Каролайн Кепнес
Ти (22)

22

Мамка му, знаеш как да ме накараш да правя неща, които обикновено не правя. Не се бях маскирал за Хелоуин от трети клас, когато бях Спайдърмен, и въпреки че ми ставаше все по-трудно с годините, някак успявах през по-голямата част от живота си да протестирам мълчаливо срещу този измислен празник. Но ето ме тук, в пробната на „Бриджпорт Костюмс“, миришеща на нафталин. Тя е толкова малка, че би накарала и някой шибан смърф да се изпоти. Селин Дион пее за шибаното си сърце^[1] по най-лошата звукова система, която съществува, а добронамерената съдържателка ирландка си приказва с клиентите на няколко метра от мен.

— Пробва ли вече тези тесни панталони, синко?

— Не — отвръщам аз и поглеждам в огледалото и искам да умра. Ала не мога да си позволя да умра, защото ти имаш нужда от мен. Баща ти ще те замъкне на шибания фестивал, посветен на Чарлс Дикенс, в Порт Джеферсън. Явно не желаеш да ходиш, но той ти е наел костюм и след като вие двамата свършихте с кавгата тази сутрин, ти се съгласи да прекараш известно време с неговото семейство.

Докато се подготвяхте, аз се бях свил в стаята си и четох за този шибан фестивал. Когато ти излезе да изпушиш една цигара, те погледнах и осъзнах, че нямам избор. Беше като видение в този костюм, плувнала в червено кадифе, а косата ти преливаше изпод малкото червено боне. Пушеше и се цупеше на паркинга на мотел „Сребърното морско конче“. Ти си единственото момиче на света, което може едновременно да изглежда толкова сериозно и толкова глупаво. Баща ти се появи, с цилиндър и фрак, и се приближи до теб. Даде ти бял пухест маншон.

— Какво да правя с това? — попита ти.

— Сложи си ръцете в него, за да ги топли.

— Ама аз имам ръкавици.

— Бек, може ли да не спорим за всичко?

Ти въздъхна и пъхна ръце в маншона, а на мен ми се прииска да пъхна ръцете си в теб. Отнема ми твърде много време да се облека, съдържателката барабани с пръсти по вратата. Разбира се, ще й се да хвърли един поглед.

— Толкова ми е приятно да видя как млади хора като теб се заразяват от духа на фестивала — възторгва се тя. — И ако те интересува мнението ми, тези тесни панталони ти стоят чудесно.

— Да, само секунда.

— И не знам дали споменах — казва за трети път, — че всички дрехи под наем трябва да се върнат до една седмица. Иначе някой ирландец току-виж почукал на вратата ти в ранните часове на деня. Готов ли си?

— Само секунда — повтарям и може би ирландките не говорят английски. Селин Дион все още крещи за проклетото си сърце и аз се задушавам от миризмата на нафталин и от омраза към себе си. Ако беше казала на баща си за мен, той непременно би наел костюми и за двама ни. И тогава щеше да си тук и изобщо нямаше да забележа нафталина и лигавата канадска боза. Ти обаче ме излъга. И сега трябва да изляза от пробната и да кажа на ирландката, че ще ходя на фестивала сам.

— Хубаво момче като теб няма да стои дълго само, ще си намериш момиче, сигурна съм — кикоти се тя.

Зад нея има огледало и, мамка му, наистина изглеждам добре, цилиндърът ми е по-висок от цилиндъра на баща ти, но този костюм все пак не е маскировка.

— Предлагате ли някакви бради?

Съдържателката повдига вежди шеговито:

— Сериозно ли говориш, млади момко?

— Навън е студено.

— Имаме бради, ама те не са от епохата на Дикенс.

— Няма значение — отвръщам аз и тя ядосано грабва двайсетачките ми. За мен малките градчета са по-плашещи от големите градове. Тази жена, която преди минута изглеждаше толкова внимателна и раболепна, сега сумти, само защото искам брада.

— Малко бързам — казвам аз и се надявам да не се бави прекалено дълго.

Намалява звука на архаичния касетофон. Селин Дион на касета също не е много от епохата на Дикенс, но тя отстъпва и ми посочва не-дикенсовските бради за еднократна употреба в една кутия отзад с надпис ДЖОНИ ДЕП/ПАТЕШКА ДИНАСТИЯ.

Шибаната Америка, Бек. Понякога наистина не знам.

* * *

Животът е отегчителен, когато си сам в маскараден костюм на увеселително корабче с хора, които са всички заедно в маскарадни костюми на увеселително корабче. Все още дори не сме и наближили Порт Джеферсън и май изобщо не биваше да се качвам. Не го обмислих добре. Ами ако ме познаеш? Надали ще искаш да ме представиш на баща си в тези смешни панталони.

Трябваше да се прибера в Ню Йорк, но няма как корабчето да се върне обратно, така че се старая да се концентрирам върху добрите неща — не си туитнала нито веднъж и не си изпратила нито един имейл, откакто си тук. Ала лошите мисли ме нападат. Сега и баща ти влезе в картинката. Ами ако това означава, че ще кажеш на майка си да ти спре стария номер? Успокой се, Джо. Знам паролите ти и винаги ще намеря път към теб, но ми харесва да притежавам телефона ти. Харесва ми да си мисля как майка ти плаща, за да те защитавам. Трудно ми е да разсъждавам рационално в този костюм и отново се опитвам да мисля положително. Способна си да не си непрекъснато онлайн и лъжеш всички, не само мен. И по някакъв начин на мен ми е по-лесно, отколкото на теб. Двамата с баща ти седите на седалки в основната каюта. Естествено, изглеждаш великолепно, ти си Роуз на нашия „Титаник“, а аз изкусният жизнерадостен Джак. И ако бяхме заедно, Бек, щях да намеря начин да бъда под полата ти.

Но нито ти, нито баща ти изглеждате особено развълнувани за фестивала и узнавам, че обикновено той управлява корабчето. На моряците им е смешно, че го виждат в маскараден костюм, а капитанът на този курс излиза от кабината и се готви да ви снима двамата. Не желаеш снимка, баща ти обаче настоява и се изкушавам да профуча през палубата и да предизвикам метеж. Ала трябва да ви оставя сами да се разберете. Знам, че имаш нужда от личното си пространство. Затова и си сложих брадата.

Баща ти те пита дали искаш нещо за пиене и ти свиваш рамене.

— Защо всичко трябва да е толкова трудно?

— Просто казах, че не съм сигурна — цупиш се и когато си с баща си, се превръщаш в тийнейджърка, което всъщност е обяснимо.

— Добре, Гуиневир, искаш ли нещо за пиене, или не?

— Искам кафе — отсичаш ти.

Той те нарече Гуиневир и една група полупияни почитатели на Дикенс започват да пеят коледни песни, а някакъв дебелак, облечен като Бенджамин Франклин (о, Америка), се опитва да мине и разлива половината си бира върху мен. Въздухът мирише на нафталин, на солена вода и на бира „Коорс“ и хич не ми харесва тук. Тъй като ти избяга, за да се видиш с живия си баща (той е жив!), и тъй като държа да съм наоколо, в случай че ти потрябвам, ще се наложи да продам някоя книга на шибания Дикенс в сайта eBay, за да покрия разходите за мотела, за костюма и за психотерапията, от която несъмнено ще се нуждая, когато разбера, че съм завинаги прецакан от тоя ден, в който задникът ми замръзва в тези тесни панталони и в който стоя на палубата с една сбирщина с четвърт мозък. Онези с половин мозък са си вкъщи пред „Големите надежди“, филма.

* * *

Единственото, което е по-зле от пътуването с корабче до фестивала, е самият фестивал. Публичното изнасилване на Чарлс Дикенс е варварщина, Бек. Кой да знае, че съществуват такива глупости? Ти си знаела. Стоиш настрана от своите полубрат и полусестра, те са малки, може би на шест и на осем, в маскарадни костюми, както всички останали. Чарлс Дикенс би бил отвратен, че делото на живота му се чества от богати пенсионери, които нямат нищо по-добро за правене, освен да пръскат пари за кюлоти, фусти и перуки под наем и да пресичат пролива Лонг Айлънд само за да се срещнат с други глупаци на същия акъл и да се разхождат в селцето Порт Джеферсън, където се поздравяват за шибаните си костюми и се тъпчат с ябълки на клечка и се държат, сякаш е страшно забавно да посещават стари къщи и да слушат китара от осемнайсети век и да се тъпчат още и още с карамелизирани пуканки и да си боядисват лицата (като че боядисването на лицата изобщо има нещо общо с Дикенс) и да слушат камерна музика. Честно казано, Бек, от всичките тези бели шибаняци, дето са сега на корабчето (съвсем сериозно, никой черен никога не би сторил подобно нещо), колцина смяташ, че биха се справили с тест върху „Оливър Туист“? Колцина мислиш, че са чели по-малко известните творби на Дикенс?

Ала няма как да не те последвам. И е добре, че винаги съм наоколо, както Кевин Костнър за Уитни Хюстън в „Бодигард“, защото хората стават странни, щом сложат маскарадни костюми, дори и възрастните бели тъпаци от Кънектикът. Те са леко наквасени с бира (може да се пие през деня, когато честваш Дикенс) и няколко пичове около теб са по-развеселени и в главата си съм направил списък на всички, които имат нужда от малко пердах. Никога не бих ударил жена, но мащехата ти не те харесва и ревнува заради вниманието, което получаваш, а нейните деца не. Нашите деца ще бъдат много по-сладки и как става така, че гневът ми спрямо теб неизменно се смекчава и прераства в любов?

— Гуиневир — казва мащехата ти.

Баща ти я нарича Рони и тя се бори с четирийсетте си с ботокс, с доста грим и с пристегнато бельо. Ти ще приемеш възрастта си и ще си красива, за разлика от Рони, която се дере:

— Върна ли ми рестото от онзи продавач със захаросаните ябълки?

— Ти ми даде двайсетачка.

Баща ти изглежда, сякаш всеки момент ще избухне, и се навежда към скапаните си деца, все едно те имат нужда от него тъкмо сега, а на тях изобщо не им е до това.

Ти се мръщиш.

— Захаросаните ябълки бяха май по пет долара парчето.

Сега вече баща ти се изправя и те успокоява.

— Гуиневир, миличка, хайде.

— Добре — кимваш. Толкова си крехка, че можеш да се разпаднеш.

Измъкваш ръцете си от маншона, който пада на тротоара, и започваш да ровиш в огромната си чанта „Прада“, а мащехата ти вдига едно от невзрачните си деца и го слага в скута си.

— „Прада“ — подхвърля, — от eBay ли си я купи?

— Подарък ми е — отвръщаш и понякога всъщност казваш истината. Даваш й два долара, които тя взима, и поглеждаш към баща си.

— Може ли да тръгваме?

* * *

Хапчетата против гадене, които си купих от магазина за подаръци, не действат и на връщане е по-зле. Стоя дълго в тясната тоалетна, а пасажерите от Кънектикът тропат по вратата, защото храната и забавленията са им дошли в повече. От брадата ме сърби, корабчето се клати и не мога да пусна водата. Натискам пак ръчката. Някакъв задник блъска с юмрук по вратата.

— И ние искаме да ползваме тоалетната, приятел.

Не го удостоявам с отговор, но проклетото корабче се люлее — нима и капитанът е пиян? — облягам се на стената и когато започвам да повръщам, се опитвам да махна брадата си за еднократна употреба. Тя пада в тоалетната чиния.

Пльок!

Няма връщане назад, а водата от кранчето едва църцори. Ако не се измъкна от тук скоро, ще привлека още повече внимание върху себе си. Нищо не съм в състояние да сторя, освен да склоня глава и да се моля ти да не си в тълпата от другата страна на вратата на нужника. Ако има Бог, ще стискаш, докато се добереш до „Сребърното морско конче“.

И има Бог. Отвън чакат само четирима, а звучаха поне като десетина, и аз се затичвам към кърмата. Там вятърът е силен и се надявам, че ще съм сам и че ще приключа това пътуване, без да съсипя деня ти. Мисля си, че сигурно би се изплашила, ако ме зърнеш, и си мисля, че няма да съм особено убедителен, ако ти река, че съм дошъл, за да се видя с роднини. По бузите ми се стичат сълзи и не мога да кажа дали плача, или е от вятъра. Липсва ми моята топла бодлива брада, шибаните тесни панталони са съвсем тънки и краката ми замръзват.

Най-сетне корабчето забавя ход и навлизаме в пристанището. Тогава ми се случва нещо невъобразимо ужасно, толкова лошо, че ми иде направо да скоча. Ако беше лято, вече щях да съм във водата, защото твоите полубрат и полусестра си играят на криеница (страшна игра за деца на корабче, Рони) и чувам как Рони вика малките лекета, които са се скрили зад една кабина тъкмо пред мен.

Дишай, Джо, дишай.

Чувам как Рони тича и се озовава тук бързо и хваща и двете деца за ръце и ме поглежда.

— Какъв ден, а?

Тя флиртува с мен, понеже ревнува от теб, но аз съм от твоя отбор и знам как да й отговоря.

— Да, госпожо.

На нея това хич не й харесва и госпожо има двойна цел. Трябва да я застави да се почувства стара (и успявам да го постигна) и също така да я разкара. Ала тогава сякаш от нищото се появяват двама моряци и корабчето завива леко. Те размотават някакво въже, а уморените пияници от Кънектикът идват насам, защото такъв ми е шибаният късмет, че ще пристанем с кърмата напред.

И ако има Бог, ти ще се скараш с баща си и ще си погълната от разправията. Ако има Бог, аз ще сляза пръв от корабчето. Ако има Бог, това бавно движещо се чудовище вече трябва да стигне, за да може мащехата ти да прибере децата си вкъщи и да ги нахрани с макарони със сирене, за които те толкова пищят. И ако има Бог, трябва веднага да акостираме, наистина, и виждам как едно момче се запътва към рампата, ето. Пристигаме и ще сляза трети, може би четвърти, а хората започват да се блъскат.

И ако има Бог, това зад мен няма да си ти. И ако има Бог, Рони няма да ме моли да се поместя.

— Съпругът ми се опитва да мине — казва тя и знае как да си отмъсти.

Баща ти се промъква покрай мен и се извинява. Обръща се и ти подсвирква, точно когато корабчето най-накрая спира и морякът спуска рампата, която води към сушата.

— Идвам — отговаряш ти. — Господи, хора, това не е шибаният Елис Айлънд.

Обичам чувството ти за хумор и изблиците на отвращение и те обичам. Затова извръщам глава на милиметър, като цвете на слънцето, достатъчно, за да зърна прекрасното ти лице, и оставам така достатъчно дълго, за да зърнеш и ти моето, преди морякът да стовари рампата и да я фиксира. Пробивам си път през тълпата и слизам от шибаното корабче.