Каролайн Кепнес
Ти (8)

8

Надявам се, вече мнозина осъзнават, че Принс е един от най-големите поети на нашето време. Не казвам текстописец, казвам поет. Той е най-близо до е. е. къмингс и хората са много тъпи, защото не идват тук и не си купуват книги със стиховете на Принс.

Изминаха седем часа и петнайсет дни, откакто ти ми отне любовта си.^[1]

Това е една от най-великите първи строфи на всички времена по много причини, основно заради обръщането на часове и дни. Непоетичният човек ще каже дни и часове. Поетът е различен. Поетът преобръща света с толкова малки длани.

Все още не си ми отговорила. Препратила си имейла ми на Чана и Лин. Смя се на снимките от фото кабината на вас трите — ЧанаЛин… ние! — и отговори на десетина идиотски имейла, които не бяха за нещо съществено. Намери време да реагираш на историите на състудентите си и да се молиш на шефовете на Уърд в Бруклин да ти позволят да четеш там, а не отговори на мъжа, който ти спаси живота. Продължаваш да преследваш онзи Бенджи и не са минали седем часа и петнайсет дни, но ги наближаваме, Бек. Вече не е смешно.

Написа на ЧанаЛин:

Как може да съм такава стереотипна мацка, че когато срещна някой приятен пич, не се получава? Не чета Космополитън, не ползвам очистителни и не публикувам селфита, и това значи, че не се вписвам в образа на мизерното-момиче-което-мрази-готините-пичове. Значи, Бенджи е женен за бизнеса си, а този пич е пълната противоположност, той работи в бизнеса, сещате се. Също така да вземем да се видим на терасата на хотел Уайт в петък?

Чана отговори:

Бек, за онзи пич ли става дума, с който се запозна в бар KGB? Може би хотел Уайт.

И от това разбирам, че се срещаш с твърде много мъже. Ти имаш тази жажда за непознати. Ето защо четеш раздела „Неангажиращи срещи“ на сайта за обяви. Не, ти нямаш неангажиращи срещи (слава богу), но в същото време се отнасяш към живота като към една огромна шибана неангажираща среща, губиш си времето с Бенджи и с разни случайни пичове от места като бар KGB.

Лин ти писа:

В университетското градче има психоаналитици, които могат да ти отговорят на въпроса, момиче. Освен това онзи пич от KGB беше суперсладък. Също така да, хотел Уайт, освен ако не решим за разнообразие да отидем в Горен Ийст Сайд? Просто идея…

Тези момичета не знаят за нашия италиански Дан Браун и колко си падаш по мен, защото не им казваш нищо за това, и най-сетне, посред нощ, след пет часа и осем дни, ти ми отговаряш:

Какво мислиш за четвъртък надвечер?

Изчаквам три часа и един ден и ти пиша:

Става. Къде?

Този път не ме спечели. Не реагира веднага. Четири минути, три часа и два дни минават, преди това лайно да засмърди във входящата ми поща:

Мамка му, съжалявам, беше натоварена седмица. Каквото и да става, НЕ ходи в университет. Както и да е. Какво мислиш за другата седмица?

Подобно на Принс, и аз съм поетична натура и знам как да променя гледната си точка. Очевидно няма да стане просто да паднеш в обятията ми. Ти си разпиляна, флиртуваш, пукаш си телефоните, не изтриваш нищо и използваш цикъла си като повод да получиш удължаване на крайните срокове в университета. Доста от имейлите ти излъчват повече творческа жизненост от разказите ти и си пишеш с девет различни пичове на девет различни сайта. Ти флиртуваш. С всичко. Осъзнаваш ли колко много боклуци имаш в кошницата си на сайта anthropologie.com? За бога, Бек, трябва да се научиш да взимаш решения. Междувременно виждам, че си болна. Болна като баща си. Ти си пристрастена към Бенджи. И не мога да те откача от тоя Бенджи, преди да разбера повече за него.

Което ми отнема около трийсет и пет секунди.

Бенджамин Бенджи Беърд Кийс III е един шибан смешник. Бил е в клиника за рехабилитация на наркомани, та това е някаква пародия, по самодоволното му лице се вижда, че изобщо не е способен на истинско пристрастяване. Притежава компания за органична клуб сода, която символизира всичко лошо. Бизнесът му се нарича „Домашна сода“, според него по-висша алтернатива на обикновената сода, защото, „макар че клубът е нещо изключително, домът е най-изключителното място на света. Можете да влезете в някой клуб, ако платите куверт. Същото не се отнася за дома“.

Бек, не ми разправяй, че приемаш това, няма начин. Малкият бизнес на Бенджи е твърде силно казано успех и прекалено пастелният му уебсайт съдържа сериозна критика на „Монсанто“ (като че ли родителите на това момче не са се облагодетелствали директно от „Монсанто“, като че ли не е отгледан от „Монсанто“ — съвсем буквално, баща му е работел за шибаните „Нестле“, когато той е бил малък), и въпреки това Бенджи се държи като проповедник. Фотоесе (известно иначе като шибано слайдшоу) показва как му е дошла идеята за „Домашна сода“, докато е бил на къмпинг с приятели в Нантъкет. Къмпинг е тъпо да се каже, Нантъкет не е Ню Хампшър и Бенджи е бил отседнал в лятната къща с изглед към морето на един негов приятел. Увеличавам снимката и виждам същата необозначена приятелка от твоя Фейсбук профил. Аха. Значи, познаваш Бенджи покрай това отчаяно и странно момиче, което наистина има пълноценна усмивка, запазена за богати приятели на режисирани пропагандни снимки. Но ти била ли си на къмпинг с тях? Не. Най-вероятно изобщо не са те канили. Приятелката ти е измислила някакво тъпо извинение, като че няма достатъчно място на брега. Ти си градско момиче, а Бенджи е турист, който буквално влиза в теб и те използва като ваканционна стая, за да се възстанови от умората на творческия сода бизнес, само за да те зареже преди края на сезона в първия понеделник на септември. Той е татенцето, на което отчаяно се опитваш да се харесаш, татенцето, дето си тръгва, каквото и да направиш.

Емоционалните ти средства за преживяване са побъркана сезонна икономика, в която първият понеделник на септември е през ден. Той те взима под наем, също както наема таван в ЮБро (Южен Бронкс за онези от нас, които няма нужда да си измислят тъпи галени имена за кварталите, където не са желани). И те мами, Бек. Много. Натрапчиво. Усилено преследва някаква пърформанс актриса, която да се ебава с мозъка му, точно както той се ебава с твоя. Минаха шест минути, три часа и един ден, преди да ми изпратиш имейл:

Съвсем случайно, но съм в Грийнпойнт. Може би си в бара сега?

Отговарям:

Не съм, но може да се видим в Лулу.

Отговаряш:

СТАВА. Съжалявам за главните букви. Просто съм развълнувана!

Изчаквам дванайсет секунди, девет минути и никакви часове, преди да напиша:

Ха-ха. Тръгвам. В пет?

Не реагираш, само че трябва да хвана два влака, за да стигна до там, и в главата ми е саундтракът на „Хана и нейните сестри“, който звучи толкова силно, че не мога да слушам музиката на моя телефон или музиката на твоя телефон, и единственото, за което си мисля, е първата ни целувка, която вероятно ще се случи след осемнайсет секунди, деветнайсет минути и три часа, когато и двамата ще сме пияни в такси на Банк Стрийт, и сега разбирам защо понякога пичовете мастурбират във влака. Но не и аз. В бъдещето си имам теб. Влакът не се движи достатъчно бързо, локомотив, локомотив номер 9. Виждам колко много вече е общото между нас, а дори не сме се чукали, и аз също съм приготвил подарък за теб. Нося ти „Западният бряг“. И вътре пише:

Локомотив, локомотив номер 9,

от бързия влак за Ню Йорк,

ако отидеш в старчески дом,

тази книга ще си четеш там.

Не е перфектно, но става, и все пак трябваше да ти купя нещо като награда за твоето приближаване. Влакът идва и се надявам, че Принс в крайна сметка е стигнал до там, докъдето и аз, движейки се тежко шестнайсет стъпала, две пресечки и едно авеню към остатъка от живота си. Ала едва съм излязъл от станцията на метрото и на телефона ти пристига имейл. Трябва да обработя твърде много информация, трябва да седна и сядам. Нещата са се променили. Бързо, страшно бързо. Почти две седмици, след като обяви на всички по имейла новия си номер, Бенджи ти написа:

Здрасти.

И ти му отговори:

Ела.

И той ти отговори:

:)

След което ти ми писа:

Трябва да отида на едно нещо, свързано с университета. Да преместим за другата седмица? Съжалявам. Съжалявам!

После Бенджи ти писа:

Дай ми един час, появи се нещо в работата.

А ти му отговори:

:)

Усмихваш се, защото искаш животът ти да бъде какъвто е бил, преди работите с баща ти да се объркат в Нантъкет, без тайни, без опасности. Пишеш колко сигурно е тук, как клаустрофобията и комфортът вървят ръка за ръка. Семейството ти никога не е заключвало вратите на къщата, нито пък на колата и са оставяли ключовете вътре на таблото, но дойде ли март, ти би дала всичко, за да се срещнеш с някой непознат. Преди няколко седмици туитна:

Остров Манхатън е като остров Нантъкет: магазините за хранителни стоки са скъпи, питиетата са скъпи и зимата всички изперкват.

Това е сладко, Бек, но остров Манхатън изобщо не прилича на любимия ти Нантъкет. Нека ти кажа какво направих миналия вторник.

На остров Манхатън трябва да си заключваш нещата, иначе някой израснал на улицата пич може да се отбие в шибаната фабрика за клуб сода за организирана обиколка във вторник, когато знае, че шефът не е там (специални благодарности за туитовете на Бенджи), и да поиска да ползва тоалетната и да я подмине, за да стигне до офиса на Бенджи (който не е заключен), и да пропусне останалата част от обиколката, за да направи частна разходка из компютъра на Бенджи (той също не е заключен) и да разбере, че Бенджи притежава календар с линкове към датите и часовете на пърформансите на @lotsamonica. Тя има пърформанс днес и прави своите драсканици на живо в преустроената сграда на пожарната в Астория. Като проверен неин почитател на всички платформи на социалните медии (о, ако знаеш какви неща правя за теб, Бек), аз имам достъп до представлението на живо и въпреки че не виждам Бенджи, защото е твърде претъпкано, забелязвам бутилки „Домашна сода“ на всички филтрирани снимки. Той е там. Коментарът на една мацка с голям бретон и розови очила го потвърждава:

Бенджи е номер едно, че ни донесе клуб сода. „завинагиорганични-домашнасода-безплатнинапитки“

Значи, ето го къде е. Твоят безценен Бенджи не се появява на твоето четене, но иначе бие целия път до Астория посред бял ден, защото си мисли, че Моника е изключителна, защото тя е висока и руса и той бърка драсканиците й с изкуство. Трябва да се успокоя. Ти не знаеш за това. Не си почитателка на Моника, понеже не си малоумна. Но ти трябва да знаеш, а аз не мога да се махна достатъчно бързо от тази оядена фабрика. Трябва да те спася.

Аз съм от хората, които се подготвят за спешни случаи като този, така че вече имам имейл акаунт [email protected]. Ти не правиш никакви проучвания и няма как да знаеш, че Нейтън Херцог е хранителен критик в новия раздел „Храни“ на сайта Vulture към „Ню Йорк Магазин“, който изцежда претенциозни животни като Бенджи и неговата „Домашна сода“. Чета публикациите му, които не са нещо впечатляващо. Но Бенджи лиже задника му и туитва рецензиите му, полагайки очевидно усилие да получи собствена статия на сайта. И във вълнуващия новинарски блог HomeSoda.com „феновете“ на водата за путки на Бенджи постоянно се оплакват, че „Домашна сода“ още не е представена на сайта Vulture.

Досега.

Естествено, използвам новия си имейл акаунт, за да се представя за шибания тъпак Нейтън Херцог. И скоро Бенджи ще получи имейл от Нейтън Херцог, който току-що е отпил от най-фантастичната клуб сода в живота си и разбира, че е закъснял за партито, но продължава отчаяно да иска да се срещне с Бенджи. Той пише:

Възможно ли е да се срещнем сега? Има книжарница в Долен Ийст Сайд, Муни — редки книги и книги втора ръка, която е чудесно място за начало. В мазето има кафене, никой не знае за него.

Поздрави

Н.

Отговорът отнема на Бенджи по-малко от наносекунда:

Разбира се, Нейтън. Поласкан съм и съм на път.

Не отговарям. Кой задник казва „на път“?

В метрото съм и си мисля за теб, когато осъзнавам, че съм се прецакал. Нещо липсва.

„Западният бряг“.

С написаното от мен посвещение.

Оставих книгата на тротоара, трябваше ми минутка, за да се възстановя, след като разбрах, че си ме отсвирила. Господин Муни беше прав. Никога няма да съм напълно способен да се справя с книжарницата. Дълбоко в себе си не съм бизнесмен, който да може едновременно да изпълнява много задачи. Аз съм поет и ето защо знам, че съм на четири спирки, едно прекачване, три пресечки, две авенюта и един етаж от това, да се отбия в апартамента си за малко почерпка за Бенджи. Изпращам съобщение на Къртис:

Няма нужда да идваш днес, ще се оправя сам.

Той ми отговаря:

Екстра.