Александър Драганов
Нощта на Змията (20)

Глава деветнадесета
През Планината

Няколко дни по-късно Алтан, Райлин и Тамия бяха напуснали Горите на елфите, но не без да получат помощ от крал Леседил. Скъпите, но непрактични дрехи на младия маг и приятелката му бяха заменени от удобни за път облекла, които щяха да им държат топло в ставащата все по-хладна есен, особено по върховете на планините. Леседил бе подарил на Алтан нова, по-здрава роба с яка от козината на някакво животно, която държеше топло на вълшебника и, според Тамия, му придаваше по-елегантен и аристократичен вид. Самата Тамия бе облечена във вълнен пуловер и кожен панталон, много по-удобни от роклята, с която бе пътувала до момента. Райлин обаче се бе наредил най-добре с красива златиста броня, напомняща тази на баща му.

Крал Леседил до последно бе настоявал да изпрати елфи-стражи с тях, въпреки предупрежденията на Вотмос. Алтан именно обаче бе този, който отклони предложението. Младежът не искаше повече хора да умират заради него и вярваше в предсказанията на кентавъра. Затова и не се съгласи да повлече още елфи към гибелта.

Кралят бе дал и храна на тримата, хубави елфически питки, които чудодейно оставаха пресни и омагьосани манерки с вода, които никога не се свършваха. Последното бе голямо облекчение за пътуващите, тъй като не всякога се намираха лесно извори и реки по пътя им, а когато това все пак се случеше, понякога бяха мръсни и водата от тях им причиняваше болки в стомаха.

Излизайки от Гората Алтан, Тамия и Райлин напуснаха аурата й на спокойствие, но пък приближиха величествените Планини на Забравата, които спряха дъха им със своите височини и красоти. За Алтан и Тамия преживяването бе особено силно, тъй като те бяха израснали в мръсния град Саликарнас — да видят нещо ново и неопетнено за тях бе изненада и приятно преживяване. Дори Гората на Сънищата не можеше да се сравнява с това — тя все пак бе донякъде защитена от магията на елфите, докато Планините бяха сами за себе си.

Самият Алтан се чувстваше по-добре и заради думите на Вотмос. Наистина, кентавърът му бе отправил и немалко предупреждения, но думите му, че родителите му все пак са били добри хора и са го обичали му вдъхваше сила и кураж. Чиракът на Кобъл бе и много щастлив поради една друга причина. Той бе влюбен до уши в Тамия и тя му отвръщаше със същото. Ходейки, двамата жадно се наблюдаваха един друг, готови да си помогнат и при най-малкия проблем и често се поздравяваха с нежна целувка.

В такава компания друг би се почувствал излишен, но Райлин почти не обръщаше внимание. Елфът бе много развълнуван от думите на Вотмос, че драконът му го очаква и очите му постоянно шареха из небето, сякаш очакваше съществото от предсказанието елегантно да кацне пред него и смирено да наведе глава, готово да бъде обяздено от сина на великия герой.

В началото на прехода им през планините тримата бяха оживени, в добро настроение и постоянно бъбреха за разни работи — макар Райлин все да отвеждаше темата до своя дракон. Наоколо бе чудна красота — дърветата по горите вече бяха навлекли своята есенна премяна и сега всичко блестеше в оттенъци на червеното, жълтото и златното от листата им. Колкото по-нагоре се качваха обаче, толкоз повече настроението им падаше в тон с природата около тях — дърветата нависоко вече се бяха отървали от листата си в очакване на идващата зима, пътеките станаха криволичещи и несигурни, водейки до ръбовете на огромни пропасти, а приятният бриз, който игриво бе веел косите им в подножието се превърна в бръснещ леден вятър, който караше Алтан да прегръща Тамия и плътно да завива нея и себе си в новата роба, която му бяха дали елфите. Дори Райлин полека-лека забрави за своите драконови мечти, макар все пак очите му честичко да хвърляха търсещ поглед към небето.

За щастие Планината предлагаше по-удобни места за нощувки от равнините около Саликарнас и Градът на Оракула — високи скали, хралупести дървета, плитки пещери, в които тримата се подслоняваха през нощта, напалвайки си огън и хапвайки от вкусотиите, които елфите им бяха дали. Пътищата бяха самотни и рядко се виждаше някой странник — най-често джудже, което ги отминаваше загърнато в гуглата си.

Във вечерите преди да заспят тримата най-често си разказваха истории от живота си преди съдбоносната им среща. От Алтан това бяха приказки за чудновати същества, които чичо му бе гледал в своите клетки за гладиаторските арени и различните грешки, които младия чирак бе правил с тях — за това как например объркал храната на грифон и хипогриф и дал червено месо на ядящия предимно риба хипогриф и малки рибки на винаги гладния грифон, събития, които разлютили по различен начин двете животни и му спечелили дълги крясъци от чичо му. Райлин пък разправяше унесен за подвизите на баща си, безброй героични приключения, в които смелия елф бе сразявал зли орки, разбойници, лукави и проклети заклинатели, развилнели се зверове. Понякога очите на елфа се насълзяваха от спомените и тогава Тамия поемаше думата, за да развесели обстановката с някоя история за нейните собствени дребни кражби и премеждия, като например как влязла да обере известен учен, съперник на Кобъл в създаването на разнообразни създания и била нападната от оживяла брошка.

По време на тези дни тримата се сближиха много. Райлин спря да гледа на останалите от високо, а Алтан изгуби всякакво раздразнение към елфическото момче и неговите особености. Що се отнася до Тамия, нея я обичаха всички — за младия чирак тя бе любима, а за сина на елфическия герой — нещо като добра сестра, която е винаги до него в трудни моменти.

В утрините, преди да продължат пътя си тримата упражняваха и своите умения, по съвет именно на елфа, който поднови „примерните тренировки за защитна подготовка“. Този път обаче те нямаха характера на заяждане.

Алтан вече имаше някакъв опит с ограничен брой защитни заклинания, тъй като неведнъж му се бе налагало да успокоява някой разлютен звяр на Кобъл — поне докато чичо му не дойдеше на помощ. Младият вълшебник бе бърз в рефлексите си и прецизен в избора си на магически удари — най-много обичаше сферичните топки енергия и лъчите ярка светлина, които замайваха противника. Именно по време на „примерните тренировки“, той се научи да контролира силата им, след като в един случаен изстрел бе замаял Райлин така, че младият елф трябваше да си почива чак до обяд. След това обаче Алтан така овладя заклинанията си, че магическите му атаки можеха както леко да побутнат противника, така и да строшат скала на прах.

След една такава демонстрация Райлин реши, че не е хубаво повече да си правят „примерни тренировки“ с магьосника. До тогава обаче той вече бе помогнал много, показвайки му различни начини да се отбранява. Неговият баща се бе бил с лоши заклинатели и елфът бе запомнил слабостите им, които после показа на Алтан. „За разлика от животното, което няма ум за тактическа битка“, бе казал елфът, „разумните противници могат да предугадят нападението ти, да го избегнат и изненадат с контраатака“.

Райлин показваше това със зрелищни отскачания и претълкувания под магическите нападения на Алтан, след които леко го докосваше с тъпото на меча си по тялото. В началото Алтан бе объркан и смаян от бързината на противника си, който мислеше, че никога няма да може да победи, но постепенно се научи да се бори с него.

Райлин въртеше големия меч на баща си с неподозирани сила и вещина, но дори той бе смаян от уменията на Тамия в ръкопашния бой и се принуди да признае, че в това отношение крадлата е по-добра от него. Това стана, след като в няколко последователни „примерни тренировки“ Тамия го бе туширала, а в един случай дори го бе надвила, докато е с меч, отклонявайки с кинжала острието на меча му и след това предупредително докосвайки врата му с длан. Райлин преглътна гордостта си и започна търпеливо да учи хватките, които девойката му бе показала.

За жалост, след удара си с елфическия меч обаче, кинжала й вече не ставаше за нищо.

Така тримата бяха почти преполовили пътя от планината, когато срещнаха орките.

* * *

Казадар се наведе ниско до студения каменен под и змийското му чело докосна земята, докато грамадната статуя на Прокълнатия, чиято глава стигаше таванът на тронната зала го гледаше немилостиво и нетърпеливо. Главни от огън служеха за очи на Господаря Вземедушец, главни, които никой не бе палил от векове, докато Казадар не бе дошъл в старата, полусрутена крепост и не бе възстановил култа към Санарос.

Статуи на най-верните слуги на Господаря — лорд Дакавар и барон Саркорос, стояха от другите две стени на стаята, образувайки нещо като свод, под който се минаваше, за да се стигне до главния монумент.

Казадар се молеше за съвет и утеха. Две от неговите превъплъщения вече бяха мъртви. Той винаги чувстваше, когато някои от тези, на които бе дал безценните си стари кожи умираше — с тях умираше и късче от него.

Но Казадар имаше много късчета и смъртта им не го притесняваше. Той донякъде очакваше загубите — все пак Алтан бе дете на кръвната си линия, а тя бе повече от впечатляваща. Така стояха нещата и с дружките му — Тамия и Райлин, децата на Регън и Райсил, двама от най-опасните люде, населявали Ралмия. И Регън, и Райсил сега обаче бяха мъртви, още по от отдавна в гроба лежаха и родителите на Алтан, а крушата не падаше по-далеч от дървото. Скоро всичко щеше да стане, както Казадар искаше да се нареди.

Змийският магьосник се отправи към подземията на замъка си, а превъплъщенията, които бе оставил на стража, му се поклониха почтително. Сега той бе върховният жрец на Прокълнатия, титла, към която никой не бе предявявал претенции вече няколко века. Колко глупаво постъпи Намладир само, помисли си игриво Казадар. Беше си мислел, че го проклина, а всъщност му направи най-големия дар.

Казадар слезе пред своя най-нов и най-могъщ убиец и се усмихна, когато го видя. Беше му коствало много усилия да създаде такова същество и въобще не бе сигурен, че се е справил.

Но гръмовния съсък на чудовищния роб го убеди, че този проект е по-успешен от всички други.

Както винаги, Казадар нямаше нужда да изрича заповедите си на глас. Част от него живееше в убиеца и го прати безмълвно по петите на младите му неприятели.