Каролайн Кепнес
Ти (20)

20

Едно изследване в Германия от 2008-а до голяма степен доказва, че „пристрастяването към бягането“ си е всъщност медицинско състояние. За мое съжаление, сигурно аз не съм съвсем човек, понеже следя Пийч вече осем дни и все още не съм усетил никакво „пристрастяване към бягането“, за което тя говори непрекъснато. Минаха почти две седмици, откакто ти стоиш в дома й, в случай че плашилото преследвач се завърне. Ха! Оттогава съм те видял два пъти.

Първият беше преди седмица — покани ме, защото се беше прибрала в апартамента си, за да си вземеш някои неща. Докато ги опаковаше, ме попита за плановете ми за Деня на благодарността. Казах ти, че ще вечерям с господин Муни и семейството му, и ти ми повярва. От своя страна ми каза, че ще бъдеш със семейството на Пийч, тъй като тя се депресирала, когато те са край нея.

Започнахме да се натискаме, а ти ме спря и потърка челото си. Мислех си, че животът ми е свършил, но ти сложи ръка на рамото ми.

— Това е моят проблем, Джо — поклати глава. — Ставам особена по време на празници заради татко. Нищо не е същото, откакто той умря.

Казах ти, че разбирам, и наистина беше така, после гледахме „Перфектният ритъм“ и ти натисна „Пауза“, щом Пийч ти се обади, и й вдигна и ми се извини, изпращайки ме да си ходя.

Скрих се отвън до прозореца и за мой късмет ти пусна телефона на спийкър. Общите приказки приключиха и Пийч въздъхна.

— Значи, майка ми е обядвала с майката на Бенджи.

— Аха — промърмори ти.

— Не искаш ли да знаеш какво й е казала?

— Бенджи е пикльо — изрече съвсем спокойно, по начин, който ми подсказа, че вече не го харесваш. — И очевидно се дрогира.

Пийч се опита да те разубеди:

— Ами много от хората на изкуството имат подобни слабости, Бек.

Ти не й се върза и й отвърна:

— Сега той сигурно е някъде в Китай, надрусан с качествен хероин и заобиколен от китайски путки. Определено се е захванал с нещо такова. Туитовете му са жалки.

Не, Бек. Моите туитове на Бенджи не са никак жалки. Те са обезкуражаващи. Те са мрачни.

А ти продължи да говориш за него:

— Честно казано, Пийч, последното нещо, за което ще седна да се притеснявам, е Бенджи — заяви. — Той да не би да се е притеснил за мен?

— Успокой се, момиче.

— Съжалявам, опаковам си нещата, това въобще не е лесна задача.

— Имам нощници, които мога да ти дам. Можеш да носиш всичките ми дрехи.

Господи, тя те иска и ти й каза, че трябва да тръгваш, и после ми писа, за да ми се извиниш, че се е наложило да ме отпратиш преждевременно, а аз ти отговорих да не се притесняваш и тогава ти яхна една от възглавниците си и те слушах. И ми хареса.

След това пак, преди три дни — ти, аз и Пийч се видяхме в шибаното заведение „Серендипити“, защото техният шоколад е единственият, който тя можела да яде, и наистина се нуждаела от шоколад покрай цялата тази драма с преследвача. Седнахме на маса за деца или за хора с деца и гледах как Пийч поглъща огромна купа замразен горещ шоколад, а от всичко, което съм прочел за интерстициалния цистит, знам, че това не можеш да го правиш, ако имаш такова състояние (не заболяване, Пийч, състояние). Тя говореше повече от нас двамата заедно и когато се опитах да хвана ръката ти под масата, ти ме потупа по крака, не. Целунахме се за „довиждане“ на улицата и устните ти бяха стиснати толкова силно, направо смръщени.

Не беше щастлив Ден на благодарността. Този празник идва както винаги. Семейството на Пийч се прибира у дома и ти си заета с тях и точно сега не съм ти гадже и не ме каниш да ям пуйка. Къртис иска допълнителни дни почивка и аз работя през цялото време. Първия път, когато се затичах, беше, защото за малко щях да убия Пийч. Отидох на разходка, когато всички бяха със семействата си, и нейната сграда ме привлече, нали ти беше там. Започнах да тичам, понеже Пийч изхвърча през вратата и аха да ме види. Ако ме беше забелязала да се мотая наоколо, щеше да изперка и да си помисли, че я следя. Така че аз побягнах, колкото сили имах, към гората подир нея, защото исках да я хвана за врата и тя да спре да бяга веднъж завинаги.

Продължих да тичам и на следващия ден, и на по-следващия, тъй като бях потресен, че не мога да поддържам нейното темпо. Сутрин е студено, а моите евтини кецове не стават и трябваше да си купя специални маратонки за бягане от спортния магазин (гръмни ме, моля ти се) и сега краката ми са разкървавени, точно както и краката на Пийч, и всеки ден, когато отивам в книжарницата, се чувствам разбит. Който казва, че бягането сутрин те зарежда с енергия, никога не е работил с клиенти.

Към десетия ден лицето ти ми липсва толкова много, че снимките на снимките вече не помагат. Говорим си често, но сега си различна и почти си се пренесла да живееш при Пийч. Липсват ми онези мигове, когато бяхме заедно в бар „Бемелманс“, и една вечер отивам там и ми е жал за мен самия и ми се пада един гаден сервитьор, който не спира да ме пита дали очаквам някого. Това е тъжно самотно време и действително не мога да продължавам така, Бек.

На единайсетия ден вече изглеждам като истински бегач с новия си анцуг и маратонки. Дори имам и една шантава лента, увита около главата. Пийч излиза по-късно, защото снощи вие двете си пийнахте и го видях това в Туитър:

Водка или джин? По-скоро ще е и водка, и джин. „момичетавкъщивечер“

Тя се движи бавно и определено има махмурлук. Навежда се, сякаш всеки момент ще повърне, повечето хора избягват прекомерните тренировки. Студено е, кръвта пулсира в краката ми и ми писна да търча през гората всеки ден. Но за едно нещо съм съгласен относно бягането — със сигурност води до пристрастяване. По-малко от две седмици, откакто бягам, и вече няма никаква нужда да настройвам алармата на часовника си сутрин.

Тя винаги поема бавно преди изгрев-слънце, а Елтън Джон пее все същата песен: четири сутринта е, чуй ме добре — вече я знам почти наизуст — някой спаси живота ми тази нощ, въпреки че това не е точно музиката, дето да те накара да се изпотиш. Това е песен, създадена да я слушаш, ако стоиш до зори, не когато се будиш в зори. Причината, поради която мога да чуя нейния Елтън Джон, е, че изобщо не се замисля за споделеното обществено пространство. Достойните почтителни граждани по света използват слушалки. Ала не и Пийч. Тя омотава айфона си с лента и я увива около горната част на ръката. Има и закачена специална колонка и музиката буквално гърми. Когато хората й правят забележка или й се подиграват, или протестират, което се случва (обичам нюйоркчаните), въобще не се извинява. Просто им заявява, че трябва да се примирят с това. А пък музиката! Елтън Джон е бавен и не става, самата тренировка си е наказание за тялото й. Тя е мрачна и грозна, пухти и пъшка, и повечето момичета тичат по добре осветени пътеки, докато Пийч бяга там, където не й е мястото, сама, като изключим Елтън Джон, който, без да подозира, й поднася серенада (ти си пеперуда, а пеперудите са свободни да летят, да летят надалече, нависоко). Пийч не е пеперуда, Бек. Ти си пеперуда, но не си и не ще бъдеш свободна, докато тя съществува. Аз я следвам. Ти не можеш да полетиш, понеже приятелката ти е една шибана опасна извратенячка, която те снима, която те желае. Има ли нещо по-извратено от това да снимаш някого, когато спи?

Трябва да я спра, трябва да те спася, затичвам се по-бързо и я настигам, сега вече мога да я помириша, потна е, и Елтън Джон звучи по-силно (някой спаси живота ми тази нощ) и аз съм твоят някой и ще спася живота ти. Това е. Събирам всичките си сили, нахвърлям се върху нея и повалям костеливото й тяло на земята. Крещи, но викът заглъхва изведнъж, щом главата й се удря в един голям камък. Тя е студена. Обичаше сър Елтън да й пее: спя сам тази нощ, спасена във времето, слава богу, музиката ми е още жива. Пийч не правеше музика. Само да можеше да прилича повече на него — честна, благодарна, истинска.

Музиката продължава да гърми, а аз дишам тежко и треперя и ми се иска да я спра, ала е опасно да оставям пръстови отпечатъци. Но сега, когато тя вече няма никакви защитни сили, разбирам музиката й. Била е система за сигурност. Пийч се е подготвяла за момент като този. И въпреки че е дразнещо да натрапваш музиката си на околните, в това също има и нещо интелигентно и смело. Жалко, че нейните родители са такива задници, защото е притежавала потенциал да бъде добър човек, да бъде новатор. Оставям айфона й пуснат, като почит към паметта й, иронията обаче е, че тази музика така и не спаси живота й. Но, какво пък, тя все пак се опита.

Никой няма да се изненада чак толкова много от мъртво момиче в Сентръл Парк. Жените, които бягат сами в тъмното, се лишават от сетивата си. Да бягаш сам си е доста опасно и ускорявам темпото, тъй като започвам да си давам сметка за нейното тяло в гората. Никога не съм бягал така бързо, никога не съм знаел колко дълбоко съм способен да дишам и накрая излизам на улицата, изчезвам в метрото и вече мога да повърна. Изправям се и се усмихвам.

Онези германци са били прави. Има такова нещо като пристрастяване към бягането.

Добре е, че съм в приповдигнато настроение, защото след малко получавам твърде разстройващ есемес от теб:

Няма да можем да се видим довечера. В Нюйоркската презвитерианска болница съм. Пийч.

Тя би трябвало да е в моргата, не в болницата. И понеже нямам никаква представа какво се е случило, и понеже не съм преследвач, аз ти отвръщам учуден и те разпитвам за подробности. Съобщаваш ми, че са я нападнали в парка. Но според теб има и добра новина:

Извадила е късмет. Едно момиче я е намерило веднага след като се е случило. Иначе тя можеше и да… сещаш се…

Отговарям ти:

Ама ще се оправи, нали?

Ти ми пишеш:

Да, физически ще се възстанови. Но емоционално ще й бъде трудно. Ще остане в болницата известно време.

Със сигурност изобщо не би говорила с мен, ако Пийч само ме беше зърнала, така че съм благодарен на съдбата поне за това. Предлагам да ти помогна, а ти настояваш, че нямаш нужда от мен, аз обаче ще ти покажа, че съм добро гадже, и ще пренебрегна несправедливостта, че тя заема болнично легло. Остава там просто защото баща й е в управителния съвет на болницата. Което хич не е честно, като си помислиш за всичките наистина болни хора, отпратени вкъщи. Ала нищо на този свят не е честно.