Каролайн Кепнес
Ти (32)

32

Събуждам се в друг навес за лодки, на около километър от къщата на Пийч надолу по брега. Нико, Сю и докторът бяха прави за топлия въздушен фронт, сега всичко е съвсем различно и бурята изглежда като мираж, като някакво отклонение от нормалното. Наистина прилича на лято. Удивително е колко добре е при дванайсет градуса и слънце, след като си кървял на минус дванайсет при пронизващ вятър, който сякаш ти е казвал да ходиш да се ебеш. И което е много по-важно, този път никой не ме откри. Мисля си, че майката природа ме компенсира за катастрофата, излизам от навеса и е страшно облекчение, че не ме духа леден вятър. Превивам се във високата трева на дюните. Ти и Пийч сте само точки на хоризонта. И двете загрявате, като вежлива гостенка ти ще бягаш заедно с нея. Телефонът ми е умрял и това е проблем, защото дори и не бих разбрал, ако си ми писала посред нощ, умолявайки ме да дойда. Гледам ви как поемате по пясъка и бягам през дюните, за да мога да се сниша, ако се наложи. Когато стигам до къщата на Пийч, раните по лицето ми пулсират отново (шибаният Къртис), но задната врата е отворена, както се и надявах. Тук не се притеснявате от натрапници, което е добре дошло за мен.

Всичко в къщата на Селинджър е приятно, макар и те да не живеят в нея постоянно, а всичко в дома, в който израснах, беше захабено и гадно. И един неочакван бонус! Има цяло чекмедже, пълно със зарядни за айфон, така че зареждам телефона си. Правя си чаша кафе на кафемашината и незабавно си изгарям езика с него. Оставил съм влажни следи по целия под. Сякаш къщата знае, че съм от работническата класа, и ме кара да взема парцала и да избърша.

Използвам кърпата за съдове, тъй като, разбира се, те нямат хартиени кърпи. Сигурен съм, че така спасяват горите на света. Сядам на пода да почистя и мразя Пийч. Тя е властна и лепне ли се за някого, няма отърване; най-грубо и безцеремонно не покани Лин и Чана. Изключвам зарядното, имам само десет процента заредени, ала все още не съм получил никакво съобщение от теб. Слагам зарядното в джоба и се качвам на горния етаж, за да видя, че всичките шест спални са чисто нови, безукорно подредени и готови за гости. Пийч е патологична откачалка, аз изобщо не съм като нея. Винаги ти предоставям достатъчно лично пространство. Елтън Джон съска приглушено отвсякъде заради състоянието на системата за озвучаване. Иска ми се да си представя как Пийч му се моли да бъде негов фен номер едно и как сър Елтън я отсвирва и нарежда цялата му музика да се махне от къщата на тази превзета путка, а тя трябва да започне работа като посрещачка на клиенти в „Уолмарт“.

Признавам обаче, че леглата са невероятни. Ти си спала тук снощи и мирише на теб, вдигам клина, който си хвърлила на пода и поемам твоето ухание. От топлината раните по лицето ми се успокояват, слава богу, увивам здраво клина около врата си и се надървям силно. Свършвам лесно, когато си увита така здраво около мен.

Тук има само около седемдесет хиляди кърпи „Ралф Лорън“, тъй че на семейство Селинджър няма да им липсва тази, която взех, за да избърша. Кафето ми е все още горещо, отпускам се, защото е комфортно и го заслужавам. Претърсвам сака ти и подреждам бикините и сутиените ти, изгубен съм в теб, а сега имам проблем.

Ти и Пийч се връщате в къщата и сте долу в кухнята, събувате маратонките си, не мога да разбера дали плачете, или се смеете. Няма как да сляза по задните стълби и да избягам, понеже дюшемето скърца под краката ми. Чувам гласа ти и мразя старите къщи. Те са като Големия брат, който винаги те наблюдава, и човек не може да помръдне, без да го разкрият. Правя четири гигантски крачки към коридора — кафето е все още в ръката ми — и се промъквам на пръсти в основната спалня, която е почти точно над кухнята. Свивам се в кедровия шкаф за всеки случай и за пореден път съм затворен, докато вие двете с Пийч сте свободни. Сигурен съм, че ти не се смееш, а плачеш. Трябва да се изпикая и нямам избор, пикая в чашата за кафе.

Пийч навярно те прегръща, защото я чувам как подритва стената в стаята за обувки, архитектурен елемент за изключително богати бели хора, които смятат, че имат нужда от специално място, в което да си събуват шибаните ботуши. Тя рита, сумти и опява:

— Каквото и да правя, ботушите ми все се цапат. Сякаш не е възможно да мина без това.

Казва, че се опитва да те разсмее, но ти не мислиш, че е забавна (кой ли го мисли всъщност?). Моли те да спреш да плачеш, ти продължаваш да хлипаш, а аз се старая да се изпикая тихо в чаша за кафе. Пийч не я бива много да те утешава, Бек. Аз ще се справя по-добре, бих могъл да се справя по-добре. И искам да знам какво не е наред. Ако ми се беше обадила, както възнамеряваше, аз щях да те прегръщам. Плачеш толкова силно, че не се притеснявам да изляза от шкафа и да отида до вратата.

— Прочети го отново — настояваш ти.

Пийч въздъхва и започва да чете:

— Скъпи приятели на Бенджи…

— Бедната му майка — хленчиш ти.

Пийч продължава:

— С голяма тъга ви съобщаваме, че считаме, че нашият син Бенджи е мъртъв.

Ти я прекъсваш:

— Не би ли трябвало да го търсят?

Тя е раздразнена. Не ти обръща внимание.

— Любимата му платноходка „Кураж“ бе намерена разбита близо до Брант Пойнт. Както някои от вас може би знаят, Бенджи се бореше със зависимостта си напоследък. Наскоро беше казал на приятелите си, че е в Нантъкет.

— Онзи шибан туит — процеждаш ти.

— Знам — отвръща Пийч. — Мразя дрогата.

Благодаря на Бога за технологиите, защото, честно казано, започвам да откачам. Отивам на уебсайта „Нантъкет Инкуайърър енд Мирър“ и разбира се, там има стара снимка на абсолютно трезвения Бенджи до снимка на разбитата му платноходка. Няма свидетели, които да са го видели в Нантъкет, но родителите му потвърждават, че е изтеглил пари от банкомат в Ню Хейвън и че това „не е първият път, в който синът ни става жертва на демоните си“. Собственикът на пристанището потвърждава, че платноходката е изчезнала. Аз пък потвърждавам, че нямам нищо общо със случая. Очевидно зимата в Нантъкет може да бъде сурова и майката на Бенджи споделя в „Мирър“: „Поне загина, правейки онова, което му харесва“. Не е ясно дали има предвид хероина или ветроходството. Никога не съм се чувствал такъв късметлия в живота.

Пийч издухва носа си, а ти все още плачеш. Предлага ти да запрашите двете заедно към Търкс и Кайкос, ти се смееш, ала тя е сериозна.

— Знаеш ли, пробвала съм го преди. Защо да не отидем? Ще си вземем багажа, ще отидем. Още по-добре, ако не си вземем никакъв багаж. Много ще ти хареса там, уверявам те.

— Трябва да ходя на лекции — казваш и мога да чуя как ти сипва питие.

— Майната им на лекциите — заявява тя в неуспешен опит да изглежда смела. Долавям разкопчаването на цип и пъшкането й, докато сваля непромокаемото си горнище. — Господи, колко ми е хубаво да махна тази прогизнала от пот гадост.

— Ха — промълвяваш ти толкова нерешително, та чак ми се иска да те прегърна.

До слуха ми достига още шум от ритане, този отвратителен стриптийз продължава, Пийч не спира да говори:

— Честно, клинът ми е все едно залепнал за краката. Буквално трябва да го обеля, така ме сърбят, направо ще експлодирам.

Бих могъл да повърна, а ти мълчиш.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се събличам тук — подхвърля тя. — Понякога ми писва да се качвам горе за най-дребното нещо. Толкова е яко, че сме заедно.

Ти й отговаряш, че няма проблем, и я чувам как смъква клина от кокалестото си тяло. Излиза от стаята, после се връща и ти явно харесваш гледката, защото възкликваш одобрително.

— Баща ми е маниак на тема халати — казва тя и слава богу, че става дума за халати. — Най-добрите са на „Риц“. Имаме хиляди във всяка къща. Искаш ли да ти дам?

Ти искаш, но предпочиташ да се преоблечеш в банята. Когато влизаш отново, тя е впечатлена.

— Не се ли чувстваш прекрасно в него?

— Невероятен е — отвръщаш, а ти не си от онези момичета, за които всичко да е невероятно.

Пийч обявява, че ще прави сок от прясно изцедено къдраво зеле. Ако можеше, би те заключила и би скрила ключа, ала ти дори и не се усещаш, нали? Шумният блендер е моят спасител и се спускам като нинджа към антрето, после по задните стълби (само за слуги), водещи до друго антре между кухнята и голямата стая. За щастие, тук има летяща врата с кръгло прозорче, която блокира гледката към тези стълби, та кой ли би искал да гледа слугите? И мога да видя всичко. Вие и двете сте с огромни еднакви халати, разплули сте се на дивана, на масичката за кафе от капани за омари забелязвам уиски и прясно изцеден сок. Тя побутва малкото ти стъпало с едрия си крак.

— Недей да тъжиш.

— Не бива да тъжа — кимваш. — Той се отнасяше с мен като с боклук.

— О, сладичка Бек, вината не е твоя. Момчетата просто не могат по друг начин. Те се потискат от момичета като нас.

— Не мисля, че някога съм го потискала — казваш ти, а Пийч сваля краката си от масата и ги отпуска на пода. Разтрива ръцете си, за да се стопли. — Ти, мила моя, имаш нужда от масаж.

Засмиваш се, но тя говори сериозно, застава на колене пред теб и започва да разтрива хубавите ти малки стъпала. Ти стенеш от удоволствие, харесва ти, тя ти казва, че е добра в масажите и се усмихва. На нея й харесва да ти доставя удоволствие и продължава нагоре към прасците ти и не мога да разбера дали Пийч разтваря краката ти, или ти сама си ги разтворила, знам обаче, че са разтворени и че тя масажира долната част на бедрата ти. Ти си отметнала глава назад, издишваш, ммм, ръцете ти са отпуснати отстрани, а нейните пълзят все по-нагоре и по-нагоре по бедрата ти. Ти стенеш, наистина.

Пийч сяда и някак си се намества между краката ти. Отгръща халата ти и тялото ти е голо, зърната ти са щръкнали, тя продължава да гали бедрата ти, казваш й да престане, ала тя ти прошепва да мълчиш и целува лявата ти гърда, придържайки здраво с ръка дясната. Протестираш, тя пак те спира и ти се подчиняваш. Целува те по врата и плъзва ръката си надолу, ти не се съпротивляваш, не правиш нищо, просто си се оставила и това е нередно.

Замаяна си — каквото и да ти е сипала, действа по-силно през деня, особено след бягане, — сърцето ти е разбито от мъка по мен, в шок си от смъртта на Бенджи, а тя би трябвало да ти е приятелка. Само преди минути ти плачеше и беше съкрушена, каква е тази приятелка, която се възползва от приятелката си в очевиден емоционален стрес и смуче ухото й? Все още не си я докоснала, но тялото ти е отворено за нея, а аз дори не мисля, че си там в момента; ти си някъде далече, дълбоко в съзнанието си. Най-сетне се опомняш, сепваш се, прибираш краката си, Пийч се отдръпва. Ти се изправяш и прикриваш тялото си с халата.

— Съжалявам.

— Забрави за това — изрича тя и пие сока направо от каната. — Ще си взема душ.

— Пийч, чакай. Трябва да поговорим.

— Бек, моля те — промърморва. — Мислила ли си понякога, че заради това момчетата не могат да се оправят с теб? Искам да кажа, майната му. Не е необходимо да анализираме всяка глупост.

После се оттегля с прясно изцедения си сок и усещам, че ти се чувстваш отговорна за случилото се, а не бива да е така. Викаш я, тя ти отговаря, като увеличава звука на Елтън Джон. Чувам трясък на врата. Ти плачеш и как изобщо смее да ти причинява всичко това? Отиваш в кухнята — за щастие, не минаваш покрай стълбите за слугите — и се връщаш с телефона си. Треперя. Да. Ето те. Обади ми се, Бек. Обади ми се. Ти набираш някакъв номер, ала телефонът ми не вибрира.

— Чана, знам, че си ми ядосана, но ми е нужна помощта ти. Бенджи е мъртъв, Пийч е горе и плаче, а аз изобщо не трябваше да идвам тук и не знам какво да правя. Моля те, обади ми се.

Качваш се на горния етаж, чукаш на вратата й и я молиш да излезе. Казваш й, че съжаляваш, докато накрая гласът ти става дрезгав. Тя не ти обръща никакво внимание и това е много гадно от нейна страна. Ти си се хванала в капана й и дори не го осъзнаваш. Бутам летящата врата и напускам къщата.