е накарал да се чувстваш зле.

— Дървената лъжица си е все още вкъщи и до ден-днешен, сякаш той ще се върне — казваш ти. — Животът е гаден.

Слагам ръце на раменете ти и ти ме гледаш в очакване.

Проговарям:

— Ще ти купя тази лъжица.

— Джо.

— Без възражения.

Светът спира и очите ти сияят. Нито един Бенджи на този свят не може да разбере какво искаш — някой, който да ти прави палачинки. Теб не те е грижа за парите. Не искаш да те напляскат. Искаш любов. Баща ти е имал червена дървена лъжица и сега аз имам червена дървена лъжица и ще ти направя така мечтаните палачинки, палачинките, които не си вкусвала, откакто той е умрял. Устата ти се овлажнява и ти се предаваш.

— Добре, Джо.

Избираш сребриста дървена лъжица.

— Ново начало — казваш и си права.

Аз съм твоето гадже.