Александър Драганов
Нощта на Змията (3)

Глава втора
Платена нощувка

Когато отвори очи, се озова дома на чичо си Кобъл. В камината пукаше зеленикав огън, около който се грееха змии, втренчили немигащи очи в пламъците и подаващи раздвоени езици измежду отровните си зъби.

Момчето усети как го побиват ледени тръпки. Кобъл мразеше змиите, никога не гледаше животни, близки или свързани с тях. Дори змийската опашка на Химерата го плашеше и затова караше Алтан да се грижи за нея.

— Защо закъсня? — чу се гласът на стария магьосник. Алтан се вцепени и се обърна. Старецът стоеше на входа на стаята, пребледнял като труп, а около гърлото му се виеха змии, които хапеха мъртвешки бледата му плът.

— Закъсня и затова умрях — произнесе старецът.

Змиите погледнаха към него, отвориха усти и засъскаха така, сякаш се смеят.

Алтан изкрещя.

 

 

Крясъкът го събуди и го върна към действителността. Беше или много късно, или много рано. Дъждът бе намалял, но студената вода вече бе образувала локва около тялото му. Момчето опита да стане, но установи, че няма сили и изпъшка.

От къщата излезе човек, но Алтан не успя да го види ясно, само забеляза, че накуцва. Усети как груби ръце го вдигат от земята, а дрезгав глас прошепна:

— Трябва да си много глупав, за да замръкваш в тая част на Саликарнас, момко — след което бе замъкнат във вътрешността на малката къща, край която бе опитал да си почине. Там съблякоха мокрите му дрехи и го поставиха край запален огън.

— Нямаме възможност да храним трети човек — дочу се отнякъде смътно познат женски глас, но дрезгавият го пресече:

— Когато нямаме възможност да помогнем на изпаднал в беда човек, значи не си струва да живеем.

Алтан бе завит с грубо одеяло. Опита да каже нещо, но нямаше сили дори за толкова. Отново простена и потъна в безпаметен сън.

* * *

Събуди се по някое време на следващия ден. Главата го болеше силно, но поне не усещаше ужасния студ от снощи. Намираше се във вътрешността на много бедна къща. Беше поставен на одър, сложен близо до огъня и все още завит с грубото одеяло, с което го бяха завили снощи. Дрехите му се сушаха до огъня, който все още пукаше.

Алтан се изправи в седнало положение да огледа обстановката.

— Засега по-добре си леж — прозвуча отново дрезгавия глас от нощта и Алтан се обърна в негова посока. Той принадлежеше на набит, среден на ръст мъж, който стоеше на малка масичка и пушеше лула. Не той обаче привлече вниманието на момчето.

До него стоеше нахалната крадла, която го бе обрала снощи. За разлика от вчерашния ден, сега тя бе намусена и изглеждаше сърдита.

— Ти! — възмутено каза Алтан.

Мъжът се засмя:

— Тамия ми спомена, че вчера сте се запознали и ти си останал с 30 жълтици по-беден от тази среща. Извинявам се за причиненото неудобство, но то е част от ежедневието в нашия град.

— Неудобство? — заекна Алтан — та тя ме остави без пари и… и…

— Те сритах — намеси се Тамия, все така намръщена. — Сега ако ми кажеш, че заради това са те изгонили от къщи, почти ще ме накараш да се чувствам виновна.

— Не са ме гонили от вкъщи — сърдито отвърна Алтан, макар че на практика черните елфи го бяха изгонили.

— Значи сам си избягал? — насмешливо попита крадлата.

— Убиха чичо ми — отговори механично Алтан и в този момент събитието отново се стовари с пълната си значимост върху него. Той отвори уста, мъчейки се да продължи, но се отказа и пак я затвори.

Очите му се напълниха със сълзи.

Винаги си бе мислил, че не обича стария, досаден магьосник, който го бе отгледал, но си даде сметка, че той е единственият му близък човек и му бе осигурявал дом и някаква, макар и сурова грижа.

— Съжалявам, момко — отново проговори мъжът с дрезгавия глас и звучеше искрен, — за съжаление в този свят хората постоянно се убиват един друг и се мъчат да оцелеят. В някой друг свят или може би в друг град, като този около Кралския Замък например, не бих пращал дъщеря си да краде и да се бие с момчета по пазара. И може би нямаше да убият чичо ти. Комарджия ли е бил, че е срещнал такъв край?

— Беше магьосник — отговори сухо Алтан. — Кобъл магьосника.

При тези думи Тамия скочи на крака и изсъска като котка.

— Значи ти си от кръвта на онзи изрод. Махай се от дома ни, докато все още можеш.

Алтан зяпна при реакцията. Значи чичо му все пак имаше врагове?

— Успокой се, миличка — махна баща й. — Извини ме, момко, но щерка ми понякога е доста емоционална. Тамия — обърна се към нея, — Кобъл не е виновен, че чудовището му ме удари в онази битка, а дори и да беше, племенникът му няма нищо общо.

— Разбираш ли — мъжът се обърна към Алтан и засмука дим от лулата си, — навремето аз бях гладиатор и то сравнително известен. Регън Победителя, така ми казваха.

Алтан за пореден път отвори уста изненадан. Регън Победителя, та той беше известен на всички момчета в Саликарнас, великият войн, който побеждавал всякакви чудовища до…

— Битката с онзи грифон — довърши неизречената му мисъл мъжът — По принцип знам бързината на тия твари, но онзи беше подсилен от чичо ти Кобъл и ме изненада. Убих го, но бе направил единия ми крак — Регън потупа дясното си бедро — на кайма. Оттогава куцам. А барон Раксмаил и граф Велир не дават недъгави да участват в техните забавления.

Алтан усети пристъп на жал към този човек, който някога беше карал цял Саликарнас да скандира името му.

А сега караше дъщеря му да проси.

— Съжалявам — прошепна младежът.

— Недей — отговори Регън, — аз имах своето време и то отмина. Единственото, което ми е жал е за малката, тя заслужава по-добра участ. Тамия се научи сама да чете.

Мъжът я погледна с гордост.

— Когато спестим достатъчно пари, тя ще иде и ще се изучи и ще живее в някой замък с благородните рицари и дами. Не и в Саликарнас обаче — очите на някогашния гладиатор станаха студени, — не и при черните елфи.

— Някой ден ще отида в Кралския замък — заканително каза Тамия, — дори да се наложи да обера двадесет като тебе.

Алтан се замисли, сетне отговори:

— Не сте ме обрали, просто сте си взели парите за тазвечершната нощувка — сви рамене момчето.

Регън избухна в смях. Дори лицето на Тамия омекна.

— Хехе, за бая нощувки си предплатил значи — каза стария гладиатор. — Можеш да останеш, докато се оправиш, но искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кой е убил чичо ти?

— Не знам — откровено отвърна Алтан, — който и да е бил, беше оставил къщата в жалко състояние, бе полусрутена.

— Значи сигурно е бил магьосник — кимна Регън.

— Но чичо нямаше врагове — призна си момчето, — поне не и такива, за които аз да знам.

— Това не е добре — поклати глава Регън.

— Надявам се черните елфи да хванат убиеца! — процеди Алтан и добави. — И да докажат прословутата си жестокост.

Черните елфи наистина се славеха с нечовешките си мъчения, половината от които бяха наречени на името на граф Вайлъс — митичен техен владетел, който бе служил на древния им господар лорд Асмоел.

— Няма дори да го потърсят — поклати глава Регън. — Кобъл може да е работил за тях, но е бил човек. На тях им пука само за собствената им раса и то само понякога.

— Аз ще говоря с тях и ще се опитам да си взема дома, който те безобразно конфискуваха — настоя Алтан и после добави импулсивно — и ако стане ще ви поканя да живеете там!

— Това е много благородно, но едва ли ще стане — поклати глава Регън. — Все пак иди при черните елфи и провери какво знаят за тоя убиец. Трябва да разберем какво е търсил.

— Има ли значение какво е търсил? — поклати глава Алтан. — Той вече уби чичо.

— Има голямо значение — отговори Регън, — може да е търсил теб, а не чичо ти.

— Мен? — ококори се момчето. — Но аз пък хептен нямам врагове, аз съм… ами… — Алтан от една страна не искаше да каже „просто момче“, но от друга не се сещаше с какво можеше да замени не носещата особено достойнство фраза.

— Знам, че си още момче, но щом нито ти, нито чичо ти имате врагове, може някой друг ваш роднина да има. С какво се занимават родителите ти? — попита гладиаторът.

— Мъртви са — уморено отговори Алтан, — загинали са в корабокрушение малко след като съм се родил.

— Тая работа не ми харесва, тате — рече Тамия. — Много трупове има около тоя младеж и може би върлуващ магьосник-убиец.

— Млъкни, Там — викна баща й, — плюя на себе си, ако съм отгледал момиче, което безсърдечно може да изхвърли болно момче на улицата, само защото не иска да каже едно извинявай!

— Аха, значи вече трябва да се извинявам, затова че нося хляб в къщата — изсъска Тамия и излезе от къщата, с трясък затваряйки вратата.

Алтан не се сещаше какво да каже.

— Ще й мине — усмихна му се Регън.

Но усмивката не стигна очите му.