Каролайн Кепнес
Ти (15)

15

Пресичам Седмо Авеню и се усмихвам на всеки минувач. Аз съм щастлив. Не е за вярване. Това е сън и ми иде да пея и да танцувам, и няма да се изненадам, ако всички непознати се подредят в редица и ме последват. Какъв вълшебен ден с теб и сега си мисля за теб в банята, как се къпеш и как бръснеш краката си, да са хубави и гладки за мен, как чистиш остатъците от кюфтето по прекрасните си малки зъби. Нямам търпение да те докосна навсякъде и съм безгрижен като пич в реклама за бира, докато вървя към Банк Стрийт.

Напълно е възможно да правим секс довечера, а наистина не вярвах, че ще стигнем дотам толкова бързо. Бенджи е все още замаян и аз му сложих салата за двайсет долара и бутилка „Домашна сода“ в чекмеджето, така че да не го мисля през следващите няколко часа. Свободен съм и се качвам по стълбите под козирката към входа ти, натискам звънеца и чакам да изтичаш към вратата, което и става.

— Entrez vous^[1] — захилваш се и аз влизам в антрето ти и това се случва, ние ще се чукаме. Косата ти е влажна, порите ти са затворени, не носиш сутиен под потничето, няма бикини под смъкнатото износено долнище и не си си сложила чорапи.

— Малко съм разхвърляна — казваш, докато отваряш вратата, и ми се иска да ти отговоря, че това го знам, но се въздържам.

— Не е толкова зле — отвръщам аз и не съм сигурен накъде да тръгна. Мястото е толкова малко, когато ти си вътре, и действително е предвидено за един човек. Застанала си пред мен с ръце на бедрата и се взираш във всичките момичешки неща, пръснати наоколо — списания, кутийки от кибрит, празни бутилки от витаминени напитки, ваучери за отстъпки и касови бележки, чисто нови книги, непрочетени, смесени с любимите ти книги, които са окъсани и оръфани. Това е като минно поле с боклуци и може би затова просто гледаш безучастно наоколо. По-натам вляво има тясна кухня и вътре един нов тостер, кутията от който е на пода. Ти наистина обичаш нови неща. Вратата на банята е директно вляво, лампата е светната, вентилаторът бучи и аз се протягам и го изключвам. Направих нещо странно и го знам, а ти си изненадана, но, слава богу, ме харесваш, обръщаш го на майтап и се разсмиваш.

— Да, точно така, Джо, давай, чувствай се като у дома си — насърчаваш ме и си проправяш път през минното поле, покрай телевизора към спалнята.

Свалям якето си и го оставям на закачалката. Ти сбръчкваш хубавия си малък нос.

— Ела тук — казваш.

— Да, госпожице — отвръщам и стъпвам на някаква шибана закачалка, тя се чупи, аз обаче продължавам.

Твоята стая. Има бутилка водка на пода и две чисто нови чаши (не от ИКЕА) и хартиена чашка за лед, която вдигаш и ми показваш.

— Голямо гето е тук, нали? — смееш се.

— Не, щеше да е гето, ако беше в хартиена салфетка.

Кикотиш се и сипваш лед и водка в двете чаши и сядаш до кашона с леглото. Пуснала си музика, Дейвид Боуи от нашата среща, потупваш с ръка по пода и аз сядам срещу теб.

— Някой ден ще бъда от момичетата, които винаги имат разредители в хладилника.

— Хубаво е да си поставяш цели.

Усмихваш ми се, коленичиш и се примъкваш по-близо до мен, а аз се навеждам напред, за да те срещна, и когато взимам чашата си, усещам ръката ти срещу моята.

— Благодаря.

— За нищо — промърморваш и някак си краката ти се отпускат и се разтварят като на балерина, сякаш си едно малко геврече, и ти седиш като йога с голите си стъпала, притиснати едно о друго. Отпиваш от водката си и поглеждаш към тавана.

— Мразя ги всичките тези петна.

— Не, Бек, това е стара сграда. Тези петна са част от историята.

— Когато бях малка, исках стени като на стъклена кутия. Сещаш ли се, от онези, заскрежените? Като от осемдесетте.

— Ти харесваш нови неща — отбелязвам аз.

Отвръщаш ми бързо:

— Ти харесваш стари неща, Джо.

— Харесва ми тук — казвам и оглеждам стаята. Тя е по-малка, отколкото си я спомням, или може би просто е горещо. Искам те. — Мислиш ли, че новото ти легло ще се побере вътре?

— Преди имах голямо единично легло. — Грешиш, старото ти легло беше двойно и едва се вместваше, ала няма как да те поправя. Облизваш устните си. — Е, мога ли да ти бъда помощник?

— Не — отговарям, — но определено можеш да ми бъдеш чирак.

Винаги ти казвам точните неща и това беше изстрел в десетката. Ти харесваш думите, а аз ги владея и вдигаме наздравица без повод, оставяме напитките си и аз се изправям пръв. Подавам ти ръка да станеш и сега държа едната ти ръка, вече и двете. Този път няма да се измъкнеш и се надървям. Ти си ме хванала, а аз съм с гръб към прозореца ти и мога да чуя шума на листата по дърветата. Колите бръмчат нагоре към Западна четвърта и все едно минават през стомаха ми. Ти изпълваш сетивата ми, Бек, възбуждаш ме и вятърът вее в гърба ми през мрежата на прозореца. Хващаш ръцете ми и ги плъзгаш по бедрата си, насочвайки ме. Умело водиш пръстите ми, един по един, под еластичната талия на износеното ти долнище, и всеки минувач отвън може да ни види. Придърпваш ръцете ми по-надолу и дупето ти е меко, но същевременно стегнато и закръглено, и аз съм обхванал задника ти, а ти се освобождаваш от ръцете ми и се изпъваш и всичко започва.

Подскачаш и ме яхваш с разтворени крака и бих могъл да ходя от тук до Китай с теб, увита около мен, и преминавам през малката стая и сега ти си с гръб към стената, целувам те и задникът ти ми принадлежи и ми харесва как петите ти се впиват в гърба ми, харесва ми твоето легло в кашона, и изведнъж този ужасен звук, като удар на два метални предмета, някой там подсвирква, краката ти се свличат на пода, оправяш косата ми и на вратата има някой.

— Майка ти ли е тук? — питам аз, а ти облизваш пръсти и заглаждаш веждата ми.

— Не — поклащаш глава. — Пийч е.

И просто така се изплъзваш. Съвсем не е редно, това си беше нашето време. Тичаш към вратата, за да поканиш Пийч вътре, и не мога да те чуя, но чувам нея.

— Какво се е случило с косата ти?

Ти й отговаряш нещо.

Тя се сепва.

— Нали не се чукаш с дърводелеца от сайта за обяви?

Отново й казваш нещо.

Тя изпъшква.

— Бек, десертът трябва да се сервира след вечерята. Какво изобщо си мислиш, щом той дори не е сглобил леглото ти?

Сега звучиш високо и ясно.

— Джо!

Появявам се, когато съм повикан, и кимвам за „здрасти“ на Пийч, а тя ми отвръща с престорена усмивка.

— Здрасти, Джоузеф — казва. — Съжалявам, че ви развалям купона, но нашата малка приятелка първоначално бе наела някого да сглоби леглото й и, като нейна най-добра приятелка, мой дълг беше да дойда, в случай че онзи е някой луууууд.

— Е, изненада! — възкликвам аз и ти се смееш, ала не и Пийч, и, мамка му, тази водка беше силна.

Тя те поглежда.

— Мога ли да се изпишкам?

— Разбира се — отговаряш. — Да нямаш пристъп?

— Имам — натъртва и събува маратонките си и миризмата на нейните себични, потни крака изпълва целия апартамент и сега тя издърпва розовото си вълнено шалче през малката си птича глава и го хвърля на пода, не на закачалката. Гледа към мен.

— Джоузеф — подхваща. — Давам си сметка, че това е повече, отколкото би искал да знаеш, но аз имам рядко заболяване на пикочния мехур, което се нарича интерстициален цистит, и когато трябва да пишкам, трябва да пишкам веднага.

— Заповядай — казвам и тя се завира в малката баня и не пуска лампата. Познава жилището ти и знае, че ако я запали, ще включи и вентилатора и не ще може да ни чува. Няма ми доверие. Ала вероятно няма доверие на никого.

Вкисвам се, но ти ми даваш знак да мълча и ме отвеждаш в спалнята и сега си различна.

— Толкова съжалявам, Джоузеф — изпускаш се. — Джо.

— Няма проблем. Добре ли е тя?

— Чувал ли си някога за интерстициален цистит?

— За какво?

— Интерстициален цистит — отвръщаш и вече си в ролята на най-добра приятелка, прибираш косата си назад с ластик, донасяш ножица и разкъсваш кашона. Взимам ножицата и довършвам работата. Сипваш си още водка, но не и на мен, ние не правим секс и не си ми чирак. Вместо това аз мъкна рамката на леглото, болтовете, кръстатата отвертка и куп малки части от кашона, а ти си се облегнала на прозореца и пушиш, както правиш понякога. Разказваш ми повече, отколкото искам да знам за интерстициалния цистит, и нещата не трябваше да се развият така.

— Това е ужасно за нея — казваш. — Тя не може да пие обикновена вода, само „Евиан“. Почти всички храни дразнят мехура й и е невъзможно да се предвиди кога, какво, защо или как. Не бива да яде в никое от заведенията за бързо хранене, а ако пие алкохол, трябва да е с високо рН като „Кетел Уан“ или „Гус“, най-добре нещо от круши, защото крушите успокояват мехура. Както и да е, бедното момиче страда. Хората си мислят, че се превзема, но ако яде някаква евтина храна, мехурът й може буквално да се спука.

— Тя пиеше шотове с „Йегермайстер“ на партито в дома й — подхвърлям аз.

— Джо, не бъди такъв.

— Съжалявам, просто съм объркан.

— Това е сложно заболяване — настояваш и аз се извинявам отново и ти ми прощаваш и идваш при мен, галиш ме по главата и я целуваш, ала после се връщаш обратно до прозореца, а не се бяхме разбирали да сглобявам това легло сам.

Липсваш ми. Ръцете ми бяха в панталоните ти, сега дори не ме поглеждаш, докато говориш.

— Понякога, щом си изпие специалното хапче и добре си подложи с повече козе сирене или с мляко, или с прясно изцеден сок от круши, тя може, разбираш ли, да консумира и други неща като „Йегермайстер“ или жито.

— Сигурно е много гадно да си на нейно място — казвам аз, а инструкциите за леглото са в картинки. Единствената дума на всичките осем страници от брошурата е ИКЕА. Не съм се обучавал по картинки и от цигарата ти ми се гади.

— Наистина е така — кимваш ти. — Аз си обичам Лин и Чана, но те са много груби с нея. Винаги искат да ходим в някоя пицария или в уиски бар, а са наясно, че Пийч не ги понася тия неща, и въпреки това не се отказват. Не е хубаво от тяхна страна.

— Тя не може да яде нищо в пицария, тъй ли? — питам аз и никога нямаше да я пия онази водка, ако знаех, че после ще държа кръстата отвертка. Мислех си, че ще сглобим заедно леглото на сутринта, след като се събудя с теб, гола в прегръдките ми на дивана в дневната ти.

— Бек! — вика те Пийч.

Тя плаче и аз знам, че е за някаква глупост, и съм сигурен, че е така, но ти гасиш набързо цигарата си (и не я гасиш съвсем, аз трябва да го направя) и изтичваш, без дори да кажеш „довиждане“.

Богаташите са трудни. Теб те привличат техните индивидуални особености и техните драми. Бавно сглобявам леглото ти и тихичко си тананикам с твоя Боуи и ми отнема много време, дълго, самотно време, а ти си там с нея и не мога да чуя за какво си говорите и никога не съм се чувствал по-самотен в живота си, отколкото когато затягам последния болт на леглото ти. То е твърде голямо за тази стая и аз бях прав. Взимам опряния на стената матрак и го пускам върху новата рамка на леглото, вместо да го плъзна по нея. Искам да дойдеш тук, да аплодираш и да се възхищаваш на работата ми. А ти ми пращаш есемес от банята:

Ужасно съжалявам, Джо. На Пийч никак не й е добре и няма как да я оставя сама. Можеш ли да ни направиш една услуга?

Какво мога да сторя, освен да ти отговоря:

Няма проблем.

Сега ме викаш и аз се приближавам до вратата на банята. Не я отварям. Ти също не я отваряш. Почуквам леко.

— На вашите услуги, дами.

Открехваш вратата и се усмихваш.

— Имаш ли нещо против да отидеш до хранителния магазин и да купиш бутилка „Евиан“, една круша и още малко лед?

— Не, разбира се — заявявам. — Твоите ключове ли да взема?

Понечваш да речеш „да“, ала тя те сбутва с лакът, мисля, и ти ми казваш да натисна звънеца, като се върна. Не те целувам за „довиждане“.

За мен всичко е ясно, докато минавам покрай къщата на Грейдън Картър^[2] и дишам въздуха на Уест Вилидж. Бенджи трябва да го няма. Пийч е най-добрата ти приятелка, така че ти е позволено да си прекомерно толерантна към нейните глупости, но ти го носиш това в себе си, Бек. И вината не е твоя, всеки носи по нещо. Денис Лихейн^[3] би го нарекъл погрешно насочена омерта на Бръшляновата лига и би бил прав. Ти винаги ще предпочиташ всякаквите там Пийч и Бенджи на света пред мен, защото си лоялна спрямо своето съсловие. Купувам най-малката бутилка „Евиан“ и най-скапаната круша и торбичка с лед за два долара и чифт гумени ръкавици, които ще ми трябват.

Дотътрям потния си изморен задник до апартамента ти и ти не ме пускаш вътре. Отваряш вратата и взимаш пликчето.

— Тя наистина никак не е за компания сега — казваш.

— Разбирам — отговарям. — Ти добре ли си?

— О, аз съм добре. И леглото ми също е добре.

Усмихваш се и ме целуваш леко по устните, Пийч те вика и ти тичаш обратно при нея, а аз се отправям към книжарницата. Всичката прелест на нашия ден, всичката радост, че съм ти гадже, е пометена от омразата ми към този шибан град, собственост на хора като Бенджи и Пийч. Едва когато стигам до книжарницата, се сещам, че оставих гумените ръкавици в пликчето. Ако ме питаш, ще ти кажа, че съм ги взел, за да почистя банята ти. Ти ще ми повярваш. Знам как да правя такива неща, наистина знам.

Отивам до моя магазин на ъгъла, който не е така хубав, както твоя магазин на ъгъла, и купувам още гумени ръкавици и фъстъчено масло и после се отбивам в „Дийн & Делука“ за соево лате. Влизам в книжарницата и слагам една пълна супена лъжица фъстъчено масло в соевото лате. Бенджи лъже за всичко. Вероятно лъже и за алергията си към фъстъци. Но кой знае? Може пък да имам късмет.