Александър Драганов
Нощта на Змията (13)

Глава дванадесета
Призив

Той беше един от онези опити на Господаря, които можеха да бъдат наречени по-скоро провал, отколкото успех. Не можеше да мине за човек, каквито и дрехи да си слагаше. Змийското в него бе твърде силно и мощно. От човешкото нямаше почти никаква следа.

Може би защото имаше много змийски черти в характера си още преди Казадар да го промени. Не помнеше името си, но знаеше, че се е занимавал с политически убийства, с отрови, със засади. Някой го изпрати да убие и Казадар… кой ли?

Размърда се в съня си, раздразнен, но не можа да си спомни. Нищо. Това така и така не беше важно.

Казадар го хвана, разбира се, а после го натика в една от старите кожи, които сваляше периодично, за да се подмладява. Тогава му се стори отвратително, но въпреки това не се уплаши.

Той не вярваше в страха или която и да е било друга емоция. Емоциите бяха враг на добре свършената работа.

Старите люспи потънаха в кожата му и той изпълзя от замъка на Казадар, напътстван от заповедите му. Но нещо не се бе получило както трябва, беше станал на истинска змия, не можеше да се изправя, нито да говори.

Казадар се ядоса и го остави да пълзи, накъдето му видят очите и да прави каквото иска. Не го натовари със задачите на вестоносците си. Не му отне свободната воля и индивидуалността.

Това, което някога бе наемен убиец допълзя до земите край морето и остана там, където слънцето стопляше люспите му сутрин и после весело пълзеше насам-натам, хранейки се с каквото намери, от зайци и плъхове до хора и орки. Постепенно местните научиха, че по тези земи живее нещо отвратително, но те от край време си бяха опасни местности и не счетоха за нужно да потърсят помощ, пък и не бе сигурно, че някой ще се отзове на молбата им.

Една сутрин чу гласът на Казадар в главата си и се изненада, тъй като го беше забравил. Стана му приятно, че някой се е сетил за него и дори драго, че се нуждаят от уменията му. Магьосникът търсеше някакво момче и го искаше живо. Това много го разочарова, тъй като отдавна не беше си хапвал човешко месце. Но Казадар го успокои и зарадва, каза му, че има и други, че може да си хапне от тях, колкото поиска.

Съществото излезе щастливо от дупката си и раздвоеният му език започна да се подава във въздуха в търсене на миризмата на двукраките.

Търсеше.