Александър Драганов
Нощта на Змията (4)

Глава трета
Змията търси

Алтан облече вече изсъхналите си дрехи и в един момент си даде сметка, че докато са го събличали и завивали снощи, вероятно Тамия го е видяла гол. Мисълта го накара да се изчерви, но той реши да я прогони от съзнанието си.

— Мисля да отида в канцеларията на черните елфи — заяви той.

— Малко е рисковано — отвърна Регън, който си бе сипал някакво пиене, — допреди няколко часа бе образувал нещо като треска, а в такива случаи е добре човек да си седи вкъщи.

— Мен вкъщито ми го взеха — отвърна Алтан, — така, че нямам голям избор.

Регън се почеса по главата.

— Имаш известно право — призна накрая — и все пак не ми се ще да излизаш. Особено ако навън дебне убиец.

Младежът сви рамене:

— Както ти казах и преди, аз нямам врагове. Едва ли гони мене.

— Ти каза така и за чичо ти, а виж го къде е сега — намръщи се гладиаторът.

— Виж — Алтан се поколеба. Възможно ли бе наистина по петите му да има убиец? Ако да, защо? Той не бе излъгал, като бе казал на Регън, че няма врагове. Е, по време на игрите на топка си бе разменял по няколко шамара с другите момчета (което винаги му печелеше кавги с Кобъл), но нищо сериозно.

— Виж — повтори Алтан, леко объркан.

— Гледам те внимателно — присмехулно отвърна гладиаторът.

— Ако не отида сега — продължи момчето, не обръщайки внимание на закачката, — черните елфи могат да решат, че тази къща не ми е важна и нататък ще ми стане още по-трудно да я взема. А тая къща е едничкото, което имам.

Регън се замисли.

— Принципно си прав — въздъхна накрая той — и макар че аз не вярвам онези да ти върнат дома, редно е да опиташ. А и можеш да научиш нещо за убиеца. Аз те съветвам да побързаш обаче — канцеларията на черните елфи работи до пладне, а ти добре си поспа.

— Аха — кимна Алтан, — тръгвам. След това ще се върна, ако… — момчето се поколеба, обзето от внезапно притеснение — ако може.

— За можене, може — разсмя се гладиатора, — но бих се радвал ако все пак ми кажеш името си. Досега не стана дума за тоя въпрос.

— Алтан — отговори младежът и се усмихна, — казвам се Алтан.

След това тръгна да излиза от къщата. Внезапно обаче се спря на входа и без сам да знае защо, добави:

— Предай, ъъъ, много поздрави на Тамия!

— Ще й предам, но едва ли ще се върне преди теб — засмя се Регън.

Алтан кимна леко глуповато и излезе навън. От снощния студен дъжд не бе останала и следа и слънцето отново бе изгряло, жулейки разхождащите се из града с немилостивите си лъчи. Младият магьосник кривна по лъкатушещите улички, стигайки до по-хубавите квартали и по пътя към двореца на черните елфи.

Той бе построен преди около три века и половина от безмилостен ръководител на Гилдията на Убийците, наречен барон Форкоу. Народните приказки твърдяха, че бил страшно дебел и построил замъка, защото не се побирал в нормална къща. Форкоу обаче бил слуга на лорд Асмоел, злия господар на черните елфи и двамата погинали почти заедно от ръката на война, изпратен от Кралят на Ралмия. След смъртта на Асмоел, черните елфи бяха напуснали своя остров Коболтник, неприветливо място, наситено с тъмна магия и бяха дошли в Саликарнас, където бяха се установили като господари на мястото на някогашната Гилдия на Убийците.

В момента барон на града, който бе независим от Короната в Ралмия, бе барон Раксмаил, силен и алчен владетел, облагащ жителите на Саликарнас с непосилни данъци. Простолюдието обаче бе доволно, тъй като бе подлъгвано от забавленията, които той му подхвърляше като прословутите си гладиаторски игри, в които храбри войни се биеха с чудовища или помежду си.

По времето на барон Форкоу замъкът бе доста занемарен, но черните елфи го бяха затегнали и сега той представляваше мрачна, тъмна цитадела, която хвърляше ледена сянка и в най-светлия ден. Бе разделен на няколко нива, като във външното и най-ниското бяха връзките на черните елфи с подчинените им народи — данъчно, канцелария за въпроси, отдел за борба с безредиците, който обаче се задействаше само при случаи на неплатени данъци или пострадал черен елф. Там беше и прословутия билетен център, в който хората даваха и последните си пари, за да отидат на кървавите гладиаторски битки.

Алтан обаче се интересуваше от информация и затова отиде именно в канцеларията — малка, каменна стая, пред която като по чудо нямаше никой. Младежът почука по затворената дървена врата и отвътре се чу сух и неприятен глас:

— Влез!

Младият чирак отвори вратата и се озова лице в лице с черен елф, който стоеше зад малко бюро. Бюрото бе отрупано с различни пергаменти и свитъци, а на ръба му имаше малка бутилка, пълна с течност, за която Алтан нямаше съмнение, че е алкохол. Момчето се почувства неуверено — от чичо си Кобъл знаеше, че няма по-лош чиновник от такъв, който се затваря в кабинета си да пие.

— Какво искаш — троснато попита черният елф, тропайки с нокти по повърхността на бюрото, — нямам цял ден да те чакам!

Алтан затвори вратата зад гърба си и плахо каза:

— Аз съм Алтан, племенник на магьосника Кобъл… — той млъкна за момент, не знаейки как да продължи.

— Да, и?

— Ами… той беше убит.

— И? — отново го подкани чиновникът, отпивайки глътка от питието си. — Е хайде де, човешко момче, нямам цял ден да си губя с теб!

Алтан усети как в него се надига раздразнение, но го овладя.

— Искам да попитам има ли информация за убиеца — каза той и сетне добави — и има ли начин да си върна къщата, която ми бе конфискувана в името на барона вчера.

— Тя тая къща е била на чичо ти, а не твоя — рязко отвърна черният елф, сетне извади два празни пергаментови листа и започна да драска с едно криво перо, което час по час топеше в малка мастилница.

— Давам ти две направления — каза черния елф. — Първото е за убиеца, ще отидеш в отдела за безредици. Втората е за къщата. Там трябва да отидеш на аудиенция при барона, защото той лично се занимава с конфискации. Свободен е в края на тази седмица, но те съветвам да си облечеш някакви по-хубави дрехи, защото така мърляв стражите ще те изхвърлят навън, ясно?

Алтан кимна глупаво, без да знае какво да каже. Вместо да получи отговор, го бяха затрупали с бюрократични пречки. Той взе листите и излезе от канцеларията, отправяйки се към отдела за борба с безредици.

За жалост пред него на опашката за консултации бе едно алчно джудже, което твърдеше, че кръчмата му е била обрана от орки.

— Това е третият път, в който кръчмата ти бива обирана този месец, Водфар — студено отвърна посрещналият го страж-черен елф — На барона му омръзна да плаща компенсации за щети, които вероятно са причинени от самия теб.

— Баронът обаче няма нищо против хубавото ми ябълково вино, нали! — изкрещя яростно джуджето, наречено Водфар.

— Вино, за което дворецът ти плаща скъпо и прескъпо, Водфар — продължи черният елф. — Не смей повече да поставяш под въпрос преценката на барона, джудже, иначе ще те хвърлим на арената.

Водфар нервно захапа мустака си, сетне се завъртя на пети, демонстративно блъсна с лакът Алтан и излезе от кабинета.

— Ти по каква работа? — попита черния елф.

— Ами аз… — Алтан подаде пергамента, който чиновникът от канцеларията му бе дал. Стражът го погледна.

— Да, за убийството на Кобъл — черният елф вдигна очи към момчето. — Голяма загуба за арената, бих казал аз. Неговите чудовища бяха доста впечатляващи. Дано си наследил нещо от таланта му.

Алтан нямаше никакво влечение към заниманията с опасни зверове и се размърда некомфортно. След това обаче реши да попита въпроса си:

— Знае ли се нещо за убиеца? — попита той.

Черният елф се намръщи.

— Само догадки, но те са си наша работа.

— Кобъл ми беше чичо. Трябва да знам! — настоя Алтан.

— Бил е магьосник. Вероятно — отговори неохотно черния елф.

— Вероятно? — повиши глас Алтан. — Дори не сте сигурни?

— По-тихо, човешко момче. Не обичам низшите раси да ми крещят.

Алтан потръпна от обидата, но се укроти.

— Щетите по къщата на чичо ти не са такива, каквито сме виждали. Вероятно става дума за неизвестни практики на тъмна магия. Явно чичо ти се е забъркал с опасни хора. Това е, което мога да ти кажа, а и то е прекалено много. Сега се махай!

Младежът се сви от внезапната грубост в тона на елфа, но смотолеви някаква благодарност и си тръгна.

Ден след смъртта на чичо, той не знаеше кой знае колко повече отпреди.

* * *

Когато се прибра в къщата на стария Регън, видя, че, противно на прогнозата на гладиатора, младата крадла Тамия се е върнала в дома си преди него.

— Хей, магьосническия чирак! — посрещна го тя с поздрав, от който не лъхаше особена дружелюбност.

— Здравей — притеснено отговори Алтан, а наум си каза: „Какво пък я ядосах сега“.

— Къде скитосва? — нервно попита Тамия.

— До отделите на черните елфи — отвърна притеснено младежът, — не знаят за убиеца повече, отколкото предположи баща ти. Магьосник, но използва техники, които не познават.

— Това е много странно — намеси се Регън, който отново бе запалил лулата си. — Черните елфи са майстори на тъмна магия. Малцина могат да се похвалят, че владеят неизвестни за тях техники. Чичо ти наистина се е забъркал с лоши хора. Какво стана с къщата?

— Пратиха ме при барона — направи гримаса Алтан. — Краят на седмицата можело да ида на аудиенция. Казаха ми да се облека по-добре, като не ми е много ясно как ще стане това, като си имам само тази роба.

— Пратили са те да видиш барона? — очите на Регън се разшириха. — Явно случаят наистина е загадъчен. Обикновено срещите с барона означават, че по-долните му слуги нямат идея какво точно се е случило във въпросната къща.

— Става все по-хубаво — кисело се обади Тамия. — Някакъв странен тип разпитваше за теб из пазарите.

— За мен? Но кой може да ме е търсил?

— Надявах се ти да ми кажеш, но не изглеждаше хубав човек. Всъщност, дори не знам дали беше човек. Беше се целия забулил в един черен плащ, нищо не се виждаше отдолу. Като говореше, тонът му бе провлачен и неприятен, съскащ като на змия.

При думата змия в съзнанието на Алтан проблесна споменът за среднощния му кошмар и младежът потръпна.

— Сещаш ли се за кой говорим? — забеляза реакцията му Регън и повдигна вежди.

— Н-не — поклати глава Алтан, — просто се сетих за един кошмар със змии. Сънувах го точно преди да ме приютите — младежът се усмихна неловко.

— О, да, ясно си беше, че е кошмар. Изпищя като агне на заколение — отговори саркастично крадлата.

— Лоша работа — помръкна обаче лицето на баща й. — Някои магии имат остатъчен ефект върху съзнанието и причиняват кошмари. Не ми харесва цялата история.

— Смятате ли, че закачуленият е убил чичо? — попита Алтан и усети как по гърба му полазват тръпки. — Дали сега не търси и мен?

— Ако е така, много лошо, че те прибрахме, ама баща ми има милостиво сърце — безсърдечно отговори Тамия.

— Стига, Там — прекъсна я Регън. — Кажи ми повече за тоя качулат, забеляза ли нещо особено, как се движеше, какво питаше?

— Всичко в него беше особено, татко, забулен беше като труп, хем че днес беше топъл ден. В сравнение с гуглата му робата на Алтан е като парцал, макар че тя и без това си е парцалива. А за това как се движи, гадно беше, имаше нещо неестествено, като че е влечуго.

Алтан отново потръпна, споменът за съня стана все по-ярък. За момент чу съскането в ума си и в този миг на вратата се почука.

Регън се обърна към Алтан:

— Легни до стената!

Момчето стори, както му казаха и Тамия, която явно бе минавала и преди през различни тежки ситуации хвърли отгоре му едно одеяло, за да не се вижда. Алтан се ослуша, тъй като виждаше много слабо през плетките на одеялото.

Регън се изправи и докуцука до вратата.

— Кой сте и какво търсите — чу се гласът му.