Александър Драганов
Нощта на Змията (11)

Глава десета
Прогонени

Портите на Саликарнас се затръшнаха зад гърба им минути след като Велир и неговите подчинени орки бяха отпратили с ескорт Алтан, Тамия и Райлин от града. Качиха ги в тъмна карета, пред която орките разгонваха простолюдието с камшици, и ги откараха до стените на града. На изпроводяк Велир ги предупреди, че ако опитат да се завърнат, ги чака сигурна смърт.

По време на пътя Алтан се чувстваше кух и безсилен. Убиецът, който със замах бе разтурил живота му вече бе мъртъв, но покрай него си бяха отишли добри и силни герои, а разрушенията, които бе нанесъл бяха опустошителни — както материалните, така и тези, с които бе дамгосал душите на оцелелите. Тревожен бе и факта, че вероятно имаше и други змиевидни същества, които сигурно щяха скоро да тръгнат по дирите на оцелелия чирак на Кобъл.

Но в момента това нямаше значение за младежа. Той се чувстваше ужасно виновен, за смъртта на Регън, за смъртта на елфа-герой и неговия прекрасен златен дракон. Раксмаил бе циничен и ужасен, но бе казал истината:

„И всичко това заради някакво човешко момче“.

Алтан се чувстваше потънал в черна бездна на празнота. Отчаянието, което бе дебнело от подсъзнанието му още след смъртта на Кобъл най-сетне го завладя напълно и той нито усещаше нежната прегръдка на Тамия, нито чуваше успокоителните и думи, така различни от грубите подмятания, с които се бяха запознали.

„Ти съсипа и нейния живот“, долетя една предателска мисъл в главата му. „Както и неговия“, продължи мисълта, когато погледа му се спря на Райлин.

Момчето-елф бе взело мечът на баща си, така, както го бе подиграл барона и сега го стискаше, сякаш бе някаква последна сламка, свързваща го с мъртвия му родител. Очите му блестяха странно, а лицето му бе изкривено от болка.

„И всичко това заради някакво човешко момче“…

Мисълта отекваше в ума на Алтан и след като тримата бяха изхвърлени от града, в широката хълмиста местност, която водеше далеч към горите на елфите, а после и към ледените Планини на Забравата, места, за които младият чирак на Кобъл само бе чувал от приказки и легенди, като мита за Великия Крал Александър и битката му с Рицаря на Смъртта лорд Дакавар.

Хубави легенди, в които героите не умираха просто така.

— Ти си виновен за всичко — дочу се остър глас и Алтан вдигна уморено глава. Момчето-елф бе забило меча си в земята и яркозелените му очи горяха гневно.

— Заради теб убиха моя баща! Заради теб убиха великия Рилзан! Онези изроди гонеха теб!

Алтан наведе глава, не знаейки как да отвърне. Думите боляха повече от удари с камшик.

Защото бяха верни.

— Успокой се — чу се мекия глас на Тамия, — повярвай ми, знаем как се чувстваш. Змиите убиха и моя баща, а и неговия чичо.

— Някакви жалки хора! — не се успокои обаче Райлин и извади меча от земята. Макар да бе дребничък и слабоват, той размаха меча с неочаквана сила и твърдост.

— Кой го интересуват тия жалки хора!

Лицето на Тамия се изопна.

— Моят баща също бе герой. Не смей да го обиждаш пред мен!

— Ако ще обвинявате някой, нека бъда аз — слабо се обади Алтан, — недейте обижда мъртвите.

— Мъртви заради теб! — продължи Райлин жестоко — И за какво? Защо трябваше татко да си отиде?

— Защото баща ти бе герой — отговори брутално Тамия, — а героите винаги са готови да се жертват за другите. А ти говориш като барон Раксмаил!

Райлин занемя за миг, сетне свали меча на баща си и се огледа в него, сякаш търсеше отговори. В следващия момент той се отпусна на колене и отново заплака:

— Татко… тати… татенце… — мечът падна от отмалелите му пръсти.

Сълзите потекоха и по бузите на Алтан, докато приближаваше ридаещия млад елф:

— Толкова съжалявам — пресипнало каза чиракът и, без да знае какво точно може да направи, постави плахо ръка на гърба на Райлин. Тамия също ги приближи и в един момент тримата се спогледаха през сълзи, а в следващия заплакаха заедно.

Тамия бе първата, която се съвзе. Тя погледна двете момчета и каза:

— Барон Раксмаил подигравателно каза, че можем да направим трупа на сираците. Нека думите му станат реалност. Нека останем заедно. Да се обвиняваме един друг е грешно. Нещо повече, това е предателство. Единствените, които носят вина за всичката тази смърт са змиите. Не знам за вас, но аз няма да се укротя, докато не разбера кои са и не им отмъстя!

Гласът на момичето изплющя така, че момчетата почти подскочиха.

— Влечугите ще страдат, за това, което направиха! — каза обаче после Райлин и вдигна заканително меча си.

Алтан поклати глава. Той си спомни лекотата, с която змиевидният бе избегнал заклинанието му, потресаващия начин, по който се бе нагънало тялото му.

Не искаше да види как Тамия и Райлин последват бащите си.

— Те искат мен — простичко каза той. — Оставете ме и се спасявайте.

Тамия го погледна и в следващия миг му зашлеви един шамар.

Алтан изохка изненадан.

— Искаш да те оставя и да позволя на убийците на баща ми да спечелят? — остро попита крадлата. — Няма да я бъде!

Младежът я погледна:

— Те са много силни, Тамия. Не искам да те наранят.

— А аз не искам да наранят теб! — извика в отговор момичето и страните й поаленяха.

Алтан отвори уста, после пак я затвори.

— Проблемът е — намеси се Райлин, който се бе поуспокоил и се опитваше да възвърне тона си на някой, който гледа отвисоко на ставащото, че не знаем почти нищо за тези създания. Освен че са много жестоки.

— Съществото каза, че е един, който е мнозина — каза Тамия, присвивайки очи. — Какво означава това?

— Черен магьосник — отговори Алтан и другите двама впериха погледи в него.

— Откъде знаеш? — попита Райлин.

— Не знам, а предполагам — вдигна ръце младия вълшебник, — няма какво друго да е. Ужасни същества, които убиват без видима разумна причина, отблъскващи ритуали, призоваване на чудовища… Кобъл ми е говорил малко за черните магове, но обикновено, казваше, обикновено когато става нещо зловещо и без причина, има замесен зъл магьосник.

— Значи трябва да го намерим и премахнем — заключи Тамия.

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи — намръщи се Алтан. — Първо, това е само мое предположение. Второ, мислиш ли, че ще е лесно срещу подобен магьосник? Един, който е мнозина? Кой знае колко тела има всъщност и колко чудовища му служат. Как можем да победим такъв враг?

— Баща ми не се страхуваше от магьосници — каза Райлин, — аз също не се боя от тях. Но ти си прав, че трябва да разберем дали догадката ти не е погрешна.

— Как? — погледна го Тамия.

Момчето-елф някак успя да погледне другите двама отвисоко, макар да бе по-нисък от тях.

— Като се допитаме до Оракула, разбира се — каза то.