Александър Драганов
Нощта на Змията (14)

Глава тринадесета
Проклятието на Оракула

Следващите няколко дни тримата пътуваха без особени препятствия, като не броим това, че на Алтан полека-лека започна да му омръзва гъбено-зеленчуковата диета, на която Райлин ги подлагаше. Младият елф обаче категорично отказваше да убива каквито и да е животни и Алтан, ще не ще, трябваше да се примири със ситуацията.

По пътя тримата си разказаха много един за друг и това полека-лека направи разговорите помежду им по-лесни.

Чиракът на магьосника им разказа за своето не особено радостно детство — като се започне от загадъчната смърт на родителите му, мине се през израстването до сприхавия му чичо и постоянните грижи за неговите зверове и се стигне до това, че другите деца, а после и юноши в града никога не го приеха за свой.

Разказът на Тамия не бе по-весел. Майка й починала при раждането и тя била отгледана само от баща си. Докато той имал пари всичко било наред, но след като окуцял, черните елфи го изгонили от гладиаторските игри и понеже в началото бил лекомислен и пилеел парите без да пести, двамата се принудили да живеят мизерно, издържайки се от кражбите на Тамия. Регън се опитал да стане пазач, но въпреки уменията му, никой не искал недъгав за работа.

Историята на Райлин бе сходна. Неговата майка била елф-войн и се влюбила силно в тогава младия драконов ездач Райсил, който още юноша бил признат за най-обичания и велик герой на Ралмия от векове насам. В резултат на любовта им се появил той. Майка му не се отделяла от него, въпреки че преди това яздила Рилзан заедно с баща му. Веднъж обаче, когато Райлин вече бил проходил и имал някакъв развит разсъдък, тя отишла на битка заедно с любимия си и повече не се върнала. Така Райсил отгледал сина си, искайки да му предаде своите умения и по думите на младия елф „до голяма степен“ успял.

Именно тогава, преди няколко месеца, започнали неприятностите — черните елфи започнали агресивно да налагат волята си на съседните на Саликарнас градове, изисквайки невиждани данъци, за да ги оставят намира.

Райсил решил да навести барон Раксмаил и да го предупреди да остави другите независими градове намира.

Всички знаеха как бе свършила тази среща.

Веднъж разкрили душите си един на друг, тримата станаха по-сплотена компания и постепенно всякакви заядливи подмятания отпаднаха. Тамия и Алтан станаха съвсем близки един с друг и Райлин дипломатично се отдръпваше няколко крачки настрани или напред, когато двамата започнеха да се прегръщат и целуват. В началото преживяването бе странно за Алтан, който се чувстваше опиянен от сладостта на привличането, което изпитваше към крадлата. После странността изчезна, а остана само хубавото усещане.

Нощите тримата се редуваха на пост. В последната вечер преди да достигнат Града на Оракула Алтан се почувства зле — главата започна да го боли и го обзе странна немощ. Като видя изражението на лицето му, Райлин го остави да се наспи и не го буди да заема пост, но това не помогна особено.

— Какво ти има? — попита Тамия разтревожено, като го видя на сутринта.

— Сигурно е остатък от онази настинка, дето я прихванах от дъжда, а после и студената вода — опита се да я успокои Алтан, макар вкусът в устата му да горчеше много, — ще ми мине.

— Ако си болен, по-добре бързо да стигнем Града — разтревожено каза Райлин.

Тримата продължиха към Града на Оракула, като на Алтан обаче му ставаше все по-лошо. Главоболието му се усили и започна да пулсира, сякаш имаше свое собствено съзнание, по тялото му изби студена пот и той започна безсилно да залита.

Тамия го подхвана, слагайки едната му ръка на рамото си, а Райлин набра някакви горчиви билки и после накара чиракът да ги изяде. Те обаче не му донесоха никакво облекчение и елфът се разтревожи, макар да опита да прикрие това.

Алтан се чувстваше унизен от ситуацията да е в тежест на другите, но нямаше що да стори, а и вече почти цялото тяло го болеше.

— Дръж се — повтаряше Тамия, — скоро ще стигнем.

И те наистина стигнаха Градът на Оракула, макар това да стана късно вечерта. Храмът му се издигаше в центъра и те се озоваха пред него точно за да видят как пазачът се кани да го затвори.

— Днес не приемаме повече — каза той, — елате утре да се запишете за час.

Сетне погледна Алтан, който напълно се бе отпуснал върху раменете на Тамия и Райлин. Беше пребледнял страшно, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— Хей — каза стражът, — това тук е Оракул, не Лечител. Болни не приемаме!

— Много е важно да говорим с Оракула — отговори Райлин. — Моят баща е великият войн Райсил, който…

— Да бе, а моят дядо е лорд Дакавар — отговори стражът, но после лицето му се смекчи. — Вижте, ако на вашия приятел не му е добре, мога да ви приема вкъщи. Странноприемниците тук са скъпички, надали са по джоба ви.

— Не, Парт, нямат много пари — чу се пресипнал старчески глас и Алтан изохка като че го бяха ударили.

— Алти, какво ти е? — почти проплака Тамия, докато стражът се обръщаше с разширени от страхопочитание очи.

— Но, Оракуле, вие не бива да излизате — каза той на ниската, загърната в кафява роба старица, която стоеше пред вратата на храма.

— Млъкни, Парт — каза старицата и приближи Алтан, който започна да се гърчи в нещо като агония.

— Какво става? — изплаши се и Райлин.

Старицата се изправи пред болния магьосник и постави ръка на челото му с думите:

— Позволявам ти да останеш.

В този момент като че ли мъките на Алтан престанаха, дишането му се успокои и някакъв цвят започна да се връща по лицето му.

— Б-благодаря — пресипнало каза той и стъпи по-здраво на краката си, макар и още подпомаган от просълзената Тамия и разтревожения Райлин.

— Какво му направи? — попита девойката благодарно.

— Влезте в Храма и ще ви кажа — рече старицата.

— Но, Оракуле, не свършихте ли за днес? — намеси се стражът разтревожено.

— Не ми се бъркай, Парт! — настоя старицата и прикани отново тримата млади да я последват в храма.

Вътре бе топло и изпълнено със странно миришещ дим. Старицата седна на един малък стол и жадно вдиша от пушека, след което погледна триото.

— Идвате тук преследвани от беда — каза бавно тя, — но дори не знаете колко голяма е тя. — Вие изгубихте опората в живота си, вашето минало, а бъдещето ви е неясно и забулено в тъмнина. Не и за мен обаче.

Старицата погледна съм Райлин:

— Ти ще станеш драконов ездач, подобно на баща си и то по-скоро, отколкото го мислиш.

Младият елф зяпна и се канеше да попита нещо, но Оракула вече гледаше към Алтан:

— Ти, дете, носиш тъмно наследство. Наследство, което ти пречеше да оцелееш в моя Град. Но това наследство не е в сърцето, а в кръвта ти, затова ти позволих да останеш. Други обаче не биха били толкова великодушни.

Алтан усети да го полазват ледени тръпки.

— По следите ти е тръгнал магьосник, който е повече влечуго, отколкото човек — гробовно прозвучаха думите на старицата, — той уби чичо ти в една от старите си кожи. Сега по петите ви пълзи друго от чудовищата му.

Младият вълшебник преглътна, а Тамия успокоително го хвана за рамото. Райлин стисна меча си така, че кокалчетата му побеляха.

— Моето проклятие към силите на тъмата, което ти причини толкова несгоди, засега го отблъсква — успокоително рече Оракула, — но излезете ли от града, ще трябва отново да се изправите срещу влечугото. Бъди внимателен с твоето тъмно наследство, магьоснико. Ако то те овладее, ще загубиш себе си, а саможертвата на твой далечен предтеча ще стане безсмислена.

Възрастната жена и се изправи и се обърна към Тамия.

— Твой дълг е да останеш до него в най-тъмния миг и да го спасиш. Това обаче е далеч, тази вечер ще сте на спокойствие. Идете при Парт, той ще ви подслони в дома си.

* * *

Досега инстинкта никога не бе подвеждал съществото. Бе достатъчно раздвоения му език да излезе във въздуха и да вкуси от остатъчните миризми и нюанси в него, за да разбере кой и какво търси. Но сега вкусът бе неприятен и някак метален, а сетивата му бяха объркани.

То чувстваше, че тези, които търси са в Града на Оракула, но нещо го отблъскваше от това място.

Изсъска тихо. Бе по-скоро любопитно, отколкото раздразнено. Какво ли имаше в този град, че да му пречи да ловува?

Нямаше значение. Тримата едва ли щяха да останат завинаги там, а излязоха ли, то щеше отново да е по петите им.

* * *

Цветът започваше да се връща по лицето на Алтан, а стъпките му ставаха по-уверени, докато тримата пътници следваха стражът Парк към дома му. В това време Тамия и Райлин го разпитваха разни въпроси.

— Какво тъмно наследство? Знаеше ли нещо за това, което бе казал Оракула?

Но Алтан не знаеше и това го натъжаваше. Досега той винаги бе считал родителите си за добри хора, трагично загинали сред вълните на морето, успели със сетни сили да го спасят.

Но Оракула не бе казал нищо за добри хора. „Ти, дете, носиш тъмно наследство“ — това бяха думите й. А те не предвещаваха нищо добро. Затова на въпросите на приятелите си, Алтан можеше да отговори само с:

— Не, не знам!

Райлин бе недоволен от този отговор, но Тамия изглеждаше пълна само със съчувствие.

— Няма значение — прошепна тя на младежа, — важното е, че вече си добре.

Алтан бе донякъде съгласен с нея, спомняйки си ужасната агония, която бе изпитвал с приближаването към Оракула. Той не разбираше как двамата се бяха сближили толкова, но нямаше нищо против. Освен всичко друго, Тамия бе и много красива и коленете му омекваха колчем я погледнеше.

Райлин нямаше чак такова отношение към терзанията на Алтан. Той не обичаше магьосници по принцип и макар този наистина да бе симпатичен, сигурно се бе набъркал в тъмни дела. Не бе изненада, че постоянно имаше проблеми.

Той се вълнуваше от собственото си предсказание. „Ти ще станеш драконов ездач, подобно на баща си и то по-скоро, отколкото го мислиш.“ Това звучеше обещаващо. Ако наистина станеше драконов ездач, щеше да има силите да отмъсти за баща си на влечугото, което по думите на Оракула продължаваше да ги следи, макар да не разбираше частта за старите му кожи. Питаше се къде ли би могъл да намери дракон. Такива имаше само в Планините на Забравата. Дотам ли трябваше да иде?

Ако трябваше, щеше.

Парт приюти тримата млади без много въпроси в своята собствена къща. Тя беше малка и близо до края на града. Стражът живееше сам и се радваше на гостите, макар да не ги разпитваше много откъде са и какво търсят и искат.

Покрай Оракула той бе виждал всякакви странни хора и се бе научавал да ги разпознава и да не се интересува. Това бе ценно умение — той нямаше нужда и не искаше да става част от нечия друга история, особено такава, забъркана с опасни противници.

Оказа се, освен това, че Парт има месо в къщата си, нещо, което много зарадва Алтан и отврати Райлин. Той хапна малко марули, каквито имаше в дома си стражът и гледаше с неприязън как младия вълшебник си разделя с крадлата и стража апетитни парчета сушена пастърма.

— Хора! — въздъхна младия елф.

След като нахрани гостите си, Парт си легна и остави тримата в нещо като голяма гостна, на чиито под сложи три постели.

Не след дълго тримата бяха завити под тях, но сънят така и не идваше.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита Алтан. — Имахме план да дойдем до Оракула и да разберем нещо, но отговорите само направиха загадката по-сложна.

— Не знам, но оставам с теб — твърдо каза Тамия. — Оракула каза, че трябва да бъда до теб и ще бъда до теб. Винаги — гласът й се смекчи нежно и Алтан благодарно стисна ръката и в тъмното.

— Обичам те — прошепна тихичко, повече на себе си, не искайки да го чуят. Крадлата обаче го чу.

— И аз — долетя отговора й.

— Не знам за вас — развали момента Райлин, — но аз ще си търся дракон. Чухте думите на Оракула.

— Къде ще го намериш? — попита Алтан. — Драконите са редки животни. Кобъл много искаше да има такъв, но никога нямаше този шанс.

— Драконите не са животни! — възмути се Райлин. — Те са умни и мислещи същества, интелигентни почти колкото елфите и повече от хората.

Тамия изсумтя.

— Срещат се в Планините на Забравата — не й отвърна внимание младия елф, — така, че отивам натам. Но първо ще мина през нашето Кралство. Там ще потърся за съвет мъдрите кентаври и тогава ще реша какво да правя.

— Не искам да развалям приказката за дракони — обади се Тамия, — но Оракула каза и нещо много по-належащо. Подир нас има друг змиевиден убиец и доколкото разбрах, той е по-лош от предишния.

— Не може да ни стигне тук — отговори Райлин, — щом проклятието й засегна така лошо безобиден маг като Алтан…

— Не съм безобиден — обиди се чиракът.

— … сигурно почти ще убие истински зло същество — завърши младият елф, отново не обръщайки внимание на каквито и да е забележки.

— Но ние ще напуснем Града — каза Тамия.

— Че защо — запита Райлин, — вие сте в безопасност тук? Аз ще си търся дракона! Като го намеря, може да се върна и да убием онова влечуго. Дотогава ще си стоите на сигурно място.

— Влечугото ще те убие дори да не си с нас — каза Алтан, — нали другото уби чичо, независимо, че аз не бях у дома тогава. Уби Регън Гладиатора, независимо, че ние вече бягахме. Уби баща ти от едната злоба, когато вече умираше.

Чиракът стисна юмруци.

— Не бива да се разделяме — завърши той.

— Аз няма да те оставя — успокои го Тамия, усещайки, че младият вълшебник е ядосан.

— Хм… — замисли се Райлин, — тогава ще ни трябват коне, с които да сме по-бързи от змийското същество.

— Това вече е по-лесно — засмя се крадлата, — все още имам няколко останали жълтици.

В този миг от съседната стая се чу гласът на Парт:

— Абе вие няма ли да заспивате най-после!

Тримата млъкнаха мигновено и след няколко минути наистина заспаха.