Каролайн Кепнес
Ти (33)

33

Жалко, че брегът е пропилян заради хора като Пийч. Всички тези огромни къщи на първа линия са празни, макар в момента да е необичайно, даже фантастично топло, да чукна на дърво. Плажът е невероятно девствен, а никой от тия шибани собственици на вили не идва в Литъл Комптън, за да му окаже нужното уважение. Какви идиоти. Но пък аз с благодарност се разхождам по пясъка.

Вчера тръгнах по следите, които ти и Пийч бяхте оставили по целия път към кея, който стига до залива. Това е чудесно място, където човек може да се скрие и да чака. Има разпръснати камъни и табела НЕ СЕ ДОБЛИЖАВАЙТЕ ДО СКАЛИТЕ. Също и захабена дървена пътека, която води на плажа. Изкопавам си дупка под нея и си мисля, че тук е по-топло, отколкото в онези шибани навеси за лодки. Въпреки че сравнението е невъзможно, като се има предвид колко студено беше в нощта на катастрофата.

Във всеки случай слънцето вече се показва и няма да се наложи да чакам дълго. Скоро Пийч ще се появи. Сама.

На Кандис страшно би й харесало тук. Бях с нея, когато за последно гледах изгрева на слънцето на плаж. Сега не е време да си мисля за Кандис, но как бих могъл да избегна спомена? Ние наблюдавахме изгрева над Брайтън Бийч и докато небето просветляваше, тя се опитваше да скъса с мен. Помолих я да ме придружи до океана и се съгласи. Това беше жестоко от нейна страна, някое по-добро момиче би отказало и би ме оставило да страдам сам, ала Кандис желаеше да види как страдам и дойде.

— Напускам те — каза.

Хайде тогава, кучко, тръгвай.

Не беше моя вината, че ме последва до океана, и не беше моя вината, че я сграбчих и я натисках във водата, гледайки как преминава в отвъдното. Тя искаше да бъде там, иначе не би дошла с мен. Съзнаваше какво ми причинява и знаеше, че не съм от хората, които биха се предали без борба.

Не обвинявам Пийч, че е така отчаяна, както не обвинявах и Кандис, че се стремеше да избяга от семейството си. Колко жалко е да си толкова ядосан заради онова, което нямаш, та да пренебрегваш изцяло това, дето имаш. Тя не е благодарна, че притежава вила на място, където най-голямата опасност е шибаната Тейлър Суифт. Доста прилича на Кандис, която не беше благодарна за гласа и за таланта си.

Нямам много време, така че правя няколко крачки по брега. Харесва ми как водата идва и заличава стъпките ми. Спомням си онова шибано стихотворение от началното училище за онзи пич, който се разхождал по брега и не бил сам, защото Исус го носел на плещите си, и се усмихвам. Години наред си мислех, че трябва да е било обратното, че пичът е носил Исус на плещите си, сещаш се, както напяващият Харе Кришна носи дайрето си, както малкото еврейче носи тората на своята бар мицва. Не съм си представял Исус Христос да носи на раменете си разни загубеняци и не оставям нито един отпечатък по пясъка, също като в стихотворението от началното училище. Признавам си, малко съм кисел. Последното нещо, което ядох, беше кифличката в болницата. Пресичам дървената пътека, направена от някое семейство, дето е имало нещо против ходенето по бял пясък, връщам се в дупката си и чакам.

Най-сетне Пийч се появява на двора, светещо червено петънце в далечината. Разтяга се и започва да тича по пътеката, хайде, сега е моментът. С всяка изминала секунда мога да я чуя все по-ясно, дишането й, стъпките й и Елтън Джон, който гърми от айфона й. Тя преминава над мен, а аз изскачам светкавично от дупката си като Джак от кутията и се втурвам след нея. Не ме чува. На този бряг е безстрашна. Сграбчвам я за конската опашка. Преди дори да е успяла да извика, натискам главата й и се мятам върху гърба й. Тя се съпротивлява, рита, но устата й е в пясъка, Елтън не спира да пее — седи като принцеса, кацнала на електрическия си стол — и на мен ми писва. Готов съм. Изваждам камъка от джоба си.

Тя извръща глава и очите й са по-хубави, отколкото си мислех. Разпознава ме и плюе:

— Ти.

Пийч може би е най-силната жена, която съм срещал. И въпреки че вече е казала последната си дума, продължава да се съпротивлява, давейки се. Кожата й почервенява, нантъкетско червено, тренировките са я надарили със свръхчовешка мощ и невероятен обем на белите дробове, който ме изумява. Не я виня, че се бори за всяка глътка въздух. Понеже е била отгледана от тесногръди отвратителни чудовища, никога не се е наслаждавала на живота си. И си мисля, че заради това е насъбрала толкова много сила, краката й все още потрепват, за да използва максимално сетните си мигове на този свят. Тя протяга пръсти към ръката ми; твърде късно е, Пийч. Изцъкля очи и всички можем да научим по нещо от една преждевременна трагична смърт. Колко е опасно да обвиняваш другите за проблемите си. Какъв погубен живот. Ако беше зарязала семейството си и се бе преместила на някой от любимите си слънчеви острови, ако беше станала барманка или пилатес инструктор, или каквото и да е, няма значение, би могла да си намери някое хубаво момиче с подобни възгледи за живота и да се радва на онова, с което е била благословена — здраве, ум, мускули, — като просто бъде вярна на себе си. Въпреки всичко майната им на родителите й. Не раждайте деца, щом не сте способни на безусловна любов.

Тя започва да побелява и постепенно притихва. Сега музиката звучи единствено за мен. Вълните са кротки. Пийч обичаше тази песен, защото я караше да се чувства по-малко самотна. Искаше да вярва, че всички ние страдаме. А аз трябва да й помогна. Удрям главата й с камъка и най-сетне замлъква съвсем. Преобръщам тялото й и треперя. Тя почива в мир, ами аз? Елтън продължава — ти почти ме върза с въжета — и се чувствам вързан тук, сам с песента, с мъртвата и тежка Пийч. Музиката сякаш гърми по-силно или просто така ми се струва, понеже Пийч е мъртва? Опитвам се да се концентрирам върху това да я преместя, но тогава чувам хлъзгава примка виси в най-мрачните ми сънища и в ума ми проблясва светкавица. Застивам. Обзема ме паника. Ами ако си решила да излезеш да бягаш? Ами ако полицай Нико се появи на този плаж? Трябва да действам бързо. Натъпквам джобовете й с камъни, в случай че не потъне лесно. Вероятността това тяло да не изчезне, е реална. Нужни са ми още камъни. Чувам Елтън да пее за дълбокия край на реката. Достатъчно силно ли е течението?

Трябва да се успокоя. Притварям клепачи и виждам отворените очи на Кандис в отвратителното бунище на Брайтън Бийч. Повдигам клепачи и взимам айфона на Пийч от лентата на ръката й. Сега този айфон е мой и спирам Елтън Джон, който пее как ще дойдат сутринта с камион да ме закарат у дома. Не, няма да дойдат, мисля си аз и повдигам тялото й. Пийч е доста облечена, Кандис бе почти гола, носеше само къса черна рокля над банския си. Беше лято, пияни момичета се давят, случва се, семейството й приема, че тя никога няма да се прибере. Отправям се към водата. Зима е. Тъжни момичета се хвърлят в океана, за да умрат. Случва се.

Не спазвам забраната не се доближавайте до скалите и понасям Пийч Селинджър към кея. Камъните са сухи и гладки, аз крача стабилно. Тя е тежка заради камъните в джобовете й и заради бремето на страданието й. Броя до три и я запращам в океана. Вълните я посрещат радушно, точно както вълните на Брайтън Бийч прегърнаха Кандис. Започвам да съчинявам имейл от Пийч до теб. Знам какво да напиша:

Бек, трябва да тръгна. Напоследък, когато тичам, все едно Вирджиния Улф тича с мен. Тя ми каза: Мислех си колко неприятно е да си заключен и да не можеш да влезеш; и си мислех, че вероятно е по-зле да си заключен и да не можеш да излезеш. И беше права. По-лошо е да не можеш да излезеш и да чакаш някой, който няма да дойде. Много по-лошо.

Наслаждавай се на вилата. Обичам те, сладичка Бек.

Чао.

Пийч Из.

Целият съм плувнал в пот, мускулите ме болят от усилието и се усмихвам, защото разбирам за какво говореше Пийч по-рано. С удоволствие бих обелил дрехите си точно сега. Всичко ме сърби ужасно.

* * *

Проверявам те още веднъж, преди да тръгна. Няма и час, откакто ти изпратих имейла от Пийч, и явно ти се справяш доста добре. Надула си твоя Боуи, пробваш дрехите на Пийч в голямата стая, танцувайки, обаждаш се на Лин, на Чана и на майка си и се тъпчеш с храна. Ти си щастлива, Бек. Казваш на Лин същото, което каза на майка си и на Чана:

— Вината не е моя. Пийч изчезваше почти всеки месец в колежа. За бога, кой не би изчезвал, ако има толкова много пари? Пък и си мисля, че е за добро. Тя изглеждаше едва ли не щастлива, че Бенджи е мъртъв. Да, знам колко извратено звучи.

— Забрави за Бенджи — съветва те Лин. — Случилото се е жалко, ала това, че е мъртъв, не го прави добър човек. Говори ли с Джо?

Браво, Лин!

— Не — отвръщаш. — Но ми се ще да му се обадя.

Това е всичко, което ми е нужно. Тръгвам си.

Крача по пустата улица към града. Момчетата на Нико в сервиза са супердобронамерени. Наоколо не се случва нищо особено (без майтап), на тях им харесва изненадващата промяна на времето и кафявото ми чудовище вече е готово за път. Ремонтът струва четиристотин долара и се радвам, че дойдох подготвен. В Ню Ингланд не ми върви, Бек, така че теглих аванс, преди да потегля. Пътищата са чисти, а на айфона на Пийч има много добра музика. Може би късметът ми в Ню Ингланд ще проработи.

* * *

Почти съм стигнал у дома, когато се сещам за чашата за кафе с моето ДНК в къщата край брега. Рязко натискам спирачките. Но не бива да се притеснявам. Собствениците на вили често оставят ключове на чистачки, дърводелци и интериорни дизайнери. След добрините, които направих, няма да се тормозя за чаша изсъхнала пикня.

Освен това всичко е за теб и от твоя Туитър научавам, че си на път към дома си на Банк Стрийт. Знам, че ще ти е нужно време да се отвориш за мен, както цветята през пролетта. Но ще се отвориш. Пийч няма как да те завлича повече. Ти си свободна. Тя никога не би отслабила хватката си и ще си съвсем друг човек без целия този натиск. Нека почива сега. Ти можеш да се успокоиш. И с първия полъх на пролетта ще минеш покрай книжарницата в каляска с коне и ще разбереш, че си се изчервила и че гориш от желание. И ще протегнеш ръце към мен, Джо.