Каролайн Кепнес
Ти (46)

46

Ти си тършувала в моята стена и въпреки това се държиш така, сякаш съм единственият в този апартамент, който има проблеми. Разбира се, искаш да ме напуснеш. Страх те е от кутията с Бек. Осъждаш ме, гадна си. Застанала си пред дупката — моето специално и лично място, — а кутията е на дивана, отчасти на парчета, защото си я разкъсала като плъх. В цялата сцена хубавото е само едно. Бързайки да ровиш из нещата ми, си оставила телефона си на масичката за кафе. Сграбчвам го, докато ти продължаваш да бърникаш.

— Това е употребявана дамска превръзка.

— Сложил съм я в пликче.

— Да не си помръднал! — заповядваш ми.

Много мъже биха се ядосали, ала не и аз. Знам, че в момента не си на себе си, Бек. По дяволите, гневна си, че съм „откраднал“ огърлицата ти от Марди гра^[1], а досега дори не подозираше, че ти липсва. Бясна си, задето миналата седмица ти помогнах да претърсим апартамента ти за очилата ти на „Шанел“, макар „явно“ да съм знаел, че са в тази кутия. Честно казано, много по-добре си без тия шибани противни очила. Те са за хора като Пийч, ти изглеждаш глупаво с тях. Сменяш темата.

— А какво ще кажеш за това? — крещиш в пореден изблик на ярост. — Моят годишник, Джо.

— Не виждам никакъв проблем.

— Моят годишник, болен мозък такъв. Ти не си учил в гимназията на Нантъкет. Това е моят годишник за моя живот, моите приятели и моя дом.

— Бек.

Никога не си звучала толкова егоистично, но ще бъда търпелив.

— Не — отсичаш и ми размахваш пръст.

Ти не си отговорна за действията си. Продължаваш да гледаш към аварийната стълба, сякаш е някаква възможност за теб. Говориш несвързано, сякаш би могла да ме напуснеш след онзи пай, след всичките ни разговори как ще заживеем заедно. Опитвам се да те накарам да се осъзнаеш.

— Бек, успокой се. Няма да излизаш през прозореца, нито ще се спускаш по онази стълба, ти не си на себе си.

Зацикляме, в един момент се страхуваш, в друг искаш да ме убиеш, сетне си мислиш, че аз ще те убия, след това решаваш, че си жертва на злодеянията ми (ха-ха) и после аз съм жертва, защото ще ме убиеш (ха-ха). Ръмжиш и ме наричаш „шибан болен мозък“. Със сигурност не го мислиш. Ако действително те беше страх, щеше да направиш по-сериозен опит да избягаш. Ала истината е, че те познавам. Знам, че всъщност си доволна от откритието си. Харесваш вниманието и предаността, а тази кутия е свидетелство, че аз съм не само внимателен, но и предан. Ако вътре бяха неща на Кандис, ти щеше да си счупиш краката от бягане, за да се измъкнеш от дома ми. Ще застанеш на моя страна, трябва обаче да съм търпелив. Шокирана си. Отново крещиш. Главата ми започва да пулсира, притеснявам се за съседите и те прекъсвам:

— Ще вземеш ли да млъкнеш най-сетне? Да си ме чула да те обиждам? Как мислиш, че се чувствам, когато се прибирам и те намирам да ровиш в стената ми? Смяташ ли, че ми е хубаво? Смяташ ли, че ми харесва да ме шпионират?

— Имаш цяла кутия с мои вещи — усмихваш се презрително. — Тръгвам си.

— Не можем да взимаме такива решения точно сега — казвам. — И ако бъда откровен, Бек, аз също бих могъл да заявя, че съм приключил с теб, защото бърникаш из нещата ми.

— Н-не мога да повярвам — заекваш. — Ти си луд. Луд си. — И ето че почваш пак да тракаш със зъби и да подръпваш косата си. — Не мога да повярвам, че това ми се случва.

Чудя се, действително ли не се изморяваш от толкова драматизиране?

— Успокой се, Бек — моля те аз. — Защо не седнеш на дивана?

Бузите ти са червени от гняв, застанала си на пръсти и ме наричаш с всякакви обидни епитети — психопат-смахнат-луд-ненормалник-задник-гадняр. Няма проблем, убеден съм, че не го мислиш наистина.

— О, точно това мисля, Джо. — Зяпнала си ме и размахваш моята Фигауи шапка. — Хич не искам и да знам откъде имаш това тук.

— Дълго е за разказване.

— Сигурна съм, че е дълго. Шибан болен мозък.

Спомням си как преди около месец стана агресивна и ми крещеше, понеже бях изхвърлил едно тридневно бурито, което се вмирисваше в хладилника ти. На следващия ден цикълът ти дойде и ти ме целуна по бузата.

— Не съм луда — каза ми. — Съжалявам.

— Знам, Бек.

— Наистина. Когато ставам така гадна, сякаш не съм на себе си. Съзнавам, че съм ужасна и ирационална, но не мога да направя нищо. Понякога имам сериозни проблеми с предменструалния синдром.

Тогава ти простих и не се бях сещал за онази случка до днес, защото знам как да бъда във всичковръзка.

Всеки, който би ни видял сега, ще реши, че си луда, Бек. И би се опитал да ме защити и да те накара да спреш да викаш, тъй като ме засягаш с обвиненията си. Според теб съм извратеняк, болен мозък, преследвач, вехтошар, психопат. Не реагирам.

— Глух ли си, Джо?

— Знаеш, че не съм.

Започваш пак да крещиш, а аз никога не съм ти крещял. Когато ти пиша есемес и не ми отговаряш веднага, просто не обръщам внимание. Сега е твой ред да не обърнеш внимание. Не е като да съм откраднал нещо, което ти трябва. Кой изобщо би си разглеждал годишника от гимназията? Ти си живееш живота, нито веднъж не съм те видял дори да го отвориш този годишник. Онези хора не ти липсват. Много момичета биха се извинили, че са нарушили личното ми пространство. В момента си ужасно неблагодарна. И продължаваш да ме обиждаш: извратеняк, измамник, маниак.

Все някога ще се успокоиш и ще преминем през всичко това. Представям си, че си лъвица в зоопарка, а аз се грижа за животните. Пазя вратата и се моля да не ми се налага да използвам юмруците си, но ако ми се наложи, ти сигурно ще се опомниш. Засега работата ми като гледач на животни е да стоя и да чакам. Съвсем скоро ще се измориш, също както се изморяваш на кура ми.

— От колко време продължава това?

— Не е нужно да викаш.

— От колко време? — повтаряш ти и вече говориш по-тихо, подчиняваш се.

— Както знаеш, бях доста хлътнал по теб, когато се срещнахме — казвам аз и може би съществува надежда да се измъкна. — Ти флиртуваше с мен, между нас имаше нещо и не исках да ти се натрапвам. Така че изчаквах.

— Аха — процеждаш, скръстваш ръце и потупваш с крак.

— И след това започнах да научавам повече за теб, Бек — додавам и се чувствам като онзи пич в „Принцесата булка“, а ти си упорита като Бътъркъп^[2]. — Бях завладян от теб, Бек, и все още съм. В тази кутия няма нищо, от което да се боиш.

Поглеждаш кутията, после вдигаш очи към мен. Не знам какво да направя и се усещам недостатъчно подготвен за ролята си на пазач на животни. Искам да видиш всичко, искам да разбереш дълбочината на страстта ми, силата на желанието ми и непоколебимостта на любовта ми. Но ето че ти пак си с предменструален синдром, може би все още си уплашена, че част от теб е била скрита в тази стена, и от време на време промърморваш колко ти липсва оная мизерница Пийч.

— Продължавай — казвам аз, защото няма връщане назад.

Няма как да сложиш бикините си обратно в кутията. В буквален и в преносен смисъл тя е разкъсана, ти я съсипа. Не си представях нещата точно така. Искам да спреш да се занимаваш с кутията, ала като опитен гледач на животни знам, че трябва да стоя на безопасно разстояние от животното за негово и за свое добро. Ровиш из вещите ми, които считаш за свои, и накрая намираш основния елемент от колекцията ми, Книгата на Бек. Тя е великолепна. Би следвало да си поласкана, че такъв готин пич като мен, който е по-умен от повечето момчета, е направил подобно нещо в твоя чест.

— Още не е готова. Трябва да се подвърже.

— Това са моите разкази — изричаш и отново си ти.

— До един са там — кимвам и отново сякаш всичко е наред.

Усещам как всеки момент ще прекосиш стаята и ще ме прегърнеш. Но греша. Устата ти се изкривява. Излайваш:

— Това са мои имейли.

— Бек, моля те. Всичко е в твоя чест.

— Хакнал си шибаната ми поща.

— Нищо не съм хакнал — изстрелвам аз, защото ти пак ме разочарова; можеше да кажеш на майка си да спре стария ти номер, вината си е твоя.

Затваряш книгата и я захвърляш в кутията. Слънцето залязва и почти е дошло време да запаля лампите. Пристъпвам към теб. Ти потреперваш изплашено и си пълна с омраза. Всичко започва отново. Сега вече ме наричаш убиец и лъжец. Оставам спокоен и концентриран, какъвто пазачът в зоопарка трябва да бъде, ако животното буйства.

— Не го мислиш това наистина — произнасям с равен глас.

— Ти си извратен шибан преследвач и не знаеш какво наистина си мисля.

— Не, не съм. Не съм.

Отстъпваш панически назад. Подгонвам те. Толкова ми е лесно да хвана и двете ти китки, понеже те са толкова малки, а аз съм толкова силен, и те притискам на дивана. Не можеш да се съпротивляваш и когато обещаваш да се държиш добре, което ти винаги правиш, те пускам и се връщам на поста си на вратата.

Дишаш тежко.

— Какъв проблем имаш?

— Обичам те.

— Това не е любов. Това е нещо напълно извратено.

— Това е нашата всичковръзка — изричам нашата дума.

— Трябва ти помощ — казваш, глуха за нашата дума. — Ти си болен мозък.

Бих искал да съм над тези неща, ала ти продължаваш да ме обиждаш и аз започвам да си мисля за твоите престъпления.

— Джо, би следвало да лежиш в затвора. Разбираш ли? Това е ужасно.

А ти не затваряш плътно хладилника и на два пъти в твоя апартамент се наложи да изхвърлим всичката храна.

— Ти си болен човек. Болните имат нужда от помощ, Джо.

Аз съм съвършено здрав, а ти си развратница; натискаш се на Ники и си неспособна да признаеш, че завиждаш на Блайд.

— Джо, нека да потърся лекар. Позволи ми да ти помогна, моля те.

Нямам нужда от лекар, а ти ме лъжеш, даже и сега се оглеждаш за някакво оръжие. Опитваш се да връщаш дрехи, които вече си носила, и въпреки че си ми гадже, понякога оставяш обажданията ми да отидат на гласова поща, когато ти звъня. Невинаги си внимателна, като бръснеш краката си, и смятам, че козметичният салон, в който ти правят коламаска, не е особено добър, понеже бедрата ти нерядко са покрити с малки червени точици, които дразнят при допира с моите хубави, чисти крака.

— Джо, трябва да ме пуснеш вече.

А ти трябва да спреш да ме осъждаш. Ти си мърла, и то не по начина, по който мислиш, че си. Оставяш използваните си дамски превръзки в боклука и не го изхвърляш достатъчно често и цяла седмица миналия месец апартаментът ти вонеше на мензис. Продължаваш да мастурбираш, макар че имаш честта да бъдеш допускана до кура ми. Ами тая копринена блуза, която си облякла? Изглеждаш като уличница, Бек. Мислех си го тази сутрин, но при една всичковръзка човек не бива да обръща внимание на дреболиите и е добре да се фокусира върху положителните неща.

— Напускам те — отсичаш.

Ха.

— Не би искала да го сториш тъкмо сега — отбелязвам аз и запазвам самообладание, защото все някой трябва да остане спокоен. — Хората винаги съжаляват за онова, което извършват в подобни емоционални моменти.

Дори и не се опитваш да минеш през мен. Уважаваш силата ми. Ала виждам, че се оглеждаш. Ти си животно и се втурваш в спалнята ми. Моята спалня. Протягаш се към рафта. Моя рафт. Взимаш италианския Дан Браун и го хвърляш по мен.

— Къде е телефонът ми, Джо?

— В сигурни ръце — уверявам те и го вадя от джоба си. — Беше го оставила на масичката за кафе.

Казваш ми, че съм побъркан шибаняк, и изохкваш. А ти си мърла и мърлите заслужават да страдат.

— Спри да си въобразяваш неща, Бек.

От мен би излязъл чудесен пазач на животни. Бива ме в това, бавно скъсявам разстоянието до животното, докато то изпада в паника.

— Ще викам. Знаеш как мога да викам. Съседите ти ще дойдат и ще разберат какво става.

Не го мисля, но ти го казвам:

— Ще те убия, ако се опиташ да викаш.

И всичко приключва. Ти скимтиш и се нахвърляш върху мен и точно сега никак не ми харесваш. Принуждаваш ме да правя ужасни неща, да те натискам и да запушвам устата ти с ръка. Караш ме да извия ръцете ти и да те поваля на леглото, на нашето легло. Започваш да риташ.

— Само да си посмяла да извикаш и всичко ще свърши. — Вместо отговор не спираш да риташ. — Бек, престани да се бориш с мен.

Ти се гърчиш, но аз съм по-силен. Опасна си за себе си, опасна си за света. Не знаеш какво говориш, а сега имаш нужда от мен повече от всякога и постепенно гневът ти се превръща в тъга. Отново. Сподавените ти хлипания топлят дланта ми и не отпускам хватката.

— Ще станеш като приятелката ти от „Перфектният ритъм“, ако продължаваш да викаш така.

Най-накрая млъкваш. Отправям ти предложение.

— Бек, мигни веднъж, ако няма да викаш повече. Ще махна ръката си, щом обещаеш.

Ти мигаш. Аз съм мъж, който държи на думата си, и махам ръка от устата ти.

— Съжалявам — казваш с дрезгав глас и блясък в очите. — Джо, нека да поговорим за това.

Не съм в състояние да се въздържа и се разсмивам. Ха! Мислиш си, че бихме могли да говорим във вихъра на предменструалния ти синдром? Точно сега не можем да говорим! Промяната на настроенията ти е патологична! Господи, Бек, наистина ли смяташ, че съм толкова тъп? Но ти ми се молиш.

— Моля те, Джо, моля те.

Обичам да слушам гласа ти и това щеше да е номер 10 в списъка ми:

Бек има прекрасен глас.

За съжаление, ти ме излъга и ме риташ още веднъж в опит да избягаш. Най-лошото в ролята ми на пазач на животни е моментът, когато трябва да спася животното от емоциите му, от дивата му, нелогична природа. Ти риташ и крещиш. Хапеш ме. Ала малкото ти като на Портман тяло не може да се мери с моето, Бек. Броя до три. Давам ти възможност да млъкнеш. Ти обаче не млъкваш и след като изричам „три“, сграбчвам малката ти глава — съжалявам — и я блъскам в стената — съжалявам. И ти също ще съжаляваш много, щом се опомниш и осъзнаеш какво си ме накарала да направя.

Чувствам се самотен в тази тишина и те целувам по челото. Очевидно имаш проблеми и предменструалният ти синдром е само върхът на айсберга. Кое момиче би се покатерило на стена? Не би могла да приемеш любовта ми, след като си така объркана. А и не можеш да поискаш помощ. Трябва да побързам. Няма да си в безсъзнание дълго време. Приготвям запаси, мятам чантата си през рамо, нарамвам и теб, слизам надолу по стълбите и викам такси.

Шофьорът ни измерва с поглед и ме пита към коя болница да кара. Но ние не отиваме в болница, Бек. Отиваме в книжарницата. Това е Ню Йорк. Шофьорът не задава въпроси. Животните трябва да знаят, че не бива да се ебават с пазача си.