Александър Драганов
Нощта на Змията (24)

Глава двадесет и трета
Студ

Беше студено. Това бе първата мисъл на Райлин, когато се събуди. Студът го обгръщаше отвсякъде. Опита да се размърда, но не можа.

Тогава мъчително отвори очи. Главата го болеше ужасно, по лицето му имаше засъхнала течност, вероятно кръв. Той се огледа и видя, че се намира във вътрешността на малка пещера, хванат в ужасен капан.

Буца лед, от която се подаваше само главата му.

— Райлин — чу сподавен шепот до себе си и погледна настрана. Тамия стоеше в същата безпомощна поза, а лицето и бе цялото в синини и отоци. Дали и той изглеждаше така?

— Онова нещо отвлече Алтан — проплака крадлата. Райлин въздъхна и усети буца да засяда в гърлото му. Наистина, в началото той не бе харесвал особено магьосника, но с течение на времето се бе привързал към него. Алтан го бе спасил от орките, каквото и да мислеше по въпроса, а елфът го бе предал с глупавата си убеденост, че драконът, който ще язди, сам ще кацне при него.

А сега… впрочем, откъде се бе взел този лед?

Райлин не знаеше. Бе видял камъните да падат върху него и в следващия миг почувства жесток удар по слепоочието си, след което потъна в мрак и се събуди така. В пещера ли бе пропаднал? И ако да, как бяха замръзнали с Тамия? Навън бе хладно, но не чак толкова.

Внезапно се чу шумолене и в малката пещера влезе не особено голям дракон. В първия момент елфът изтръпна, сещайки се за змиевидното изчадие, но после видя, че този дракон не е отровнозелен, а бял.

Леден дракон.

Това обясняваше леда.

Животното не обърна внимание на жертвите си, въпреки че Тамия приглушено извика при вида му. Вместо това то се зае да оправя някакви камъни в ръба на пещерата си и чак след това се обърна към пленниците си.

Отново обаче не каза нищо, а само приближи Райлин и облиза челото му.

Езикът на дракона бе хладен и мек и успокои малко болката в главата на момчето, което изпъшка при допира му.

— Още много топъл — сърдито каза драконът и се обърна към Тамия.

— Топъл за какво? — попита Райлин.

— Тя също много топла — още по-разсърдено каза леденият дракон, като облиза лицето и на крадлата.

— Топла за какво? — повтори Райлин.

— За ядене — отвърна леденият дракон и легна в ъгъла на каменното гнездо, което си бе направил. — Сега пази тихо!

Сетне притвори очи и сви криле до тялото си, подобна на някаква гротескна птица. Тамия щеше да се разтрепери от ужас, ако не бе като вградена в ледения блок. В ума й бяха само двата дракона, които бе видяла един след друг и се чудеше кой е по-ужасен и отвратителен.

— Ама чакай — обади се Райлин, — как така ще ни ядеш?

— Каза пази тихо! — измърка предупредително драконът.

— Ама драконите не ядат елфи и хора — продължи Райлин и се паникьоса. Никога не си бе представял, че първите му два дракона ще искат да го убият.

— Аз не придирчив, яде всичко. А сега остави аз спя!

— Ама не може така, аз съм синът на ездача Райсил, не можеш да ме изядеш!

Леденият дракон отвори очи.

— А стига бе — каза накрая.

Младият елф се чувстваше изключително объркан. Освен Рилзан, бе виждал и други дракони и никой не бе толкова груб като този.

Змиевидният не се броеше.

— Ти син Райсил, ездач Рилзан? — леденият дракон отново бе приближил.

— Да — кимна Райлин.

— Не вярва. Орки казват, Рилзан убит. Райсил също.

— Вярно е. От морски змей. И измяната на черните елфи — отговори Райлин.

— Черни елфи, бели, на вкус еднакви — отговори леденият дракон и оголи зъби в усмивка.

— Откъде знаеш за станалото? — обади се изненадана Тамия.

— Дракони знаят, чуват всичко. Рилзан бил велик. За ездач и син, чул умрели.

— Аз съм жив — отговори момчето — аз съм Райлин.

Леденият дракон го погледна недоверчиво.

— Аз Готлиб — каза накрая, — но не вярва ти син Райсил.

— Повярвай, аз съм — каза момчето. — Оракула ми предсказа… че ще стана драконов ездач, но май ще стана драконова закуска.

Готлиб се засмя.

— Ти забавен, по-умен, отколкото изглежда. Ти враг змията?

— И затова ли знаеш? — ахна Тамия.

— Аз не идиот, само така говори, понеже рядко общува с двуноги — а после внезапно стана сериозен. — Всички знае за звяр от мочурище. От няколко дни дебне нещо, вероятно вас.

— Един наш приятел — отвърна Райлин. — Успя да го отвлече.

Готлиб отново изгледа намусено елфа, сетне надигна ноктестата си лапа.

— Не! — изпищя Тамия, но дракона само блъсна буцата с лед и я строши на късове.

Райлин се свлече в краката му.

Леденият дракон нежно подхвана доспехите му с лапи и го отнесе до гнездото си.

— Така — каза той, — аз теб пощадя, но има условие.

— Кажи.

— Ти стане мой ездач! — каза Готлиб и погледна елфа очаквателно.

Райлин премигна.

— Иначе аз ям — пошегува се леденият дракон.

— Ти… искаш… да те яздя? — не можеше да повярва елфът.

— Да, разбира се. За мен това бъде престижно. Наследник на златен Рилзан. Други дракони в планина пукнат от завист.

Райлин въздъхна. Не така си бе представял дракона си, но нямаше избор.

— За мен ще бъде чест да бъда твой ездач, ледени Готлиб.

— Ти говори сериозно?

— Напълно.

В следващия миг Готлиб го близна по лицето.

— Ама наистина? — плесна с криле той. — Сериозно?

Елфът поклати глава. Това бе невероятно. Понечи да се изправи.

— Чакай! — спря го Готлиб и го бутна с лапа по гърдите. — Ти ранен.

Сетне внимателно близна раната от лявата страна на челото му. Момчето усети как по него се разлива приятен хлад.

— С теб живее хубаво. Прави заедно подвизи, стане велики.

— Кога ще спреш да говориш така? — обади се още Тамия, която си седеше заледена.

— Какво значение има, нали теб ям — отвърна с равен глас Готлиб.

— Не, не, чакай! — сепна се Райлин. — Не можеш да я ядеш! Изобщо не можеш!

— Защо? Да не би тя отровна?

— Просто не може! — отговори Райлин.

Готлиб потропа с нокти.

— Когато се излюпих, видях мама мъртва и аз сам. Научих яде всичко, което намери, гъсеници, мишки. Защо не елфи и хора? С какво са по-различни? Джуджетата, да, те космати, но…

— Ама не може така! — настоя Райлин. — Те са разумни. Имат чувства… обичат се… не може просто така да ги ядеш.

Елфът се намръщи.

— Аз съм твоят ездач и ти казвам, че няма да ядеш разумни същества.

Готлиб трепна и се намръщи. След това приближи Тамия и я освободи от ледения й затвор.

— Досадно има ездач — каза той на Райлин. В това време елфът се бе изправил на крака.

— Имам и друга молба към теб.

— Ако иска аз яде растения като елф, забрави.

— Не е това, става дума за първия ни подвиг. Змиевидният отвлече мой много добър приятел и трябва да го освободим.

— Невъзможно — отговори Готлиб.

— Защо? — проплака Тамия.

— Змиевидният отнесъл в мочурище. Лошо място. Не за дракони. Нито елфи.

— Трябва да опитаме — настоя Райлин, — иначе ще го убият.

— Да има ездач страхотно главоболие — оплака се Готлиб на идиотското си наречие, а отсъди:

— Добре, щом налага. Първо ние поспим, после нападнем. Змиите не особено активни вечер. Ние тях изненадаме. А сега спим!

Райлин кимна и погледна към Тамия. Крадлата поклати глава. Всичко се развиваше прекалено бързо.

Но този странен дракон бе едничкият им шанс.

Внезапно гласът на Готлиб разцепи тишината:

— Абе, Райлин? Гномите не много разумни. Става за ядене?