Александър Драганов
Нощта на Змията (18)

Глава седемнадесета
Атака

Алтан отново се бе озовал в старата, порутена къща на своя чичо Кобъл. Не знаеше как е станало това. В един миг крал Леседил бе наредил на слугите си да завият него, Тамия и Райлин и да ги оставят да спят, а в следващия се бе озовал в хола на стария си дом.

Стоеше застанал пред големия, мрачен прозорец, гледащ към морето. То бе намръщено и бурно, а вълните му, разпенени и разгневени, се разбиваха в скалите, върху които Кобъл бе построил домът си.

Алтан не знаеше колко време бе гледал морето — минути, часове или дни. Но в един момент съзерцанието му бе прекъснато.

— Отдавна не си ме навестявал.

Младежът се извърна рязко на пети и видя чичо си. Той бе мъртъв от много време, побелял като тебешир и с разкъсани дрехи. Бе седнал пред камината, протегнал разранени ръце към огъня.

Той се извърна към момчето и от устата му излезе една змия, която изсъска.

Алтан направи крачка назад.

— Те идват към теб, момчето ми — изправи се Кобъл и втора змия падна от устните му — искат кръвта ти.

Очите на Кобъл блеснаха в червено и Алтан направи още една крачка назад, забравяйки за прозореца. Залитна безпомощно, падайки в разпенените вълни…

* * *

Алтан се събуди с вик. Целият бе плувнал в студена пот.

— Добре ли си? — сънено попита Тамия.

Младият вълшебник се огледа. Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае, че се намира в гостната на крал Леседил и седи на огромния мек стол, на който го бе разположил владетеля. До него беше крадлата, която се събуди от вика му.

— Само лош сън — отговори Алтан и поклати глава. Вътре в стаята бе светло, но с онази особена светлина, която подсказваше, че залезът наближава. Бяха спали цял ден.

Алтан разтри слепоочията си. Главата леко го болеше.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита отново Тамия, която отвори очи повече и стана от своя стол.

— Лош сън, това е всичко — поклати глава младежът.

— Каква е тази врява — чу се сърдития глас на Райлин от третия стол, в който той се бе свил на кравай. — Елфите нямаме нужда от много сън, но въпреки това понякога се изтощаваме. За мен това бе от тези редки моменти и имах нужда да си почина!

— Извинявай — отговори Алтан, отмятайки един потен кичур от челото си. С това движение той неволно погледна към тавана.

— Странно — измърмори магьосника, — кралски дворец, а е зле поддържан.

— Какво имаш предвид — не разбра Тамия.

— Там — посочи и Алтан и крадлата последва с посоката на показалеца му — виждаш ли онази изкривена греда? Ако Кобъл забележеше такова нещо в дома си, полудяваше.

— Що за глупости? — разсъни се Райлин. — Елфите строим нашите домове здрави. Те не се чупят лесно.

Русото момче се надигна от леглото си. Косата му беше рошава и го караше да прилича на обикновено човешко момче.

— Значи двамата с Алтан сме кьорави — изсмя се Тамия.

— Какво ли може да причини такава повреда? — озадачи се Райлин. — Аз не се хваля с нашите сгради. Просто са здрави. Това изглежда все едно някой гигант е стъпил или седнал отгоре.

Някой да е стъпвал по покрива? Кръвта на Алтан се вледени и той си спомни съня си.

— Крал Леседил? — извика той плахо.

— За какво ти е кралят… — раздразнено попита Райлин, след което очите му се разшириха и той скочи на крака, трескаво сграбчвайки меча си, който лежеше подпрян на облегалката на стола.

В този миг покрива над тях пропадна и помежду им се озова най-огромната змия, която някога бяха виждали, с дължина от поне петнадесет метра, уста пълна с дълги, остри и почернели от отрова зъби и раздвоен език, подаващ се измежду тях.

— Какво става там, в името на Създателя? — чу се тревожния глас на краля.

— Кралю, не идвайте! — извика с всичка сила Тамия. В това време Алтан прошепна заклинание, което изхвърча от пръстите му под формата на кълбо ярка светлина. Змията разпери качулката си и го посрещна без да помръдне, след което затвори уста, сякаш бе сърдита, наведе грамадната си глада и блъсна младежът в гърдите. Алтан извика, прелетя крива парабола във въздуха и се стовари върху стената на вилата, сривайки се без дъх на земята.

Змийското чудовище изсъска и се обърна към Райлин, който с всичка сила удряше съществото по врата. Челюстите му се разтвориха и полетяха към младия елф, който направи кълбо назад и отчаяно вдигна меча пред себе си, с надеждата противникът да се надене на острието с разтворени челюсти.

— О, милостиви звезди — промълви Леседил и се отдалечи от стаята викайки:

— Стражи!

Змията сякаш се усмихна и закриви глава.

— Ела тук, гадно изчадие! — Тамия метна кинжала си към нападателя, който обаче го сграбчи с уста във въздуха и, тръсвайки огромната си глава го върна летящ към нея. Крадлата извика и едвам избегна собственото си оръжие.

Алтан в това време се мъчеше да се изправи, но огромното влечуго го подсече отново с опашка и съсредоточи внимание върху Райлин, който бясно махаше с меча си.

Змията изглеждаше развеселена. Младият елф замахна с големия меч, но влечугото нагъна туловището си в пръстен, който не само пое без последствия удара, но и изби оръжието от ръцете на Райлин, който извика от яд и страх.

Змията наистина се усмихна. В този миг Алтан от легнало положение я удари по задната част на главата с кълбо ярка енергия, която накара влечугото цялото да се разтресе.

Изчадието се извърна към магьосника и нададе такъв страховит съсък, че дори Райлин, който се бе навел да вземе обратно меча си, замръзна.

Опашката на влечугото се изви и обгърна Алтан в капан, притискайки ръцете до тялото. Магьосникът започна да вика и пъшка, но бе напълно безпомощен в стоманената хватка.

Веднъж обезвредило основната си цел, съществото лениво се обърна към Райлин.

Погледите им се срещнаха.

„Ела при мен“, подканиха очите на змията. Райлин тръсна глава, объркан. „При мен, при мен“ — очите на създанието светеха мамещо и младият елф безволево направи крачка напред.

— Какво правиш? — извика Тамия.

„Ела ми на гости“ — очите на влечугото блеснаха и челюстта му се разтвори до огромни, неимоверни размери, подобно на порта към преизподнята. Но погледът му не изпускаше Райлин, който простена нещо неразбираемо и направи още една крачка.

Дъхът на змията го облъхна като погребален саван.

Тамия изруга нещо, скочи и изрита хипнотизираното момче между краката.

— Оууу! — извика той и се преви, изваден от унеса. В следващия момент установи, че се намира в опасна близост до змийската глава.

— Твърде къссссно — най-сетне проговори убиецът и главата му се стрелна напред за да лапне и двамата.

В този момент нещо изсвистя и главата на змията се отметна назад. Пръстените в миг се отслабиха и това позволи на Алтан да изскочи от тях.

Младият магьосник приближи двамата си приятели, които треперещи гледаха как змията се отпуска на земята, за да не мръдне повече. От лявото й око стърчеше стрела.

— Това гнусно нещо е избило всичките ми стражи — чу се гласът на крал Леседил, който се бе подпрял на огромен лък, — трябва да се махаме веднага.

Алтан кимна, все още отвратен от преживяното в гнусните пръстени на огромната змия. Като бе малък веднъж бе влязъл в клетката на огромен паяк и се бе оплел в паяжината му. Дори тогава не се бе чувствал толкова зле, колкото при допира на студените люспи до плътта му.

— Трябваше ли да ме риташ точно там — измънка жално Райлин, който бе паднал на колене в отчаян опит да вдиша малко въздух.

— Онова нещо те бе хипнотизирало и ти вървеше към устата му като към парад — немилостиво рече крадлата.

— Не се бой, това е добър знак — каза Алтан задъхано, — значи началото на приятелство.

— Това май засега е единствената змия, но не ми се рискува — долетя отново гласът на краля. — Да се махаме оттук!