Александър Драганов
Нощта на Змията (12)

Глава единадесета
Първа нощ извън града

Райлин имаше някаква обща представа от посоката, в която се намираше Градът на Оракула, за това другите двама, които не бяха излизали никога от Саликарнас, го следваха на юнашко доверие. Пътят през хълмистата местност бе приятен и лек, а колкото повече се отдалечаваха от покварения град, толкова по-чист и свеж ставаше въздухът. Алтан и Тамия бяха донякъде като замаяни и дори мрачните им мисли изглеждаха по-далечни и не толкова отчайващи.

За нещастие пътуването на открито си имаше и своите недостатъци и първият от тях бе липсата на подслон. За щастие времето бе хубаво, макар приближаващата есен да напомняше от време на време за себе си със студен повей на вятъра. По мръкване тримата спряха в подножието на един по-висок хълм.

— Нямаме огниво — отбеляза Тамия, докато тримата спряха да си направят бивак, с цялата условност на тази дума, тъй като нямаха никакъв багаж.

— За огън, имам магия, с която да го запаля. По-лошото е, че нямаме храна — оплака се Алтан, чиито стомах изкъркори.

Райлин се изправи на крака.

— Вие двамата ще напалите огън. Съберете камъни и оградете мястото, където искате той да гори, за да не направите пожар из цялата област. Аз ще отида да намеря храна!

След тези думи Райлин се скри в нощния здрач, а Алтан и Тамия започнаха да търсят по-големи камъни, с които да си оградят импровизирано огнище. За щастие, поради близостта до морето не липсваха и скални отломки, които бяха отлични за целта. След това наскубаха малко треволяци и бурени и като ги оградиха в кръг, Алтан каза кратко заклинание. От пръстите му се проточиха мънички светкавици, които запалиха неголям огън. Тамия го прегърна:

— Това беше страхотно.

Алтан се усмихна, леко притеснен.

— Благодаря ти — сетне и той я прегърна. — За всичко.

Двамата останаха умълчани за момент, загледани в огъня.

— Вечерята иде — чу се гласът на Райлин, който се върна след малко с някакви гъби.

— Сигурен ли си, че не са отровни — недоверчиво попита Алтан. — Чичо ми правеше някакви успокоителни отвари с гъби, които в по-големи дози бяха смъртоносни.

Райлин го погледна обидено.

— С баща ми сме пътували надлъж и шир из цяла Ралмия. Той ме научи да разпознавам кое може да се яде и кое не, още повече че ние, елфите не ядем месо.

— Много изпускате — отвърна Алтан.

— Е, то и аз не съм голяма месарка — обади се Тамия, — но рибка обичам. Вие и риба ли не ядете?

Райлин вдигна очи към стъмнилото се небе:

— Хора!

Така или иначе, елфът набоде гъбите от едната страна на меча си и внимателно започна да ги пече на пламъците. Когато станаха готови, се паднаха по две на всеки. Алтан отхапа своята малко недоверчиво, но вкусът му хареса и той на бърза ръка довърши своите. Като видя това, Тамия му предложи своята втора гъба.

— Ама ти ще останеш гладна! — възрази момчето.

— Няма да остана гладна — отвърна крадлата, — аз ям малко.

Макар да се чувстваше леко виновен, Алтан изяде и нейната гъба.

След като се навечеряха, тримата вече бяха доста сънени и макар Райлин да предложи идеята да се редуват на пост, всички налягаха край пламъците и заспаха. По някое време през нощта Алтан усети, че Тамия обляга глава на гърдите му и всички грижи отлетяха от ума му.

* * *

— Това, което направихме беше изключително безотговорно — бяха първите думи на Райлин, когато тримата се събудиха на сутринта.

— Никога повече не бива да оставяме през нощта без някой да пази — продължи момчето-елф, — така можем да станем жертва на гоблини, гноми, орки или… — Райлин не довърши, но начина, по който стисна юмруците си бе красноречив.

— Ще имам предвид — отговори Тамия, — аз лично мога спокойно да оставам да пазя до много късно. Тогава се крадеше най-добре — усмихна се лукаво девойката.

— А ти — обърна се Райлин към Алтан, — можеш ли да будуваш или спиш всяка нощ като камък?

— Свикнал съм да ставам рано — отговори чиракът на вълшебника, — чичо Кобъл ме будеше понякога, за да храним животните.

Райлин въздъхна.

— Добре, значи ти ще поемеш последния пост призори, а девойката ще пази първия до среднощ. Аз ще заема най-лошия, втория. Добре, че елфите така и така нямаме нужда от много сън.

Другите двама кимнаха. Още бе рано за да осмислят напълно това какво им говореше синът на драконовия ездач, но не им се спореше с него.

— Сега искам да проверя кой на какво ниво на защитна подготовка е — продължи Райлин.

— Което ще рече? — попита Алтан.

— Можете ли да се отбранявате от нападател и до колко — раздразнено отвърна момчето-елф.

— И как ще стане това — попита Тамия, прозявайки се.

— Ще си направим примерна тренировка — отговори нетърпеливо Райлин.

— Тоест? — вдигна вежди Алтан.

— Ще се бием! — викна елфът, вече сериозно раздразнен.

— Да се бием ли? — изненада се Алтан.

— Идеята е да знам до каква степен можете да се защитавате — опита се да обясни Райлин, — затова искам да направим тренировъчна схватка, за да имам идея колко струваме.

— С теб? — чиракът на магьосника погледна със съмнение дребничкото русоляво момче. — Ти на колко години си?

— На 30 — отговори хладно Райлин.

— На 30 ли? — изненада се Алтан. — Как така на 30? Изглеждаш на 13.

— Елфите живеем по-дълго и растем по-бавно — отвърна хладно Райлин. — Явно не ти се вярва, че мога да се защитавам, затова ще те помоля да ме удариш.

— Моля? — погледна го Алтан. — Това е много странна логика.

— Не мисля, че това е нужно, Райлин — обади се Тамия.

— Просто го направи — поклати глава синът на драконовия ездач — или те е страх?

— Целият треперя — изправи се Алтан, който все пак бе отгледан като чирака на зверотворец. — Да знаеш, че сам си го поиска.

След това се засили да му удари един шамар. Ръката му мина през празното пространство.

— Хмм, бързо, но с доста излишни усилия — замислено коментира Райлин, който просто се бе привел.

— Аха, ясно — отвърна Алтан, който се почувства глупаво.

— Опитай пак — настоя Райлин.

— Добре — отвърна Алтан и се хвърли към малкия елф. Той обаче просто се отдръпна встрани и го спъна.

Алтан се стовари по очи на земята.

— Достатъчно — извика Тамия и скочи на крака.

— Права си — кимна Райлин, — а и все пак Алтан е… — очите на младия елф се разшириха, когато той видя чиракът да се обръща към него с не особено дружелюбно изражение и разперени пръсти.

— … Магьосник? — довърши Райлин миг преди една сфера лилава енергия да го блъсне в гърдите, отпращайки го няколко крачки назад.

— Поне от теб очаквах повече ум — обърна се Тамия към младия вълшебник.

— Той просто искаше да види колко съм подготвен — невинно се усмихна Алтан.

— Хмм, да — потърка гърдите си Райлин, — във всеки случай си развил подлостта на повечето вълшебници. Така или иначе явно няма какво толкова да те мисля. А теб — обърна се момчето към Тамия.

— Хей, ако я нараниш… — закани се Алтан, но крадлата вдигна ръка.

— Не, не, интересно ми е — девойката се усмихна на Райлин. — Покажи ми как трябва да се защитавам.

— Ами добре — усмихна се младия елф. — Значи обикновено в битка нападат момичетата, тъй като те се считат за по-лесен противник. Застани с гръб към мен — предложи Райлин.

— Добре — кротко отговори Тамия.

— Значи ако се опитат да те хванат от такава позиция — Райлин протегна ръка, с която да обвие тялото на Тамия, а в следващия момент описа пълен кръг във въздуха и се просна в краката на крадлата.

— Ъх — изпъшка Райлин, а Алтан неволно се засмя. Младият елф сетне сви очи и отново погледна Тамия. — Ти вече знаеш всичко това, нали?

— Ако беше си направил труда да слушаш, щеше да си забелязал, че съм дъщеря на гладиатор и като такава сигурно имам някаква обща подготовка. Надявам се си доволен от нивото ни, велики елфе.

— Като за начало — изправи се Райлин. — А сега да тръгваме!

Алтан се опита безуспешно да скрие усмивката си.