Александър Драганов
Нощта на Змията (21)

Глава двадесета
Орки

Дъждът започна изневиделица. Сякаш изведнъж небето замръкна и в следващия момент от него започнаха да падат едри капки дъжд. Дрехите на Алтан и Тамия бързо подгизнаха, само доспехите на Райлин донякъде го опазваха, макар през процепите им понякога да влизаха капки вода. Бяха в една от най-високите части на планината и над тях се извисяваше връх Вълчи капан, легендарно място, по думите на Райлин, където преди много години кралският магьосник Дракал се изправил срещу злия черен елф граф Вайлъс.

Именно и затова тримата бяха изненадани, когато измежду скалите видяха да мъждука огън. Може би в други дни всеки от тях би се запитал що за хора биха лагерували сред камънаците в планинската пустош. Ала те не бяха виждали жива душа от много време насам, бяха уморени, мокри и гладни, а носовете им безпогрешно доловиха миризмата на печено месо, която силно развълнува Алтан (последното посрещнато с неодобрение от Райлин).

Така без особена предпазливост тримата се втурнаха към огъня и скоро стигнаха до малък, естествено образуван от природата заслон, под който се бяха настанили шестима орки. Те бяха едри и груби на вид и облечени в мръсни кожени дрехи. От коланите им висяха оръжия. Те обаче посрещнаха с усмивки новодошлите.

— Тука рядко минават хора — изръмжа единият от орките, — но ние винаги се радваме да ги посрещнем, заповядайте!

Той махна с ръка и другарите му се сместиха да направят място на новодошлите.

Никой от тримата нямаше доверие на орките. Като елф, Райлин имаше почти вродена омраза към зеленокожите същества, които се славеха с примитивни нрави и жесток нрав. В древни времена те бяха служили на Прокълнатия и до ден-днешен най-често ставаха разбойници и измамници. Алтан и Тамия бяха виждали много такива в Саликарнас и затова не се зарадваха, като съзряха създанията.

И тримата обаче знаеха, че орките са обидчиви и ако откажат тяхното гостоприемство, могат да ги наскърбят. Затова колебливо седнаха до пламъците.

— Не сте ли малко малки да пътувате сами в планината? — попита орка, който ги бе заговорил, отхапвайки парче наденица, забодена върху голям, крив нож. Той подаде месо и на гостите. Алтан благодарно го прие, както и Тамия, но Райлин отказа.

— Елфите ядете само тревички — намигна му оркът, след което отново запита, — та мисълта ми беше, не ви ли е страх да пътувате? Планините са неприятни есенно време.

— По работа сме — отговори Алтан, докато дъвчеше горещото месо.

— Виж ти! — ухили се оркът. — Е, предполагам, че всеки на тоя свят си има някакви свой си дела. Дано да са успешни.

Погледът му се спря на Тамия и за миг очите му блеснаха, след което той погледна останалите орки.

— Имаме ли бира? — попита зеленокожият приятелите си.

— Намира се — отговори един от тях.

— Налей тогава на гостите — кимна водачът и щракна с пръсти. После пак се обърна към новодошлите.

— Ние сме трапери, ловим животни, ако намерим някакво златце по реките го прибираме. Сетне изпиваме всичко в града.

Изсмя се след тези думи и подаде по чаша бира на всеки. Райлин се поколеба дали да я вземе.

— Вземи, де — настоя оркът и елфът колебливо пое чашата. Водачът се усмихна, след което наля и на себе си и вдигна тост.

— За здравето на всички, които пътуват през планината!

В мига, в който отпи от питието си Алтан усети смътно познат вкус в устата си. Чичо Кобъл взимаше такова лекарство, когато страдаше от безсъние. Магьосникът изруга, след което скочи на крака и извика:

— Не пийте, има приспивателно!

Тамия и Райлин плюха веднага от течността и скочиха на крака, като елфът извади меча си.

Водачът на орките ги погледна изпод вежди (или по-точно изпод вежда — тя беше една и минаваше над цялото чело), сетне въздъхна:

— Значи ще стане по трудния начин — и в следващия миг скочи на крака заедно с приятелите си, които наизвадиха грозните си остриета от коланите и се захилиха.

— Ще ви заколим като пилета, поне момчетата — сетне зелените нападнаха.

Алтан посрещна първия с лъч магическа енергия, която повали противника му на земята, а Тамия тръшна друг по гръб. Райлин влезе в битка с трети и четвърти, като мечът му майсторски отбиваше нащърбените остриета на два ятагана. Дебелият водач на групата се нахвърли към Тамия. Тя изрита съществото в търбуха, но той не се впечатли и я сграбчи с дебелите си зелени ръце.

— Стига шава — каза съществото и изръмжа гневно, когато тя го удари по лицето. В това време единият от нападателите на Райлин се разкри прекомерно и елфът се гмурна под тромавия му удар за да го прониже в гърдите. Маневрата успя и се чу отвратителния звук на разкъсано месо. Оркът зяпна и от устата му потече тъмна кръв. Райлин се отдръпна назад като ужилен, сякаш не очакваше това, което бе станало. Другият орк се възползва от това и изби меча от ръката му. Елфът отстъпи назад, блед като платно, а в това време вожда хвана Тамия за косата и изви главата й назад. Девойката изпищя.

Алтан, който поваляше втори орк с магическа сфера чу звука и се обърна към крадлата. Като видя любимата си в мерзките лапи на орка, той усети да го обзема неудържима ярост. Очите му пламнаха в червено и той протегна ръце напред.

Оркът прочете нещо в лицето му, което го ужаси, тъй като пусна Тамия и вдигна ръце пред себе си.

Напразно.

От пръстите на Алтан изригна взрив от червени светкавици, които блъснаха зеленото туловище и за секунди го превърнаха в пепел. Магьосникът нададе яростен вик и се обърна към останалите орки, като мълниите му помитаха всеки един от тях. Онзи, който бе притиснал Райлин се опита да избяга, но магията стигна и него и го смачка като буболечка.

Алтан се обърна към Райлин и елфа направи крачка назад, стъписан от това, което прочете в очите му.

— Алти! — чу се гласът на Тамия — Алти!

Крадлата звучеше уплашена. Магьосникът се овладя и тръсна глава. Магията изгасна от пръстите му, а очите му придобиха нормалния си син цвят.

— Охх — залитна той настрана и се хвана за челото, — какво стана?

— Ти ги уби — прошепна Тамия и го подхвана, когато той залитна — изби ги всичките.

— И аз убих един — чу се гласът на Райлин. Тамия се обърна раздразнена към него, искайки да му каже да не се хвали и в следващия миг видя погледа му. Русото момче изглеждаше съсипано.

* * *

— Не исках да стане така — измънка Райлин половин час по-късно. Тримата се бяха отдалечили от злокобното място и си бяха напалили огън в малка полянка, сгушена между скалите.

— Те бяха двама — продължи с обясненията си елфа — и ме нападаха. Когато единият се откри за удар… исках… мислех…

Райлин не довърши:

— Но не исках да стане така.

— Нямал си друг избор — каза Тамия, разбирайки момчето, поне на теория. Баща й бе говорил за шока от убийството, за разочарованието и за самоотвращението.

Тя самата обаче не бе убивала. Бе виждала смърт, да, но лично да убие не. Очевидно и с Райлин бе така.

— Сега разбирам защо тате не обичаше да говори за битките си — тъжно въздъхна Райлин. — Винаги съм си мислил, че е славно и героично, че орките просто падат и умират. И ги няма.

Гласът му се повиши.

— Не знаех, че те поглеждат, че очите им обвиняват, питат…

Райлин стисна юмруци.

— Не искам да бъда герой!

— Но ти си — каза Тамия нежно, — именно защото ти е мъчно за това, което си направил.

— Което е повече, отколкото може да се каже за мен — прошепна Алтан тихо и всички се обърнаха към него. От битката насам той не бе продумал нищо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тамия.

Алтан я погледна.

— Всичко беше наред — каза след кратко мълчание — докато онзи дебелият не те оскуба.

Гласът му потрепери.

— Тогава спрях да бъда себе си.

Алтан се хвана с две ръце за главата.

— Толкова се ядосах, че нещо ме овладя. Тогава не контролирах магията. Тя контролираше мен — пръстите му сграбчиха кичури от черната му коса — и когато орките гинеха, не изпитвах никаква вина. Не видях питащите очи, за който говори Райлин. Усетих само мрачно… задоволство.

Очите на Алтан се навлажниха.

— Ти наистина си герой, Райлин. Аз обаче съм злодей.

— Не си! — извика Тамия. — Погледни ме!

Алтан го стори, макар и без особено желание.

— Това е проявлението на това тъмно наследство, за което всички говорят. Но Вотмос ти каза, изборът какъв да бъдеш, е твой! Фактът, че сега съжаляваш за станалото е достатъчен!

— Дали на орките им е достатъчен? — тихо отговори Алтан.

— Орките са изчадия на Прокълнатия! Разбойници! — прекъсна го Тамия и погледна първо него, а после и Райлин, който на свой ред се бе умълчал. — Създателю! Вижте се само!

Момчетата наведоха глави.

— Какво щеше да стане — попита Тамия, — ако татко се бе поколебал, когато наемниците на змията нахлуха в дома ни? Какво щеше да стане ако Райсил се бе поколебал да нападне самия змиевиден? Ако Рилзан не бе атакувал морския змей?

Момчетата не отговориха.

— Щом това е тъмното ми наследство — тихо каза Алтан, — повече няма да използвам магията си.

— А аз вече не искам да бъда герой — добави Райлин, — дори и дракон не искам.

Тамия въздъхна.