Каролайн Кепнес
Ти (31)

31

Шофирането до Литъл Комптън е дълго и зъзна. Парното в буика на Муни още е развалено. Вълнената ми шапка я няма и нося Фигауи шапката на Бенджи, или по-скоро шапката, която Бенджи е откраднал от Спенсър Хюит, само че тя е платнена, не е вълнена. В такива времена е добре да си богат, да имаш нова вълнена шапка и нов джип и се чудя защо оставих картата ключ в шкафчето с крадените вещи на Бенджи. Цялата тази плячка ще изгние, докато най-сетне някой лешояд не купи шкафчето в някое риалити шоу по телевизията. Склонен съм да се потискам и затова ми трябва музика, но си забравих музиката, понеже ми се струпаха други неща на главата, например рискът да ослепея с едното око заради някакъв тъпак като Къртис. По-скоро бих дал да ми отрежат левия ташак в чест на Етън с удивителните в края на всяко изречение.

Имам само радиото, а не пускат нищо освен Тейлър Суифт по всяка шибана станция. Тя е като известна версия на теб, Бек — среща се с твърде много мъже, пада твърде лошо, чука се твърде бързо, бяга твърде силно. Непрекъснато сменям станциите, ала очевидно Тейлър Суифт притежава голяма къща недалеч от ЛК (нищо не е далеч в един толкова малък щат) и вероятно е кралицата, кметицата и принцесата на Роуд Айлънд, понеже я въртят и по рок станциите (Ами бих искала „Фу Файтърс“ да направят кавър на някое от ранните неща на госпожица Суифт, или може би „Аркейд Файър“!), и по кънтри станциите (Нека да пуснем най-новия сингъл на най-новото съкровище на Роуд Айлънд, знаете кое е, нали?), и по поп станциите (Никога не сме твърде стари, за да се чувстваме на двайсет и две, нали, Роуд Айлънд!). Ами майната ти, Тейлър Суифт, никога в съзнателния си живот не съм се чувствал по-малко на двайсет и две и защо ли не са измислили някакъв разтворител да предпазва магистралата от заледяване? Колата занася постоянно по тая шибана магистрала.

Спирам да налея бензин и проверявам твоя Туитър. Току-що си изпратила туит от Мистик, Кънектикът. И понеже си момиче, си прикачила и снимка на „Мистик Пица“.

Разходка с лимузина до Мистик за Мистик Пица на път за Литъл К. за зимно уединение на вила?

„реченосторено, пеперони, подобреотсекс, къщакрайбрега“

Изобщо не свързвам Мистик, Кънектикът, с шибания филм с Джулия Робъртс^[1]. За мен Мистик е гадно място. Ходил съм там веднъж в четвърти клас на екскурзия от училище. Навремето си падах по едно грубо, странно момиче, което се казваше Морийн Грейди, накратко Мо. Повечето деца са тъпанари, точно както и повечето възрастни, така че, да, мнозина й викаха Хо Мо. Бяхме на палубата на кораб с високи мачти и беше скучно, затова с Мо влязохме обратно в кабината.

В тъмното Мо ми каза, че ще ме лиши от девствеността ми. Опитах се да се измъкна, тя обаче ме приклещи. Фраснах я, избягах и разказах на учителките. Мо също им разказа нейната история, а тя беше много добра в реването. И кого мислиш, че изпратиха на шибания психолог, при директора и при „възпитателя“ със скапаната му покажи-ми-кой-къде-те-докосна, кукло? Не и Мо Грейди! Но аз не мисля постоянно за миналото. Сега Мо е абсолютна развалина — два пъти разведена, работи като помощник в адвокатска кантора, има профил в сайт за запознанства и кученце шпиц с име Гослинг, очевидно ще бъде винаги сама. Аз предпочитам да живея за мига и заради това ще изтрия всичките си мисли за Мо и ще вляза в Туитъра на Бенджи, за да туитна:

Няма нищо по-сладко от градско момиче — мда. „ЗимавНантъкет“

Ти спираш да следваш Бенджи и му пращаш недвусмислено съобщение:

Ти си мъртъв за мен. Мъртъв.

Усмихвам се. Почесвам се по гърба, защото Бенджи вече е в рая, а аз трябва да се занимавам с развален размразител и с мокър, заледен сняг. Да живееш е по-трудно, отколкото да умреш, Бек, и бих дал всичко, за да хапна пица с теб. Измивам ръцете си в тоалетната на бензиностанцията и не ми се ще да се погледна в огледалото. Шибаният Къртис и неговите бандити добре са ме подредили. На челото ми е цъфнала голяма бразда, като че съм се гримирал за Хелоуин, на бузата — още една. Наплисквам се със студена вода и продължавам, също както сърцето на Селин Дион в Бриджпорт.

Прекарвам си сравнително добре по пътя за Литъл Комптън, предвид снега и състоянието на лицето ми. Зрението ми е замъглено и се мъча да наблюдавам пътя с лявото си око. Снегът все още вали, когато стигам покрайнините на града. Нервен съм. Не се справям добре в морските курорти със заведения за сладолед и с хора с яхти. Трябва да намаля. Тези изтъркани гуми не могат да надделеят над снега и колата издава звук като Слот от „Дяволчетата“ на Спилбърг.

Пътят е по-силен от буика, магазините са затворени и светлините са загасени, не е сезон. Като че ли цялото население на Литъл Комптън се е събрало в къщата на Тейлър Суифт. Но животните са на свобода. Докато забележа еленчето, което притичва отпред, и докато натисна спирачките, вече е твърде късно. Буикът стене, помита еленчето и сега сме едно цяло, плът и стомана, носещи се спираловидно по пътя, към дърветата и през тях. Губя представа за времето. Губя равновесие, затварям очи и миризмата на изгоряла гума и на изгоряла плът ме завладява. Това е всичко. И после.

Нищо.

* * *

Когато идвам на себе си, наоколо е тихо. Усещам болка, сетне клони пред лицето, които ми пречат да виждам. Но се е случило и чудо — жив съм. Фигауи шапката е на главата ми. Телефонът ми е цял. Бил съм в безсъзнание само двайсет минути.

— Олеле — казвам, защото така се казва в подобни случаи.

Съзирам единствено счупени стъкла, кора от дърво и листа. Сякаш някакво дърво е изяло буика и за миг се страхувам, че не ще мога да се измъкна. Кървя в топлите си дрехи, ала това не е нещо ново. Имам късмет, понеже в тази кола няма никаква електроника. Мога да отключа вдлъбнатата врата и да изляза от славното аналогово чудовище, произведено в Америка. Падам в червения сняг. Кръв от еленче. Както и моя. И все пак съм жив.

Проверявам пощата си. Още не си ми писала, но ще го направиш. Отивам на картите на Гугъл и ние наистина сме обречени един на друг, Бек. Обречен съм да бъда с теб, защото телефонът ми потвърждава, че съм на 212 метра западно от къщата на Пийч на Плувърс Уей 43.

Изкачването на улицата е трудно. Нещо лошо се е случило с всяка част на тялото ми, когато ударих онова еленче. Повдигам дясното стъпало и чувствам как левият ми крак пулсира. Пренасям тежестта на дясното стъпало, ала тогава пък усещам пробождане в гърдите вдясно. Падам в снега и се предавам на студа.

— Търпение, Джо — повтарям си. — Търпение.

Пропълзявам няколко метра напред и забелязвам два частично засенчени знака. Единият е обикновен стоп. Другият е доста претенциозен и е на бяла табела:

„ПЛАЖЕН КЛУБ «ХЪКИНС НЕК»-АД. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ. НЕ СЕ ДОБЛИЖАВАЙТЕ ДО СКАЛИТЕ. СКОКОВЕТЕ И ГМУРКАНЕТО СА ЗАБРАНЕНИ. НЯМА СПАСИТЕЛИ НА ПЛАЖА. ПЛУВАНЕТО Е НА ВАШ РИСК.“

Природата е на моя страна, защото тези правила не важат през зимата. Малката будка за охраната в близост до табелата очевидно е затворена.

— Добре — казвам си и продължавам, по-силен от сърцето на Селин Дион.

Придвижвам се снишен, като войник, който е излязъл от окопа, за да се облекчи. Ръцете ми не са така прецакани, както краката и средната част на тялото. От мен се лее пот, зъбите ми тракат, с дясното око не различавам нищо освен размазани петна, лявото обаче е невредимо и функционира. Би трябвало да съм стигнал и преизчислявам разстоянието на телефона си — остават ми 202 метра.

— Ти ебаваш ли се? — извиквам. — Изминал съм само десет шибани метра?

Устата ми е пресъхнала и я натъпквам със сняг. С тази скорост ще се озова при теб следващото лято. Затварям очи. Мога да направя всичко. Наистина мога, защото ти липсвам. Това ходене ще е най-трудната част, а ти може да ми се обадиш всеки момент, ще ми се обадиш. Заравям ръце в мръсния сняг, което ми дава някаква възможност да използвам теглителната им сила. Заставам на колене, потрепервам, болката ме пари, ала все пак не се отказвам, Бек. Изправям се. Клатушкам се с походка на зомби, сякаш ми липсва сиамският ми близнак. Проверявам телефона си и синьото кръгче е върху червеното кръгче.

Аз.

Съм.

Тук.

Още три крачки и стигам до алеята за коли пред вилата. Това всъщност не е вила, Бек. Това си е имение като от приказка за зла морска кралица, която събрала парите на града и направила ненужно дълга алея, закътана в храсти и вливаща се подобно река в майната-ви-на-всички гараж за четири коли. Къщата е на два етажа, три, ако броим и терасата на покрива. Предната част на градината прилича на чист искрящ килим от пресен бял сняг. Светлините блестят отвъд стъклата, звездите кръжат отгоре и се надяват да влязат вътре. Ако Томас Кинкейд, художникът на светлината, бе нарисувал нещо заедно с Едуард Хопър, то би изглеждало точно така.

А каква тишина само! Очаквах да доловя плисъка на вълните, но и океанът спи и чувам как снежинките се топят и как клоните се огъват. Винаги ли съм толкова шумен? Дишането ми е твърде грубо и дали не би могла да ме чуеш вътре във вилата? Инстинктивно отстъпвам назад. Чувам как капка от кръвта ми пльоква в тънкия нов сняг. Не бива да оставям следи, Пийч ще си помисли, че нейният преследвач се е върнал, и ще повика Националната гвардия. Не искам да те изплаша и се отправям на изток, за да проуча съседната къща. Имаме късмет, Бек. Съседите не споделят страстта на семейство Селинджър към ландшафта. Техният имот е пищен, обрасъл с дървета, и няма как да оставя толкова лесно следи по снега. Това е тишина, каквато мнозина не ще познаят никога през живота си.

И тогава се разнася писък. Пийч крещи:

— Бек!

Снишавам се веднага. Но по вика й мога да разбера, че ти се отзоваваш и тичаш към западното крило на вилата. Това е моят шанс и аз се промъквам към източната стена и си позволявам да надзърна в голямата стая (ето какво богатите наричат дневна). Тя е огромна. Един гигантски секционен диван се извива като тлъста змия. Масичката за кафе е от стари капани за омари, слепени и покрити със стъкло. По повърхността й играят отблясъци от пламъците в камината.

Когато чувам смеха ти, най-сетне съм сигурен, че не съм мъртъв. Димът се стеле от комина и изобщо не се учудвам, че Тейлър Суифт си е купила къща тук. До ушите ми достига Елтън Джон, Пийч наистина е на почивка, сменила е мрачната, навяваща самоубийствени мисли балада с нещо малко по-различно. Звучи „Сбогом, жълт тухлен път“^[2]. А, мога да усетя и миризмата на марихуана. Свличам се на земята, щом ти влизаш в стаята.

Отдихът на брега ти понася и, Господи, колко ми липсваш. Заставаш пред камината с леко разтворени крака, светиш като огъня, изглеждаш толкова свежа, игрива. Носиш черен клин и онзи сив пуловер, дето си беше сложила в деня, в който правихме секс. И когато се навеждаш, за да стоплиш ръцете си на пламъците, изпитвам неконтролируемо желание да нахлуя през прозореца и да проникна в теб.

Но Пийч се дотътря в стаята, за да развали всичко. Предлага ти чаша вино, типично за нея, ти отпиваш, а тя се връща в кухнята. Не бих се изненадал, ако ти е сипала приспивателно във виното.

Липсвам ти. И ти ми липсваш. Боли ме да те гледам как стоиш край камината и как си отдала ръцете си на огъня, както и аз отдадох моята, но по малко по-различен начин. Представям си как те блъскам в тази червена бездна и как скачам подир теб, заедно с теб, за да изгорим заедно, завинаги — ствол от живот, светлина и секс.

И, разбира се, Пийч отново се домъква и ти казва, че вечерята ще е готова след час. Иска да поиграете на джин руми (тя да не е на осемдесет и пет?), ти се подчиняваш на домакинята и сядаш до нея на огромния диван.

Ръцете ми са безчувствени и въпреки това ме болят, твърде студено ми е, за да остана тук. Аз не съм животно, какво всъщност възнамерявам да сторя? Осъзнавам, че съм дошъл с мечти, не с планове. Мечтата ми е да ми пратиш есемес, аз да се преструвам, че съм в Ню Йорк, и да чакам три часа, после да се появя с колата на алеята, а ти да изскочиш от къщата, преди още да съм паркирал. Да връхлетиш върху мен от радост, да ми предложиш вечеря — пържола и картофи, и след това да го правим цяла нощ в някоя от неремонтираните спални.

Нямам план, нямам и резервен план и изобщо не обмислих нещата. Ти си добра приятелка, любезна и любяща. Естествено, имаш нужда да прекараш известно време с Пийч. Аз съм съвършено объркан, боли ме и кървя. Колата ми е забита в дърветата и не съм достатъчно силен, за да отида пеш до града и да нахлуя в някой хотел. Свивам се на две и се връщам в съседното имение.

Входната врата е заключена, неясно защо, а наоколо, слава богу, всичко е озарено от отражението на лунната светлина върху снега, така че успявам да заобиколя, без да вдигам шум. Има навес за лодки и, слава богу, вратата не е заключена. Промъквам се вътре и се покривам с брезент. От топлината раните ми започват да се обаждат, чувствам се, сякаш невидими кучета ме хапят, и скърцам със зъби. Боли ме, но се изправям. Липсвам ти и тази мисъл ме издига над болката. Сгушвам се в крайния ляв ъгъл, където вятърът не е толкова силен.

* * *

Ченгето осветява лицето ми с фенерче. Виждам пистолета му и не ми е нужно огледало, за да знам, че изглеждам и мириша като зомби. Има оглушителен баритон:

— Кажи името си.

Изкашлям кръв, преди да мога да произнеса цялото си име. Ченгето прибира фенерчето. Това си е напредък. Сядам. Това също е напредък. Той е най-типично американският мъж, който Америка е създала, с тъмна кожа в побелял от сняг бял град. Оглежда внимателно Фигауи шапката ми, която държи в ръцете си, сякаш в логото на Маунт Гей Ръм има някакъв баркод. Трябва да е паднала, докато съм спал. Усмихва се.

— Състезавал си се на регатата „Фигауи“, а, Спенсър?

— Няколко пъти — отговарям и сега разбирам защо Стивън Кинг не може да спре да пише за Ню Ингланд.

Кървя. Еленчето е мъртво. Приклекнал съм. Колата ми пуши някъде в гората. А това копеле иска да си приказваме за ветроходство.

Той ми връща шапката.

— Да не си приятел на семейство Селинджър? Забелязах, че има някой в къщата им. Загубихте ли се?

Ще умра, ако спомене името Селинджър още веднъж, и поклащам глава:

— Не, сам се загубих.

— Къде искаше да отидеш?

Въпросите му ме изваждат от равновесие, стресът засилва болката. Нищо не е наред, ребрата ме болят. Потрепервам. Ченгето е загрижено за мен (да!) и ми подава ръка (благодарности на полицейското управление на Роуд Айлънд). Поемам я и я задържам.

— Полицай, честно казано, аз дори не знам къде се намирам. Джипиесът ми отказа преди време. Загубих се. Разбит съм.

— Значи, онова в гората е твоят буик?

— Да — кимвам. Мамка му.

— Спенсър, пил ли си снощи?

Тъкмо да го попитам защо продължава да ме нарича Спенсър и се сещам за името, избродирано на шапката, Спенсър Хюит, и изпитвам облекчение.

— Не, сър.

— Пушил ли си нещо?

— Не — отсичам. — Но можете да зададете този въпрос на еленчето, което ме връхлетя ей така изневиделица.

Той се усмихва и аз пак потрепервам. Обажда се по радиостанцията да провери колко време се чака в спешното отделение и веднага трябва да отидем там. Ти си близо, само на няколко крачки. Предполагам, че вече си се събудила, търкаш очи и успокояваш параноичната Пийч. Ами ако тя е видяла полицейската кола? Ами ако полицейската кола е била с включени дълги светлини? Ами ако той се е обадил за подкрепление? Ами ако в момента даваш показания в полицията? Повръщам спонтанно и обилно.

— Нека всичко да излезе, Спенс. — Тонът му е успокоителен. — Сега ще повикам и линейка.

Ала линейките са блестящи и шумни. Трябва да съм силен заради теб и успявам да се изправя.

— Няма нужда, полицай.

— Добре — казва ми. — Но ще те закарам в болницата.

Бих отишъл навсякъде, за да се отдалеча от теб, и той ми помага, докато накуцвам към колата. Дърветата закриват гледката към къщата на Пийч, така че дори и да си застанала пред прозореца в голямата стая, пак няма да можеш да ме видиш. Полицай Нико, много яко име всъщност, не е оставил светлините включени, готин пич, а полицейската му кола е хибридна. Най-сетне потегляме и леко се отпускам.

Нико е добър човек, дружелюбен, разсейва ме с футболните си подвизи от годините в университета на Роуд Айлънд. На него страшно му харесва тук. Той е от Хартфорд и се вживява силно, забавлявайки ме с истории за всякакви смахнати, които идват с надеждата да видят Тейлър Суифт.

— Сякаш тя би отишла на среща с някой преследвач, нали?

— Така си е — съгласявам се аз.

— Опитай се да поспиш — казва ми. — Имаме да се повозим малко.

Признавам си, че е добре някой да се грижи за мен, някой, който да иска да се наспя. Мога да си отпочина тук, вратите са заключени, парното работи, преградата е здрава. Скоро заспивам и те сънувам в стара надиплена дикенсовска рокля, да, теб.

* * *

Болницата „Чарлтън Мемориал“ е във Фол Ривър, Масачузетс, само на около трийсет километра. Но трийсет километра могат да бъдат и трийсет светлинни години, тъй като това място е покварено, шумно и мирише. Пълната противоположност на Литъл Комптън. Когато Нико отваря вратата на колата, ме обгръща цигарен дим. Десетина дегенерати се мотаят наоколо и се опитват да се сдобият с оксикодон^[3]. Изкушавам се да попитам полицай Нико защо не ме заведе в болницата, в която ходят летовниците, ама какъв е смисълът? Ние сме тук. Мъжът пред нас е с окървавен нож, който се подава от задния му джоб, и се мъчи да обясни на сестрата, че се е наранил от вратата на кола. И дете би разбрало, че той лъже, ала въпреки това не спира да се моли:

— Сю, само една таблетка оксикодон ще е достатъчна.

Сю обаче е непреклонна.

— Изпий едно кафе, върви на среща и се разкарай.

Не съм някакъв боклук наркоман, пък и Нико е в униформа, така че веднага ни въвеждат в свободна стая. Оказва се, че той е работил в този град, но е напуснал, понеже „всичко тук е сдъвкано, смачкано и изплюто“ от употребата на хероин и оксикодон. Поклаща глава, а аз сигурно съм гледал твърде неодобрително нещастниците в чакалнята, защото Сю ми се озъбва подигравателно:

— Кво стаа, пич? Туй в повече ли ти идва?

Тя буквално кудкудяка и диалектът й е толкова силен, та чак ми е мъчно за думите, които излизат от устата й. Нико се подсмихва.

— Момчето не е тукашно.

Сестрата вече не се смее.

— Без майтап, Шерлок? А ти имаш ли шофьорска книжка, която да им дам на регистратурата?

— Не — лъжа аз. — Нападнаха ме и ме ограбиха.

— На паркинга ли?

— В Манхатън — отвръщам с възможно най-снобския си глас.

Тя завърта очи и си отдъхвам, щом лекарят най-сетне се появява, дръпвайки завесата зад себе си. Сю излиза и той ми подава ръка.

— Аз съм доктор Казикарнаски — казва. — Можеш да ме наричаш доктор Кей.

Кимвам, накланяйки глава, точно както някой, участвал във „Фигауи“, би го сторил.

— Отлично — отговарям. — Аз съм Спенсър.

Доктор Кей преглежда раните ми и ме пита кой ме е наредил така.

— Ами — подхващам — последните двайсет и четири часа бяха доста бурни. Нападнаха ме в Манхатън. Тъкмо излизах от Линкълн Сентър и докато се усетя, бам.

Забравил съм, че Нико е тук, когато той се включва в разговора:

— Кои играеха в Линкълн Сентър?

Свивам рамене.

— Ние просто минавахме оттам — изричам и потрепервам, за да напомня, че аз съм пациентът. — Както и да е, след това напуснах града и попаднах в тази буря. Катастрофирах. Еленче. И ето ни тук.

— Тоя буик е доста стар. От коя година е?

Потрепервам отново, за да им покажа, че ми трябва минута да се възстановя. За щастие, Нико и доктор Кей започват разговор за стари коли, за топлия въздушен фронт, който наближава — ще бъде като сиромашко лято според Сю, която непрекъснато влиза и излиза. И те са заети с всичко това, вместо да попитат какво прави такъв важен ветроходец като мен в такава стара кола. Доктор Кей сваля ръкавиците си и ги хвърля в боклука. Казва ми, че ребрата ми не са счупени и че раните по тялото ще заздравеят. Ала положението с лицето е по-различно.

— Имал ли си някога шевове? — интересува се.

Поклащам глава в знак на отрицание.

Някаква бременна сестра с тежък грим се дотътря с две кафета и две кифлички. Не мога да повярвам на късмета си. Умирам от глад.

— Хелън, не беше нужно да правиш това — усмихва се полицай Нико, взимайки плячката.

— Моля ти се — отвръща тя. — Знам, че няма кой да ти готви вкъщи. Мъж с твоите килограми трябва да яде.

И аз трябва да ям, но Нико сдъвква и поглъща кифличките ми, докато лекарят се приближава със спринцовка в ръка и ми нарежда да затворя очи.

— Ще заболи — добавя и когато Джуд Лоу каза същото на Натали Портман в „Отблизо“, той не се шегуваше, а ти не си тук, за да държиш ръката ми.

Убождането в челото не просто боли, то ме убива. Нико ме потупва по гърба.

— Дишай, Спенс, справяш се.

Докторът ме убожда още веднъж, този път в бузата. Казва ми да чакам упойката да подейства. Бременната сестра се шматка наоколо, привлечена от Нико.

— Е, Нико, как са нещата в Сноти Таун?

— Добре са — смее се той. — При теб как е?

— Щеше да е по-добре, ако имах една хубава, голяма чаша топъл шоколад да ме сгрява нощно време, нали, Нико? — Полицаят е развеселен и сестрата поклаща задник, докато излиза. — Само ми дай знак, хубавецо.

Изведнъж тук започва да ми харесва, харесва ми, че хората си казват директно какво искат — оксикодон, кура на Нико, кафе, — и аз изпитвам желание да съм част от това и прошепвам:

— Мислите ли, че им се намират още кифлички?

Вместо да ми отговори, Нико дърпа завесата, създавайки уединено пространство. Вади бележника си, а на мен ми се ще да имаше начин медицината да вцепени съзнанието ми. Не ми харесва неговият бележник, нито пък химикалката му и се започва.

— Знам, че нямаш документ за самоличност, но ще ми оставиш ли адреса си?

Измислям нещо и се надявам, че сме приключили, ала това е само началото. Нико настоява да научи повече за мен. Той е видял колата, видял е кръвта ми на улицата, всъщност така ме е открил и се моля снегът да се е стопил. Моля се ти и Пийч да си стоите вътре. Не искам да съзреш кръвта ми.

— А какво търсеше? — пита Нико. — Смяташе ли, че тези хора са си у дома?

— Изобщо не бях на себе си, не знам.

— Стигнал си до тази къща по най-краткия възможен път. Защо не си пробвал до бензиностанцията нагоре по улицата?

— Не я видях — отвръщам и се чудя защо той ме напада така.

— Но наистина ли мислеше, че може да има някой вкъщи?

— Не знам — повтарям и не искам повече въпроси, искам кифличка.

— Познаваш ли някого в Литъл Комптън, Спенсър?

— Дори не знам, че съм бил в Литъл Комптън — отговарям аз и не ми остава друго, освен да вляза в роля, умея да ги работя ченгетата. Ще кажа същото, което казах, като ме хванаха да крада бонбони по времето, когато бях малък хулиган. Преглъщам и долната ми устна потрепва. Мога да се преструвам. И заеквам:

— В-в-вижте, не желая да навлизам в подробности и това няма общо със случилото се, но майка ми почина. Почина съвсем наскоро.

Той щраква химикалката и затваря бележника.

— Спенсър, съжалявам, нямах представа.

Лесно ми е да се разплача, защото ми липсваш и не знам как да се върна при теб, а ти все още не си ми се обадила, за да ми кажеш, че ти липсвам. Нико ми дава кифличка и аз я поглъщам. И когато докторът идва и ме зашива, не чувствам абсолютно нищо.

* * *

Половин час по-късно сме обратно на паркинга с Нико и той иска да ме закара до гарата. Обстановката тук е ескалирала, това е сбирщина от наркомани, които обменят опит в кое спешно отделение е най-лесно да получат оксикодон. Някакъв с дрипаво яке се мъчи да разбие една мазда с прът. Нико изревава:

— Хей, Теди, имай малко уважение!

Теди поздравява полицай Нико, а аз приемам съдбата си.

— Сигурен ли сте, че няма проблем да ме закарате до гарата?

— Да — отговаря той. — Но почакай. С какво ще си купиш билет?

Добър въпрос, полицай. Потупвам подбедрицата си.

— Държа тук една кредитна карта за спешни случаи.

— Браво на теб, Спенс. Винаги трябва да си подготвен.

Кимвам.

— Винаги.

Нико ме уверява, че Лерой ще изтегли буика ми и ще го поправи. И че няма да надпише сметката.

— Невероятен сте, полицай Нико — казвам аз и стискам здраво ръката му.

Спира пред гарата, където е почти толкова зле, колкото и пред болницата. Помага ми да сляза, а шляещите се наркомани се разпръскват подобно хлебарки. Влизам в чакалнята и сядам. Когато той си тръгва, излизам навън. Разкопчавам вътрешния джоб на якето и вадя портфейла си. Не мога да се начудя как се вързаха на приказките ми, че са ме ограбили. Ала тогава поглеждам пак бедните обречени души наоколо. Естествено, че ще ми повярват, като се занимават все с такива отрепки. Правя няколко крачки и махвам на едно такси.

— За Ел Кей, ако обичате.

Шофьорът изсумтява и стрелва с насмешка Фигауи шапката ми.

— Имате предвид Литъл Комптън?

Ню Ингланд — само язвителност, много ветроходство, никакви празни приказки.