Александър Драганов
Нощта на Змията (9)

Глава Осма
Аудиенция

Алтан се събуди пръв и се протегна. За пръв път спеше в такова хубаво легло и никак не му се ставаше от него, но знаеше, че трябва.

Предстоеше му среща с черните елфи.

Мисълта никак не му се нравеше. За момент той дори се зачуди дали все пак да не изчакат още, но споменът за змиеподобния убиец го разубеди. Той бе видял силния минотавър, пазещ хана, но също така бе видял и колко бързо загина Регън.

Младежът полека стана и се облече тихо, тъй като Тамия още спеше. Изглеждаше малка и уязвима, сгушена под завивките и Алтан усети как сърцето му прескача един удар, докато я гледа.

Беше наистина красива, не много висока, но нежна и в същото време силна. Алтан си спомни как го бе подкрепила, когато той, изнемощял от битката със змиорката, едва не бе припаднал в ледената вода на подземния канал.

От този момент нататък нещо в отношението между двамата се бе променило, чувстваха се по-близки един с друг — или поне Алтан чувстваше Тамия близка до себе си.

Предната вечер бяха вечеряли заедно в стаята, опитвайки морски деликатеси, за които не бе и чувал. След горещата баня, влизаща в цената на нощувката, тя масажира раменете му, уж за да се увери, че болестта от предните нощи е напуснала ставите и мускулите му.

Досега не бе изпитвал подобни чувства. Бе заглеждал хубави девойки, разбира се, но момичетата в Саликарнас бяха суеверни и не искаха да общуват с магьосник, пък бил той и чирак.

Когато на вратата тихо се почука, Алтан побърза да отвори, взе закуската, донесена от слуга пред стаята и внимателно събуди Тамия, като остави подноса на завивката й.

Девойката отвори очи и се усмихна.

— Оо, това е сладко — каза тя и сънена се надигна, целувайки Алтан леко по устните.

Младежът се стресна и отдръпна, мъчейки се да овладее избилата по лицето му червенина.

— Добър апетит — успя само да смотолеви.

За щастие, Тамия или не забеляза, или се направи, че не забелязва смущението му. Изяде своята част от закуската и зае да се преоблича, докато и той хапва.

— Е — каза крадлата, когато момчето привърши, — можем вече да тръгваме към черните елфи.

Когато излязоха от странноприемницата, утринното слънце ги заслепи. Пред „Рога на Изобилието“ бяха излезли търговци, които разговаряха на висок глас над кафетата си.

— Истинска катастрофа! — нареждаше едно джудже. — Най-хубавия ми кораб се довлачи на трески! Нямаше оцелели да кажат в какво се е разбил!

— Време беше и твоя късмет някога да свърши, Рандолф — отговори един злобен гоблин. — Един кораб за теб не е това, което е за нас, така, че стига се вайка.

Алтан усети неясно безпокойство от новината за разрушения кораб, но нямаше време да проследи разговора, тъй като трябваше да бърза за двореца на барон Раксмаил. Двамата с Тамия бързо стигнаха до мрачната цитадела, около която се усещаше неестествен хлад дори в топлата есенна утрин. По бойниците й се вееха флагове със стилизирана буква „Р“ — на името на управляващия барон.

На входа на цитаделата обаче ги посрещна гледка, която засенчи целия блясък на мрачния замък и направи огромния орк, пазещ вратите му да изглежда като малко дете. Лениво отпуснал се пред двореца стоеше огромен златен дракон, обкръжен от множество зяпачи. Нито Алтан, нито Тамия бяха виждали такова създание, но го познаха незабавно. Никое друго същество в Ралмия нямаше този ръст, тези лапи, тази криле, тези блестящи люспи… или тази красота.

— Какво търси тук — зяпна Тамия, наблюдавайки съществото. Алтан бе твърде смаян от гледката, за да отговори.

— Това е драконът на великия герой Райсил — каза един старец, който благоговейно гледаше съществото. — Могъщият Рилзан.

Самоличността на дракона и връзката му с неговия ездач изуми Алтан не по-малко от присъствието на животното. Райсил и Рилзан, непобедимата двойка, живата легенда на Ралмия — светъл елф, разгромяващ всяко надигнало глава зло на крилете на своя златен дракон. Никой досега не бе успявал да го победи, бил той елф, орк, воин или магьосник.

— Това е нашият шанс! — възбудено каза Тамия. — Дори барон Раксмаил да ни откаже помощ срещу змиевидния, то Райсил не би се поколебал.

Тя задърпа Алтан за ръка и двамата приближиха стража, който вдигна ръка:

— Не по-близо, това да не е цирково животно, че да го безпокоите!

— Ние имаме покана от барона! — каза крадлата и подкани Алтан да подаде пергамента, който му бяха дали в канцеларията. Младия магьосник извади доста парцаливия лист и го подаде на орка.

Зеленокожият го пое.

— Първо това не е покана, а е квитанция за аудиенция — враждебно отвърна зеленокожият, — второ е толкова мръсна, че е направо невалидна. Къпали ли сте се с нея?

Алтан бе силно изкушен да отговори „всъщност, да“, но знаеше, че не е време за шеги.

— Трябва да видим барон Раксмаил — настоя той, — става дума за убийства от свръхестествен характер.

— Тук постоянно стават убийства от свръхестествен характер — не се трогна оркът, — а в момента баронът е зает с присъствието на героя Райсил, пратеник на светлите елфи — в тона на зеленокожия се долавяха едновременно враждебност и страх — елате утре!

— Пусни ги да минат — се чу дълбок, тътнещ глас и тълпата, която се бе насъбрала около звяра, без да обръща внимание на Алтан и спора му със стража, ахна.

Златният дракон се надигна и приближи с една исполинска крачка.

— Чувствам, че тези хора говорят за важен проблем, който ще развълнува и моя ездач. Пусни ги.

— Н-но барон Р-раксмаил нареди… — отговори оркът страж, пребледнял.

— Поемам пълната отговорност — присви очи златният дракон.

Оркът остана без избор.

— Влизайте вътре — грубо каза той на Алтан и Тамия, подавайки им два червеникави билета, — това е знак, че сте пуснати.

Младежът и девойката ги взеха, след което се обърнаха към дракона.

— Благодаря ти — отговори Алтан и се поклони.

— Нямаше да помогна, ако не усещаш истинска тревога в думите ти — отвърна с мъркане драконът. — Самият аз бих искал да изслушам историята ти, но сърцето ме кара да те насоча към моя ездач, Райсил. Но побързайте — драконът сви очи, — усещам някаква заплаха да тегне над вас.

Алтан кимна и влезе заедно с Тамия в замъка, където показваше червените билети на пресрещащите го стражи, първо орки, а после и черни елфи, които с отвращение ги упътваха към тронната зала на барон Раксмаил.

Когато я стигнаха ги посрещна затворена врата, пред която стоеше намусено дребно момче със златисторуса коса и нежните черти на елф. Но липсата на нокти по ръцете подсказа на Алтан, че то не е от рода на черните господари, владеещи Саликарнас.

— Тук ли се влиза при барон Раксмаил? — неуверено попита младият магьосник.

— Баронът говори в момента с моя баща — отговори момчето с кисел тон — и няма време да приема човеци при себе си.

— Важно е — каза Тамия.

— На вас, хората, винаги всичко ви изглежда важно — безсърдечно отговори момчето, — но ние елфите знаем, че това не е така. Така, че ще изчакате баща ми да свърши своя разговор с господаря на отстъпниците.

„Господар на отстъпниците“, учуди се в първия момент Алтан, след което съобрази, че вероятно става дума за барона на черните елфи, които, от гледна точка на светлите, наистина бяха отстъпници.

— Става дума за убийство — опита се да каже Алтан, до голяма степен ядосан от арогантността на младия елф.

— При вас хората, често има убийства — отговори обаче с дразнещо спокойствие момчето, — но това не е голяма беда, тъй като животът ви и без това е лишен от особена стойност.

Алтан щеше да избухне, а Тамия вдигна ръка пред гърдите му.

— Няма какво да преговаряме с него. Просто влизаме в залата. Самият Рилзан каза, че трябва да бързаме.

— Драконът? — очите на момчето се разшириха. — Защо не казахте веднага, че той ви е пратил? Последвайте ме!

Елфът отвори вратата на тронната зала:

— Тате, Рилзан е пратил някакви хора да говорят с теб!

* * *

Златният дракон изпрати дребните фигурки на младия вълшебник и крадлата, а сърцето му се сви от лошо предчувствие. Искаше да ги разпита лично, но нещо му подсказа, че няма никакво време за това, а той знаеше, че е разумно да се доверява на предчувствията си. Острото му обоняние долови мириса на непознато животно и зъбите му се оголиха в несъзнателна гримаса. Тълпата от хора се разшумя и неколцина заотстъпваха.

— Ако ви е мил животът, бягайте — изрева драконът и се изправи на крака.

— Какво в името на Прокълнатия… — изруга стражът, но сетне реши, че е по-безопасно в замъка и избяга вътре.

Рилзан надигна глава към морето, за да види как от него изплува най-голямата змия, която бе виждал някога. Тя бе отровнозелена на цвят и с чудовищна, разтворена паст, от която капеше черна отрова.

Рилзан бе чувал легендата за морските змейове, много редки и силни животни, които обаче бяха лениви и се криеха в дълбоките води, събуждайки се само от време на време, колкото да нахранят и после отново да потънат в дълбок сън на морското дъно.

Какво бе разлютило този Рилзан не знаеше, но святкащите му очи подсказваха, че не идва с мир.

Златният дракон не можеше да остави това чудовище да унищожи цял град, дори покварен като Саликарнас.

Той размаха криле, за да се издигне във въздуха и изрева.

Морския змей го видя, изгледа го с немигащите си очи и отвърна с оглушителен съсък.