Александър Драганов
Нощта на Змията (1)

Пролог
Змия в Библиотеката

Олет Хърн мразеше да пази кралската библиотека. Пълният страж не смяташе книгите за ценност. Не разбираше защо кралят, кралицата и благородниците считат за необходимо някой да ги охранява, дори през нощта. Той самият мразеше да чете и смяташе, че от това занимание човек може да ослепее. Хърн имаше много по-високо мнение за пиенето и затова, макар да бе сложен на пост, вече бе порядъчно наквасен от брендито в манерката си, взето уж за сгряване.

Освен четенето и кралската библиотека, Хърн не обичаше особено и децата, особено когато правеха бели. Както например сега. Хърн не допускаше, че възрастен човек би си изгубил времето да влезе нощем в библиотеката, затова смяташе, че шумоленето от вътрешността й, което бе дочул, е дето на някой невръстен немирник.

Хърн отпи още една глътка от брендито и влезе в старинната, прашасала библиотека, опитвайки да определи откъде е долетял шумът.

„Ако е някой плъх, ще хвана дворцовата котка и ще я хвърля през прозореца“, закани се Хърн на себе си, макар отлично да знаеше, че никога не би посегнал на пухкавото животно, любимо на повечето благородници в замъка.

Стражът кихна няколко пъти, докато обикаляше измежду рафтовете на гигантската зала, пазеща книжнина, избирана от архивите на цяла Ралмия.

Как мразеше целия прахоляк!

Накрая Хърн забеляза светлинка, прокрадваща се иззад няколко рафта. Това никак не му хареса. Проклетите дечурлига бяха отишли до Кралския архив, съдържащ цялата история на различните династии, управлявали Ралмия.

— Идвааам! — извика стража с надеждата децата да избягат и да не се налага да ходи до рафта на архива. По принцип за него се искаше специално разрешение, но на Олет Хърн не му се искаше да буди началниците — още повече че докато се върне с тях, пакостниците вероятно вече щяха да са се махнали.

Засега обаче не се махаха. Хърн изпсува. Така ги възпитаваха родителите им — щом си благородник, можеш да се закачаш с низшите съсловия както си искаш.

Хърн с пуфтене се отправи към Кралския рафт и го заобиколи, за да види кое този път е проклетото пискало, решило да си играе с него. Дали беше дебелия принц, дето кралицата го тъпчеше със сладки по цял ден? Или грозното дете на барон Ривен?

Хърн преглътна.

Оказа се, че не дете се е озовало в библиотеката.

Всъщност, това, което виждаше изобщо не бе човешко същество.

Зад малко бюро, покрито с разгънати пергаменти, осветявани от дебела восъчна горяща свещ, стоеше отблъскващо влечугоподобно, което държеше пергамент в уродливите си ноктести лапи.

Мислите нахлуха в главата на Хърн. Какво беше това изчадие? Какво търсеше в библиотеката? Как изобщо можеше да чете? Понечи да изпищи, но в този момент съществото извърна голямата си, надигаща се над змийска качулка глава и очите на двамата се срещнаха. Писъкът заглъхна в гърлото на стража, още преди да е излязъл.

Съществото остави пергамента на масата и пристъпи към Хърн. Съзнанието на стража закрещя от неестествените му движения, начинът, по който мускулите задвижиха змиевидните крайници, от шумоленето, което люспестите лапи издаваха при стъпването си по пода — същото, което го бе привлякло в библиотеката.

Змиевидното същество приближи стража, парализиран от погледа му, подаде раздвоения си език във въздуха, за да вдиша от страха на човека, а после разтвори челюсти и ги заби в гърлото му.