Александър Драганов
Нощта на Змията (27)

Глава двадесет и шеста
Любов срещу омраза

Тамия се отдръпна объркана.

— Алти, добре ли си? — попита тя.

— Няма го вече твоят Алтан — отговори младежът със същия злокобен глас. — Той послужи за това, за което се бе родил. Аз живея отново.

— Алти, плашиш ме — каза Тамия.

— Стига с тоя Алтан — отвърна и с внезапна ярост младият мъж. — АЗ СЪМ ОНЗИ, ОТ КОЙТО ТРЕПЕРИТЕ ВЕКОВЕ НАРЕД. САНАРОС. ЧЕРНАТА СЯНКА. ВЗЕМЕДУШЕЦА. ПРОКЪЛНАТИЯ!

Тамия направи крачка назад. Райлин отново бе надигнал меча си, зад него пристъпяха оцелелите джуджета, а Готлиб предупредително разтвори челюсти:

— Твой приятел полудял.

— Да не би да мислите, че ще ме спрете? Аз съм вечен.

— Не мисля така — каза джуджето ханджия и нападна.

Очите на Алтан грейнаха и от тях изхвръкнаха мълнии, които изблъскаха дребосъците назад и ги забиха в каменната стена, стоварвайки ги безжизнени на пода.

Тамия извика, а Райлин се хвърли с меча си напред. Прокълнатия се дръпна настрана, подобно на сянка, сграбчи го и го метна като играчка настрани.

Райлин се удари в статуята на Дакавар и сетне се срина на земята, подобно на джуджетата. Опита да се изправи, а от устата и носа му потекоха кръв. Не успя и се просна по очи.

— Неее! — изрева Готлиб и устата му забълва ледени залпове. Прокълнатия ги посрещна с червените мълнии от очите си. Двете енергии се срещнаха една с друга, поколебаха се за миг във въздуха, сетне червения мрак на Вземедушеца победи и светкавиците му блъснаха ледения дракон, просвайки го в несвяст.

Лицето на Алтан се усмихна, но не с топлата усмивка на младежа, а с подигравателна гримаса на дълго чакано отмъщение. Тогава обаче погледът му попадна на статуите на Саркорос и Дакавар. Усмивката изчезна.

— Предатели — просъска той и махна с ръка.

Двата монумента потръпнаха, сетне се разпаднаха на гигантски купчини прах. Райлин се закашля — едната от тях почти го бе затрупала.

— Алтан — прошепна Тамия.

Прокълнатия се обърна към нея.

— Стига с този Алтан. Не разбра ли, вече го няма. Съществувам само аз. Винаги съм съществувал само аз. Алтан беше сън, от който се събудих.

— Алтан — продължи Тамия, приближавайки тялото на любимия си, — знам, че си вътре. Знам, че можеш да го прогониш от себе си.

Лицето на младежа се сгърчи от омраза.

— Не, не може.

— Спомни си думите на Оракула, на Вотмос — продължи девойката. — Изборът е твой. Не негов. Той е само призрак.

— Млъкни! Млъкни! — изкрещя Прокълнатия и очите му грейнаха отново. От тях обаче не излезе нищо. Той вдигна ръцете на Алтан и се помъчи да изстреля мълнии от пръстите си.

Не успя.

— Алтан — каза Тамия, — обичам те. Още от нощта, в която татко те прибра у нас.

Прокълнатия нададе вой и тялото на момчето, което бе обсебил се сгърчи.

— Обичам те заради това че се изправи срещу змиорката в онзи канал. Заради това че ме спаси от орките в Планината и от Казадар сега. Но трябва да ме спасиш и от истинския им господар, иначе всичко ще бъде загубено.

Алтан я погледна. Едното му око бе синьо, синьото, което тя толкова обичаше.

Другото светеше в кървавочервено и от него се излъчваше такава ненавист, че Тамия се уплаши да не припадне.

Но не го направи.

— Исках, преди да направиш избора си, да си сигурен, че те обичам — каза девойката, сграбчи окървавеното тяло на любимия си, затвори очи и го целуна страстно по устните.

Алтан изръмжа в прегръдките и, после потръпна, а накрая се отпусна в ръцете й. Във въздуха отекна тежка въздишка.

— И аз те обичам — отвърна Алтан и я прегърна с всичка сила.

* * *

Джуджето Рандолф никога не бе мислело, че неговата скромна странноприемница ще бъде център на такова тържество. То бе пълно с всякакъв народ — гости от Кралския замък на Ралмия, елфи, разбира се и джуджета. Алтан и Тамия, облечени в изящни дрехи — красива роба за младежа и бляскава рокля за девойката, бяха в центъра на тържеството, заедно с техния приятел Райлин, който бе свалил доспехите си и също бе облякъл елегантен тъмнозелен костюм. Неговият дракон Готлиб пък беше най-обичаният от всички гости, тъй като плюеше лед за питиетата, предлагани в хана. Кралят на елфите Леседил, също сред присъстващите, приближи Райлин и му рече:

— Обявявам теб, Райлин, син на Райсил, за новия драконов ездач на елфите и техен най-личен герой!

Райлин кимна признателно и се поклони на владетеля, който след това пристъпи към Алтан и Тамия.

— Вас също обявявам за лични герои на народа на елфите, но вероятно това не ви вълнува толкова — лукаво се подсмихна кралят.

— Алтан, сине на Алтам, взимаш ли Тамия, дъщеря на Регън, за своя законна съпруга? Ще бъдеш ли с нея в радости и в скърби, в успехи и в неволя?

— Да — кимна младежът, — да, да!

— Тамия, дъще на Регън, взимаш ли Алтан, син на Алтам, за твой законен съпруг? Ще бъдеш ли с него в радости и в скърби, в успехи и в неволя?

— Винаги — отговори Тамия.

— В такъв случай, обявявам ви за съпруг и съпруга!

Двамата млади се обърнаха един към друг за дълга и страстна целувка.

— Готлиб, май трябва да ги разхладим малко — прошепна Райлин на своя леден дракон.