Александър Драганов
Нощта на Змията (16)

Глава петнадесета
Хладно посрещане

Както бе казал Райлин, на следващата вечер тримата покрайнините на Гората на Сънищата. Алтан чувстваше цялото си тяло разглобено, дори приятното усещане на яздещата пред него Тамия не можеше да прогони болката, която пищеше във всяко негово мускулче. Крадлата не изглеждаше много по-добре и за момент чиракът се присети за нейната по-неприятна страна, проявила се в първите дни на запознанството им. Синът на драконовия ездач също се цупеше от болка от време на време, желанието колкото се може по-скоро до своя народ обаче му даваше някаква сила.

— Време е да спрем — накрая каза той и слезе от коня си. Тамия и Алтан го последваха с една удържани стонове. Младият вълшебник имаше чувството, че е намразил конете почти колкото змиевидните убийци. В момента цялото му тяло го болеше и той имаше чувство, че дори стъпките му на твърда земя напомнят равномерния тръст на кобилата, която яздеха с Тамия; светът наоколо също миришеше на коне. За миг се притесни какво ли ще си помисли Тамия за уханието, носещо се от него, след което се сети, че тя е на същия хал.

— Жертвата си струваше — бодро обяви обаче Райлин, докато връзваше кобилите за едно дърво, макар едно по-рязко движение от негова страна да го накара да изохка — вече сме в Гората.

— Аха — отвърна Алтан, буквално сривайки се до едно дърво. Не искаше нито да яде, нито дори да се стопли, макар есенните вечери да бяха прохладни. Искаше просто да заспи и проклетата конска миризма да изчезне.

— А къде са елфите? — попита Тамия, която уморено разтвори торбата с храна и задъвка без апетит резен сушено месо.

— По-навътре — отговори Райлин.

— Грешиш — чу се мелодичен глас и момчето рязко се извърна.

От горските сенки наоколо се появиха няколко силуета. Те носеха същите зелени дрехи, каквито бе облякъл и Райлин, но бяха по-високи, а лицата им, макар и по младежки красиви, нямаха юношеската заобленост на сина на Райсил.

Зад тях пристъпиха и две същества, които първо Алтан помисли за ездачи, но после установи, че са кентаври — човешкото тяло при тях излизаше направо от конското.

Лицата на всички бяха смръщени и угрижени.

— Преди няколко дни при краля ни дойде гарван — каза един от елфите, — който носеше пергамент, подпечатан със знака на барон Раксмаил. В него се съдържаха зловещи новини, че нашият могъщ покровител Райсил и неговия дракон Рилзан са мъртви. Вярно ли е?

Райлин присви очи за момент, след което отговори:

— Вярно е, Талиен — отвърна той на водача на елфите, с който явно се познаваха. Останалите от расата му нададоха викове на скръб, но Талиен остана спокоен.

— Барон Раксмаил ли е отговорен за това? — попита той.

— Не, Талиен — поклати глава Райлин, — поне не и пряко. Баща ми бе убит от същество, подобно едновременно на змия и на човек. То… — гласът на момчето го предаде и в един миг Райлин изглеждаше като дете, малък и уязвим.

— Съжалявам — Талиен сложи ръка на рамото му, след което погледна Алтан и Тамия.

— Хора? — вдигна вежди той. — Какво правят с теб?

— Аз съм Алтан — реши да се представи младият вълшебник, — змиевидните гонят мен и барон Раксмаил ме изгони от града. Пътуваме заедно с Райлин.

— Аз съм Тамия — каза крадлата, — дъщеря на гладиатора Регън. Той също бе убит от змиевидния.

— А дракона? — попита водача на елфите.

— Неговият живот бе отнет от огромна змия, която убиецът призова от морето — тихо отговори Райлин.

Талиен погледна и тримата изпитателно.

— Кралят трябва да научи подробности. Ще трябва да ме последвате на конете си.

Алтан щеше да се разплаче, като чу това.

— Но ние цял ден яздихме — оплака се той, изправяйки се с мъка.

— Кралят не може да чака — късо отвърна Талиен.

Тамия приближи младия чирак и му помогна да се качи на кобилата, след което го последва на гърба и прошепна на ухото му.

— В легендите елфите са доста по-дружелюбни — прошепна тя на ухото му.

— Не и когато губят великите си войни — чу ги обаче Талиен и се обърна към Райлин. — След смъртта на баща ти, цялото крайбрежие ще падне под властта на черните ни братя. Трябвало е да бъдете по-внимателни!

Другите елфи се спогледаха, сякаш несъгласни с думите на водача си, но никой не каза нищо.

Те яхнаха кентаврите и препуснаха измежду дърветата.

* * *

Изкушението да нападне целия отряд бе много силно и вероятно щеше да е вълнуващо, но задачата си бе задача и той не можеше да я подлага на риск заради собственото си удоволствие.

Змиевидният убиец изсъска, звук, много подобен на въздишка, когато видя как плячката се отдалечава в ескорт от елфи-войни. Това преследване започваше леко да го отегчава…

Някакъв шум привлече вниманието му. Змията се обърна и видя как наблизо пасе приказно красив жребец с блестящ рог на челото.

Колко е красив, помисли си убиецът и изсъска тихо.

Еднорогът се обърна към него и очите на чистото и нежно същество се срещнаха с тези на убиеца.

„Ела при мен, при мен“ — просъска змията и надигна глава, продължавайки да държи погледът си прикован в този на еднорога. Животното изпръхтя, но, хипнотизирано от погледа на убиеца направи няколко колебливи крачки към него.

„А така, при мен“ — продължи напевно да съска змията. Когато еднорогът застана на педя от нея, тя почти любовно огледа прекрасното му, снежнобяло мускулесто тяло.

„Каква красота“, помисли си змията. „Не заслужава да живее в свят, където има и такива като мен“.

Сетне стрелна главата си напред и ухапа врата на еднорога, който рухна на земята.

Гладът си е глад, трезво разсъди убиецът, разтвори гигантската си паст и започна бавно да поглъща жертвата си.

Като приключи му се доспа, но тръсна глава и изсъска.

Работа го чакаше.